Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (27)

1950 Адажио, анданте, алегро

Додето мигнеш.

С тези думи граф Александър Ростов обобщи на първи юни пътешествието на дъщеря си от тринайсет до седемнайсет години, когато Василий подметна колко е пораснала.

— Сякаш вчера търчеше нагоре-надолу по стълбите — същинска пакостничка, хулиганка, непрокопсаничка, — а ето че вече е умна и изтънчена млада жена.

И това беше самата истина. Защото ако графът бе прибързал да определи тринайсетгодишната София като въздържана и благоразумна, то на прага на зрялата възраст предвиждането му се оправда изцяло. Надарена със светла кожа и дълга черна коса (освен един бял кичур на мястото на старата рана), София можеше с часове да седи и да слуша музика в техния кабинет. Можеше часове наред да бродира с Марина в шивашката работилница или да си бъбри с Емил в кухнята, без нито веднъж да се размърда на стола.

Когато София беше едва на пет, графът наивно предполагаше, че от нея ще израсне тъмнокосо копие на майка ѝ. Но макар да наследи от Нина ясния поглед и твърдото мнение, София беше съвсем различна в поведението. Докато майка ѝ бе склонна да изразява непримиримост към най-дребните световни несъвършенства, София сякаш допускаше, че ако и понякога да обърква въртенето, земята като цяло е добронамерена планета. И докато Нина не се колебаеше да прекъсне някого насред изречението, за да изложи противоположния възглед, а после да обяви въпроса за решен веднъж завинаги, София слушаше тъй внимателно и с тъй съчувствена усмивка, че след като нейният събеседник получеше свободата да изложи подробно мнението си, гласът му често заглъхваше и човекът почваше да поставя под въпрос собствените си убеждения…

Благоразумна. Това бе най-точната дума. И преходът стана буквално за миг.

— Когато стигнеш до нашата възраст, Василий, всичко отлита толкова бързо. Сякаш цели сезони отминават, без да оставят ни най-малък белег в паметта ни.

— Колко вярно… — съгласи се портиерът (докато преглеждаше купчинка билети).

— Но със сигурност в това има и утеха — продължи графът. — Защото докато седмиците шеметно прелитат край нас, те оставят най-дълбоки впечатления у децата ни. Когато навършиш седемнайсет и почнеш да опознаваш този пръв период на истинска независимост, сетивата ти са тъй бдителни, чувствата ти тъй тънко настроени, че всеки разговор, всеки поглед, всеки смях може да се впише незаличимо в твоята памет. Ами приятелите, които намираш в тези незабравими години? Оттам насетне винаги ги срещаш с изблик на обич.

След като изрази този парадокс, графът се озърна към фоайето, където Гриша мъкнеше багажа на един гост към рецепцията, а Геня носеше багажа на друг към вратата.

— Може би е въпрос на небесен баланс — продължи замислено той. — Някакво космическо равновесие. Може би общото преживяване на Времето е константа и тъй, за да получат децата ни толкова ярки впечатления от този конкретен юни, ние трябва да се откажем от нашите претенции върху него.

— Значи, за да запомнят те, ние трябва да забравим — обобщи Василий.

— Точно така! — каза графът. — За да запомнят те, ние трябва да забравим. Но трябва ли да се засягаме от това? Трябва ли да се чувстваме ощетени от идеята, че тяхното усещане на момента може да бъде по-богато от нашето? Не мисля. Защото в тия късни години целта ни едва ли е да натрупаме нов албум с трайни спомени. По-скоро трябва да си поставим за цел те да вкусват свободно новото преживяване. И да го правим без колебания. Вместо да ги завиваме и да им закопчаваме дрешките, трябва да имаме вяра в тях, че ще се завиват и закопчават сами. А ако сбъркат нейде в новооткритата си свобода, ние трябва да останем спокойни, щедри и разсъдливи. Трябва да ги насърчим да прекрачат навън под бдителния ни поглед, а след това да въздъхнем от гордост, когато най-сетне минат през въртящата се врата на живота…

Сякаш за да подчертае думите си, графът размаха ръка към входа на хотела и въздъхна демонстративно. После потропа с пръст по бюрото на портиера.

— Между другото, случайно да знаеш къде е?

Василий откъсна очи от билетите си.

— Госпожица София?

— Да.

— Мисля, че е в балната зала с Виктор.

— А. Сигурно му помага да лъска пода за предстоящия банкет.

— Не. Не Виктор Иванович. Виктор Степанович.

— Виктор Степанович?

— Да. Виктор Степанович Скадовски. Диригентът на оркестъра в Пиацата.

Ако приемем отчасти, че графът се опитваше да изрази пред Василий как в златните ни години потокът на времето може да бъде тъй мимолетен и да оставя толкова слаб отпечатък в нашата памет, че сякаш едва ли не нищо не се е случило — е, тогава ето ви един чудесен пример.

Защото трите минути, необходими на графа, за да измине пътя от приятния разговор пред бюрото на портиера до балната зала, където сграбчи един негодяй за реверите, отлетяха също тъй мигновено. Всъщност отминаха толкова бързо, че графът дори не запомни как събори багажа от ръката на Гриша, докато се разминаваше с него по коридора; нито пък как отвори вратата и викна „Аха!“, или как грабна злополучния Казанова от диванчето, където беше преплел пръсти със София.

