Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (28)

1952 Америка

През една сряда вечер в края на юни графът и София вървяха ръка за ръка към Боярски, където обичаха да вечерят в свободната вечер на графа.

— Добър вечер, Андрей.

— Bonsoir, mon ami. Bonsoir, mademoiselle. Масата ви очаква.

Докато Андрей ги въвеждаше в залата с приветствен жест, графът забеляза, че е поредната натоварена вечер. По пътя към маса номер десет минаха покрай съпругите на двама комисари, настанени на четвърта маса. На шеста маса вечеряше сам един виден професор по литература — за когото разправяха, че собственоръчно ударил в земята цялото творчество на Достоевски. А на седемнайсета маса седеше самата чаровница Ана Урбанова в компанията на свой обожател.

След като през 30-те години успешно се върна на сребърния екран, през 1948 г. Ана бе привлечена обратно на сцената от директора на Малий театър. Това беше невероятен късмет за една петдесетгодишна актриса, защото докато екранът проявяваше ясни предпочитания към младите красавици, то театърът сякаш разбираше добродетелите на възрастта. В края на краищата Медея, лейди Макбет и Ирина Аркадина не бяха роли за синеоки и румени хубавици. Те бяха за жени, които познават горчивината на радостта и сладостта на отчаянието. Но завръщането на Ана към сцената се оказа късмет и за графа, защото вместо да посещава Метропол за няколко дни в годината, сега тя живееше там по няколко месеца наред, което позволяваше на нашия опитен астроном да опознава крайно грижливо най-новите съзвездия…

След като се настаниха, графът и София внимателно проучиха менютата си (преглеждайки по навик отзад напред — от основните ястия към ордьоврите), дадоха поръчката на Мартин (който по препоръка на графа бе повишен в Боярски през 1942 г.), и накрая насочиха вниманието си към текущите дела.

Разбира се, промеждутъкът от време между даването на поръчката и пристигането на предястията е един от най-опасните в цялото човешко взаимодействие. Колцина млади любовници не са се сблъсквали в подобен момент с внезапно мълчание, изглеждащо толкова непреодолимо, че заплашва да хвърли съмнение над магията на тяхната двойка? Колцина съпрузи и съпруги не са се стряскали внезапно от страха, че вече никога не ще могат да си кажат нещо спешно, страстно или изненадващо? Затова повечето от нас съвсем основателно посрещат този опасен преход с лошо предчувствие.

Но графът и София? Те го очакваха през целия ден — защото това беше моментът, определен за Zut.

Изобретена от тях, играта Zut имаше съвсем прости правила. Играч номер едно предлага категория, обхващаща специализирана подгрупа от явления — например струнни инструменти, или известни острови, или крилати същества, различни от птиците. След това двамата играчи почват да си прехвърлят отговори, докато един от тях не успее да намери подходящ пример в разумен интервал от време (да речем, две и половина минути). Побеждава първият играч, който спечели два от три рунда. А защо играта се наричаше Zut? Защото според графа Zut alors!^[1] беше единственото подходящо възклицание пред лицето на поражението.

И тъй, след като цял ден бяха търсили най-трудните категории и внимателно обмисляли приемливите отговори, когато Мартин прибра менютата, баща и дъщеря се изправиха един срещу друг в пълна бойна готовност.

Като победен в предишната среща, графът имаше право да предложи първата категория и го направи с увереност: „Знаменити четворки“.

— Добър избор — каза София.

— Благодаря.

Двамата отпиха по малко вода и графът започна.

— Четирите сезона.

— Четирите стихии.

— Север, Юг, Изток и Запад.

— Кари, спатии, купи и пики.

— Бас, тенор, алт и сопран.

София се замисли.

…

— Матей, Марк, Лука и Йоан — четиримата евангелисти.

— Борей, Зефир, Нот и Евр — четирите ветрове.

…

…

Със спотаена усмивка графът започна да брои секундите; ала беше прибързал.

— Жълта жлъчка, черна жлъчка, кръв и лимфа — четирите течности — каза София.

— Tres bien!

— Merci.

София отпи глътка вода, за да прикрие злорадата усмивка, напираща на устните ѝ. Но сега тя тържествуваше преждевременно.

— Четирите конници на Апокалипсиса.

— Ах — каза София с въздишката на човек, който току-що е получил смъртоносен удар, и в този момент Мартин пристигна с „Шато д’Икем“. След като представи бутилката, сервитьорът извади тапата, наля за проба и обслужи масата.

— Втори тур? — попита София, когато Мартин си тръгна.

— С удоволствие.

— Животни, които са черно-бели — например зебрата.

— Отлично — каза графът.

За миг той се загледа в приборите си. Намести ги, отпи глътка вино и бавно върна чашата си на масата.

— Пингвин — каза той.

— Кайра.

— Скункс.

— Панда.

Графът се замисли; след това се усмихна.

— Косатка.

— Манчестърска пеперуда — контрира София.

Графът се възмути.

— Но това е мое животно!

— Не е твое животно; но сега е твой ред…

Графът се намръщи.

…

— Далматинец! — възкликна той.

Този път София намести приборите си и отпи от виното.

— Времето върви… — каза графът.

…

…

— Аз — каза София.

— Какво!

Тя приведе глава и подръпна белия кичур в черната си коса.

— Но ти не си животно.

София се усмихна съчувствено и каза:

— Ти си наред.

…

…

Има ли черно-бяла риба? — запита се графът. — Черно-бял паяк? Черно-бяла змия?

…

…

— Тик-так, тик-так — каза София.

— Да, да. Изчакай малко.

…

…

Знам, че има и друго черно-бяло животно, помисли си графът. Сравнително често срещано. Виждал съм го с очите си. Върти ми се на върха на…

— С Александър Ростов ли имам удоволствието да говоря?

Графът и София изненадано вдигнаха глави. Пред тях стоеше видният професор от шеста маса.

— Да — каза графът и стана от масата. — Аз съм Александър Ростов. Това е дъщеря ми София.

— Аз съм професор Матей Сирович от Ленинградския държавен университет.

— Разбира се — каза графът.

Професорът благодари с леко кимване.

— Както мнозина други — продължи той, — аз съм почитател на вашите стихове. Може би ще ми окажете честта да седнете с мен на чаша коняк след вечерята?

— За мен ще е удоволствие.

— Аз съм в апартамент 317.

— Ще бъда там след един час.

— Моля ви, не бързайте.

Професорът се усмихна и деликатно отстъпи от масата.

Графът отново седна и небрежно разпъна салфетката в скута си.

— Матей Сирович — обясни той на София — е един от нашите най-почитани професори по литература; и очевидно би искал да си поговорим за поезия на чаша коняк. Ти какво мислиш?

— Мисля, че времето ти изтече.

Графът се навъси.

— Да. Добре. Отговорът ми се въртеше на върха на езика. Щях да се сетя след миг, ако не ни бяха прекъснали.

София кимна дружелюбно като човек, който няма намерение да обсъжда аргументите за обжалване.

— Добре — призна графът. — Един на един.

Той извади копейка от джобчето на жилетката си и се приготви да я подхвърли, за да определят кой ще избере категорията за решаващия рунд. Но преди да го стори, Мартин се появи с първото блюдо: за София салата Оливие по специалната рецепта на Емил, а за графа пастет от гъши черен дроб.

Тъй като никога не играеха по време на ядене, двамата насочиха вниманието си към приятно обсъждане на събитията от деня. И докато графът мажеше остатъка от пастета върху крайчето на препечена филийка, София съвсем небрежно подметна, че Ана Урбанова е в ресторанта.

— Какво? — попита графът.

— Ана Урбанова, актрисата. Седи на седма маса.

— Тъй ли?

Графът вдигна глава и с лениво любопитство погледна през залата; след това продължи да маже.

— Защо не вземеш да я поканиш на нашата маса?

Графът погледна с леко смаяно изражение.

— Да я поканя на нашата маса! А не искаш ли и Чарли Чаплин? — Той се позасмя и поклати глава. — Преди да поканиш някого на вечеря, редно е да се запознаеш с него, скъпа.

И след това той приключи както с разговора, така и с пастета.

— Мисля, че се притесняваш да не ме скандализираш по някакъв начин — продължи София. — Но Марина мисли, че е защото…

— Марина! — възкликна графът. — Марина има мнение защо да каня или да не каня тази… тази Ана Урбанова на нашата маса?

— Естествено, папа.

Графът се облегна назад.

— Ясно. И тъй, какво е толкова естествено в становището на Марина?

— Тя мисли, че е защото обичаш да си държиш копчетата в кутиите.

— Да си държа копчетата в кутиите!

— Нали знаеш: сините копчета в една кутия, черните в друга, червените в трета. Така е и с връзките ти — едната тук, другата там и искаш да ги държиш поотделно.

— Тъй ли? Нямах представа, че се отнасям към хората като към копчета.

— Не с всички хора, папа. Само с приятелите си.

— Какво облекчение.

— Може ли?

Мартин се бе появил и сочеше празните чинии.

— Благодаря — отсече графът.

Усещайки, че е прекъснал разгорещен спор, Мартин бързо разчисти масата, върна се с две порции телешко Пожарски, доля чашите и изчезна безмълвно. Графът и София вдъхнаха горския аромат на гъбите и започнаха да се хранят в мълчание.

— Емил се е надминал — каза графът след няколко хапки.

— Така е — съгласи се София.

Графът отпи солидна глътка Шато д’Икем, което беше от 1921 година и чудесно подхождаше на телешкото.

— Ана мисли, че е защото си твърде закостенял в навиците си.

Графът се разкашля в салфетката си, което отдавна бе определил като най-ефективния начин за изкарване на вино от кривото гърло.

— Добре ли си? — попита София.

Графът остави салфетката в скута си и неопределено махна с ръка към седма маса.

— И как, ако разрешиш да попитам, знаеш какво мисли Ана Урбанова?

— Тя ми го каза.

— Значи се познавате.

— Ами разбира се. Знаем се от години.

— Е, направо чудесно — сопна се графът. — Защо ти не я поканиш на вечеря. Всъщност, щом съм такова копче в кутия, може би ще е най-добре да си вечеряте в тесен кръг — ти, Марина и госпожица Урбанова.

— Ами точно това препоръча Андрей!

— Как е вечерята?

— За вълка говорим! — кресна графът и захвърли салфетката си върху чинията.

Слисаният Андрей се озърна тревожно от графа към София.

— Има ли нещо нередно?

— Храната в Боярски е върховна — отвърна графът — и обслужването е превъзходно. Но клюките? Те наистина са ненадминати.

Графът стана.

— Мисля, че имате репетиция на пианото, млада госпожице — каза той на София. — А сега, ако ме извините, очакват ме горе.

Докато вървеше по коридора, графът неволно си помисли, че не много отдавна имаше времена, когато един аристократ можеше да очаква известна дискретност спрямо личните си дела. Почти с пълна увереност можеше да остави кореспонденцията си в чекмеджето или дневника си на нощното шкафче.

Макар че от друга страна търсачите на мъдрост открай време редовно са се оттегляли в планини, пещери и горски хижи. Тъй че може би точно натам трябва да се насочи човек, ако има надежди за постигане просветление без намесата на досадници. Ето типичен пример: докато графът се отправяше към стълбището, кого завари да чака пред асансьора? Самата прочута специалистка по човешкото поведение Ана Урбанова.

— Добър вечер, ваше превъзходителство… — каза тя с многозначителна усмивка. Но после веждите ѝ се вдигнаха, когато забеляза изражението му. — Наред ли е всичко?

— Не мога да повярвам, че си водила тайни разговори със София — каза графът съвсем тихо, макар че наоколо нямаше жива душа.

— Не бяха тайни — отвърна шепнешком Ана. — Просто се случиха, докато ти беше на работа.

— И мислиш ли, че е уместно? Да завързваш приятелство с дъщеря ми в мое отсъствие?

— Е, ти си харесваш копчетата в отделни кутии, Саша…

— Чух го вече!

Графът понечи да си тръгне, но отново се завъртя.

— И ако случайно си харесвам копчетата в отделни кутии, има ли нещо лошо в това?

— Съвсем не.

— Щеше ли светът да е по-добър, ако държахме всички копчета в голям стъклен буркан? В такъв свят, когато се опиташ да бръкнеш за копче с определен цвят, върховете на пръстите ти неизбежно ще го избутват надолу, под другите копчета, докато престанеш да го виждаш. Накрая от яд ще изсипеш всички копчета на пода — и след това час и половина ще ги прибираш обратно.

— За истински копчета ли говорим сега? — попита Ана с неподправен интерес. — Или все още е алегория?

— Не е алегория — заяви графът — срещата ми с един изтъкнат професор. Което, между другото, ще наложи анулиране на всякакви допълнителни срещи за вечерта!

Десет минути по-късно графът почука на вратата, която бе отварял за гости хиляда пъти, но на която никога не бе чукал.

— А, ето ви — каза професорът. — Моля, влезте.

Графът не беше влизал в стария си апартамент повече от двайсет и пет години — от онази нощ през 1926 г., когато стоеше на ръба на парапета.

Все още оформени в стила на френски салон от деветнайсети век, стаите си оставаха елегантни, макар и малко поовехтели. Сега на стената висеше само едно от двете позлатени огледала; тъмночервените завеси бяха избледнели; диванът и столовете в същия цвят се нуждаеха от претапициране; а старият семеен часовник все още стоеше на стража до вратата, но стрелките му бяха спрели на 4:22 — което го правеше част от декора на стаята, а не съществен инструмент за спазване на ангажименти. Но ако вече никой не чуваше тихия звук на времето в апартамента, на негово мястото идваха тактовете на валс, долитащи от електрическо радио в трапезарията.

Като последва професора в дневната, графът по навик погледна северозападния ъгъл с неговата изключителна гледка към Болшой — и там, обрамчен от прозореца, стоеше силует на човек, загледан в нощта навън. Висок, слаб, с аристократична осанка, той можеше да бъде сянка на графа от друго време. Но после сянката се обърна и прекоси стаята с протегната ръка.

— Александър!

…

— Ричард?

Да, самият той. Облечен в костюм по поръчка, Ричард Вандъруайл се усмихна и стисна ръката на графа.

— Радвам се да те видя! Колко време мина? Почти две години?

Тактовете на валса в трапезарията станаха малко по-силни. Графът се озърна точно навреме, за да види как професор Сирович затвори вратата на спалнята си и завъртя месинговото резе. Ричард посочи един от столовете до масичката за кафе, върху която имаше разнообразни закуски.

— Сядай. Вечерял си, както виждам, но няма да имаш нищо против, ако си похапна, нали? Направо умирам от глад.

Ричард седна на дивана, сложи резен пушена сьомга върху парче хляб и задъвка с удоволствие, докато размазваше хайвер върху блините.

— Днес следобед зърнах София във фоайето и не повярвах на очите си. Каква хубавица е станала! Сигурно всички московски момчета чукат на вратата ви.

— Ричард — каза графът и леко размаха ръка към стаята, — какво правим тук?

Ричард кимна и изтръска трохите от дланите си.

— Извинявам се за театъра. Професор Сирович е стар приятел и е достатъчно щедър, за да ми услужва понякога с всекидневната си. Пристигнах в града само за няколко дни и не исках да пропусна възможността да поговоря с теб насаме, тъй като не съм съвсем сигурен кога ще се върна.

— Случило ли се е нещо? — попита графът с тревога.

Ричард вдигна ръце.

— Не, няма нищо. Дори казаха, че ме повишават. През следващите няколко години ще работя в парижкото посолството по една наша малка инициатива, която вероятно ще ме държи закотвен на бюрото. Всъщност, Александър, точно затова исках да те видя… — Ричард се поприведе напред с лакти върху коленете. — Откакто войната отмина, отношенията между нашите държави може и да не са особено дружески, но поне са предсказуеми. Ние почваме Плана Маршал, вие почвате Плана Молотов. Ние създаваме НАТО; вие създавате Коминформбюро. Ние разработваме атомна бомба, вие разработвате атомна бомба. Беше като игра на тенис — което е не само чудесно физическо упражнение, но и страшно забавно за гледане. Водка?

Ричард наля по една чаша за двамата.

— За вас — каза на руски той.

— За вас — отвърна графът.

Пиха до дъно и Ричард отново напълни чашите.

— Проблемът е, че вашият топ играч водеше играта тъй добре и толкова дълго, че е единственият, когото познаваме. Ако утре вземе да напусне играта, няма да имаме представа кой ще поеме неговата ракета и дали ще играе от базовата линия или от мрежата. — Ричард помълча. — Играеш ли тенис?

— За съжаление не.

— А. Ясно. Въпросът е, че другарят Сталин изглежда едва се крепи и когато предаде Богу дух, нещата стават много непредсказуеми. И не само в областта на международната дипломация. Имам предвид тук, в Москва. В зависимост от това, кой ще поеме командването, портите на града може да се отворят широко към света, или да се затръшнат и залостят отвътре.

— Да се надяваме на първото — заяви графът.

— Абсолютно — съгласи се Ричард. — Определено не ни е работа да се молим за второто. Но каквото и да се случи, за предпочитане е да сме предвидливи. Което ни води към целта на моето посещение. Разбираш ли, групата, която ще ръководя в Париж, е в областта на разузнаването. Нещо като изследователски отдел. И търсим тук-там приятели, които биха могли сегиз-тогиз да проясняват това-онова…

— Ричард — каза графът с лека изненада, — да не би да ме молиш да шпионирам страната си?

— Какво? Да шпионираш страната си? В никакъв случай, Александър. Предпочитам да си го представям по-скоро като един вид космополитни клюки. Нали разбираш: кой е поканен на танците и кой се е появил неканен; кои се държат за ръце в ъгъла; и кого го стяга якичката. Типичните теми за разговор на закуска в неделя сутрин навсякъде по света. И в замяна на подобни дреболии, бихме могли да се окажем изключително щедри…

Графът се усмихна.

— Ричард, не съм склонен нито да клюкарствам, нито да шпионирам. Тъй че нека да не говорим повече за това и да си останем най-добри приятели.

— Тогава за най-добрите приятели — каза Ричард и чукна чашата си в тази на графа.

И през следващия час двамата зарязаха тениса и вместо това заговориха за живота си. Графът разказа за София, която постигаше чудесен напредък в Консерваторията и си оставаше все тъй разсъдлива и кротка. Ричард разказа за момчетата си, които постигаха чудесен напредък в детската градина и не бяха нито разсъдливи, нито кротки. Говориха за Париж, Толстой и Карнеги Хол. Накрая, около девет часа, тези две сродни души станаха от местата си.

— Навярно е най-добре да не те изпращам — каза Ричард. — О, и ако някога стане дума, с професор Сирович сте имали дълъг спор за бъдещето на сонета. Ти си бил „за“, той „против“.

След като си стиснаха ръцете, Ричард изчезна в спалнята, а графът за момент се загледа след него, после се завъртя към вратата. Но докато минаваше покрай старинния часовник, той се поколеба. Колко вярно бе стоял този часовник в салона на баба му и как отмерваше времето за чай, за вечеря, за лягане. На Бъдни вечер той обявяваше момента, когато графът и сестра му можеха да разтворят заветната врата.

Отваряйки тясната стъклена вратичка на часовника, графът бръкна вътре и намери ключа все още на куката. Пъхна го в ключалката, нави часовника до предел, нагласи точния час и побутна махалото, като си мислеше: Нека старецът да отмерва времето още няколко часа.

Почти девет месеца по-късно, на 3 март 1953 г., човекът, известен като Скъпият Баща, Вождът, Коба, Сосо или просто Сталин, щеше да умре в резиденцията си в Кунцево след мозъчен удар.

На следващия ден работници и камиони, натоварени с цветя, пристигнаха в Двореца на съюзите на Театралния площад и след броени часове фасадата на сградата бе украсена с портрет на Сталин, висок три етажа.

На шести март Харисън Солсбъри, новият шеф на московското бюро на „Ню Йорк Таймс“, стоеше в някогашния апартамент на графа (сега зает от мексиканския шарже д’афер), и гледаше как членовете на Президиума пристигат с кавалкада от лимузини ЗИМ, и как ковчегът на Сосо, докаран с яркосиня линейка, бива внесен тържествено вътре. А на седми, когато Дворецът на съюзите беше отворен за обществеността, Солсбъри гледаше с известно учудване как опашката от гражданите, чакащи да се поклонят пред тленните останки, се разтяга на осем километра в града.

Защо, чудеха се мнозина западни наблюдатели, над един милион граждани ще стоят на опашка, за да видят трупа на тиранина? По-лекомислените твърдяха, че навярно хората искат да проверят дали наистина е мъртъв; но подобно твърдение не бе честно спрямо мъжете и жените, които чакаха и ридаеха. Всъщност цели легиони оплакваха загубата на човека, който ги бе довел до победата във Великата отечествена война срещу пълчищата на Хитлер; други легиони оплакваха загубата на човека, целенасочено превърнал Русия в световна сила; а трети просто плачеха от разбирането, че е започнала нова ера на несигурност.

Разбира се, прогнозата на Ричард се оказа напълно правилна. Когато Сосо издъхна, нямаше план за наследяване, нямаше очевиден заместник. В президиума имаше осем различни мъже, които можеха основателно да претендират за правото да ръководят: министърът на сигурността Берия, министърът на въоръжените сили Булганин, заместник-председателят на Съвета на министрите Маленков, министърът на външната търговия Микоян, външният министър Молотов, членовете на секретариата Каганович и Ворошилов, и дори бившият кмет на Москва Никита Хрушчов — този тъп, груб и плешив апаратчик, който не много отдавна бе усъвършенствал пететажния панелен жилищен блок.

За голямо облекчение на Запада след погребението изглеждаше, че човекът, който най-вероятно ще надделее, е прогресивният интернационалист и откровен критик на ядрените оръжия Маленков — защото също като Сталин бе назначен едновременно за министър-председател и за генерален секретар на Централния комитет. Но във висшите кръгове на партията бързо се оформи консенсус, че вече никога не бива да се допуска някой да заеме и двете позиции. Така десет дни по-късно премиерът Маленков бе принуден да предаде председателството си на консерватора Хрушчов, подготвяйки сцената за дуумвират от антагонисти — деликатен баланс на властта между двама мъже с противоположни възгледи и двусмислени съюзи, който щеше да държи света в неведение през идните няколко години.

— Как може някой да живее в очакване на Второто?

Макар да бе заявил, че няма да има време за повече срещи тази вечер, когато зададе този въпрос, графът се намираше в леглото на Ана Урбанова…

— Знам, че има нещо донкихотовско в мечтата за Първото — продължи той, — но в крайна сметка ако има дори и най-малка възможност за него, то как човек да се покори пред вероятността за Второто? Това би било в противоречие с човешкия дух. Тъй изконно е нашето желание да зърнем друг начин на живот или да споделим възгледа си за нашия начин на живот с другиго, че дори когато силите на Второто са залостили градските порти, силите на Първото ще намерят начин да се промъкнат през процепа.

Графът се пресегна, взе цигарата на Ана и смукна от нея. Позамисли се, после размаха цигарата към тавана.

— През последните години обслужвах американци, които са пътували чак до Москва, за да посетят едно представление в Болшой. По същото време нашето импровизирано трио в Шаляпин не пропускаше да изсвири нито едно парче американска музика, чуто по радиото. Това безспорно са прояви на силите на Първото.

Графът смукна още веднъж.

— Когато Емил е в кухнята си, готви ли Второто? Не, разбира се. Той задушава, пече и сервира Първото. Телешко от Виена, гълъб от Париж или яхния от морски дарове от Юга на Франция. Или да погледнем случая с Виктор Степанович…

— Нали няма пак да разправяш за манчестърските пеперуди?

— Не — смирено се съгласи графът. — Говоря за съвсем друго. Когато Виктор и София седят на пианото, свирят ли Мусоргски, Мусоргски и пак Мусоргски? Не. Те свирят Бах и Бетовен, Росини и Пучини, докато в Карнеги Хол Хоровиц изпълнява Чайковски и публиката го възнаграждава с гръмотевични аплодисменти.

Графът се завъртя на една страна, за да погледне актрисата.

— Необичайно си мълчалива — каза той докато ѝ връщаше цигарата. — Може би не си съгласна?

Ана смукна и бавно издиша.

— Не че не съм съгласна с теб, Саша. Но не съм толкова сигурна, че човек може просто цял живот да танцува по мелодията на Първото, както го наричаш. Където и да живееш, трябва да се съобразяваш с определени реалности, а в Русия това означава мъничко да се огъваш пред Второто. Да вземем любимата ти супа буябес, или овациите в Карнеги Хол. Неслучайно градовете, от които идват твоите примери, са пристанищни: Марсилия и Ню Йорк. Бих казала, че ще намериш подобни примери в Шанхай и Ротердам. Но Москва не е пристанище, любов моя. В центъра на всичко, което представлява Русия — нейната култура, нейната психология и може би нейната съдба — стои Кремъл, хилядолетна крепост на шестстотин километра от морето. Физически казано, стените му вече не са достатъчно високи, за да отблъснат атаката; и все пак още хвърлят сянка над цялата страна.

Графът се извъртя по гръб и втренчи поглед в тавана.

— Саша, знам, ти не искаш да приемеш идеята, че Русия може изначално да е съсредоточена вътре в себе си, но мислиш ли, че в Америка изобщо водят подобен разговор? Мислиш ли, че се питат дали да отворят или да затворят портите на Ню Йорк? Дали Първото е по-вероятно от Второто? По всичко личи, че Америка е основана на Първото. Те дори не знаят какво е Второто.

— Говориш така, сякаш си мечтала да живееш в Америка.

— Всеки мечтае да живее в Америка.

— Това е смешно.

— Смешно ли? Половината жители на Европа биха се преселили там още утре само заради удобствата.

— Удобства! Какви удобства?

Ана се завъртя, изгаси цигарата си и извади от чекмеджето на нощното шкафче голямо американско списание с претенциозното заглавие „Лайф“. Прелисти го и започна да сочи разни шарени фотографии. Всяка от тях сякаш показваше една и съща жена в различна рокля, която се усмихваше пред някаква новоизмислена джунджурия.

— Миялни машини. Перални машини. Прахосмукачки. Тостери. Телевизори. И гледай тук, автоматична гаражна врата.

— Каква е тая автоматична гаражна врата?

— Врата, която се отваря и затваря сама. Как ти се струва?

— Мисля, че ако бях гаражна врата, щяха да ми липсват старите дни.

Ана запали нова цигара и я подаде на Графа. Той смукна и се загледа как димът отлита по спирала към тавана, където музите надничаха иззад облаците.

— Ще ти кажа какво е удобство — каза след малко той. — Да спиш до пладне и някой да ти носи закуската на поднос. Да отменяш уговорки в последната минута. Да те чака карета пред вратата на празненството, та при първо хрумване да те откара на друго. Да бягаш от брака на младини и напълно да се откажеш от деца. Това са най-големите удобства, Анушка — и едно време ги имах всичките. Но в крайна сметка неудобствата се оказаха най-важни за мен.

Ана Урбанова взе цигарата от пръстите на графа, пусна я във водната чаша и го целуна по носа.