Не, графът не си спомняше нищо подобно. Но за да се осигури небесният баланс и равновесието на космоса, онзи мустакат мошеник във вечерен костюм със сигурност щеше да запомни всяка една секунда до края на дните си.

— Ваше превъзходителство — примоли се той, докато висеше във въздуха. — Станало е ужасно недоразумение!

Поглеждайки слисаното лице над юмруците си, графът установи, че няма никакво недоразумение. Определено ставаше дума за същия тип, който тъй изящно размахваше диригентската палка на подиума в Пиацата. И макар че явно знаеше как най-уместно да използва почетни титли, той несъмнено бе по-коварен и от змията, изпълзяла някога от храсталака на Едем.

Но независимо от степента на неговото коварство, сегашната ситуация създаваше известни затруднения. Какво следва да направиш с един мошеник, след като си го сграбчил за реверите? Ако държиш негодника за яката, можеш поне да го измъкнеш навън и да го метнеш по стълбите. Но когато го държиш за реверите, той не е толкова лесен за отстраняване. Преди графът да разреши тази трудна дилема, София го натовари с още една.

— Папа! Какво правиш?

— Върви в стаята си, София. С този господин имаме да обсъдим някои неща — преди да му тегля пердах, какъвто не е и сънувал.

— Пердах ли? Но Виктор Степанович е моят наставник.

Без да изпуска от поглед мерзавеца, графът се втренчи с едно око в дъщеря си.

— Какво?

— Моят наставник. Учи ме на пиано.

Самозваният наставник кимна четири пъти в бърза последователност.

Без да изпуска реверите на злодея, графът отметна глава назад, за да проучи малко по-внимателно мизансцена. Погледнато по-отблизо, диванчето, на което седяха двамата, се оказа простичка дървена пейка пред пианото. А там, където ръцете им се преплитаха, имаше дълга редица клавиши от слонова кост.

Графът стисна още по-здраво.

— Значи това ти е номерът, а? Да прелъстяваш девойките с джаз и буги-уги?

Самозваният наставник се сащиса.

— Нищо подобно, ваше превъзходителство. Никого не съм прелъстявал с джаз. Свирим гамите и сонати. Аз самият съм учил в Консерваторията — където получих медала „Мусоргски“. Дирижирам в ресторанта само за да свързвам двата края. — Използвайки колебанието на графа, той кимна към пианото. — Позволете да ви покажем. София, хайде да изсвириш ноктюрното, което репетирахме.

— Ноктюрно ли…?

— Както кажете, Виктор Степанович — отвърна учтиво София, после се завъртя към клавиатурата, за да подреди нотните листове.

— Може би… — измънка наставникът с ново кимване към пианото. — Ако ми позволите…

— О — каза графът. — Да разбира се.

Пусна го на земята и набързо изтръска реверите му.

После наставникът се настани на пейката до ученичката си.

— Добре, София.

София изпъна рамене, сложи пръсти върху клавишите и засвири безкрайно изящно.

При звука на първия такт графът отстъпи две крачки назад.

Бяха ли му познати тия осем ноти? Разпознаваше ли ги поне малко? О, той би ги разпознал, дори ако не ги беше чувал от трийсет години и случайно достигнеха до слуха му в претъпкан влак. Би ги разпознал, ако се срещнеше с тях по улиците на Флоренция в разгара на туристическия сезон. С една дума, би ги разпознал навсякъде.

Беше Шопен.

Опус 9, номер 2, в ми бемол мажор.

Докато София завършваше първото повторение на мелодията в перфектно пианисимо и преминаваше към второто с неговия намек за нарастваща емоционална сила, графът направи още две крачки назад и се озова седнал на някакъв стол.

Беше ли се гордял със София преди? Да, разбира се. Всекидневно. Гордееше се с успеха ѝ в училище, с красотата ѝ, с нейната сдържаност, с обичта, която си бе спечелила от всички работещи в хотела. И затова беше сигурен, че това, което изпитва в момента, не може да се нарече гордост. Защото в чувството на гордост има и малко предварително знание. Виж — казва ти то, — не ти ли казах колко специална е тя? Колко е умна! Колко е хубава! Е, сега виждаш сам. Но докато слушаше как София свири Шопен, графът бе напуснал сферата на познанието и навлезе в сферата на смайването.

На едно ниво той бе изумен от разкритието, че София изобщо може да свири на пиано; на друго — че тъй умело се справя с основната и вторичната мелодия. Но истински изумителна беше чувствителността на нейната музикална изразност. Човек може цял живот да овладява техническите аспекти на пианото и никога да не достигне състоянието на музикална изразност — онази алхимия, с която изпълнителят не само разбира чувствата на композитора, но и по някакъв начин ги предава на публиката чрез начина си на свирене.

Каквото и лично чувство на скръб да бе искал да изрази Шопен чрез тази малка композиция — независимо дали е било породено от загуба на любима, или просто от сладката болка, която човек изпитва, когато съзира мъгла над поляната в ранно утро, — то беше тук, готово да бъде изпитано с пълна сила в балната зала на хотел Метропол, сто години след смъртта на композитора. Но как, пита се, как може едно седемнайсетгодишно момиче да постигне тъй величава изразност, ако не чрез въвличане на свое собствено чувство на загуба и копнеж?

Докато София започваше третото повторение на мелодията Виктор Степанович се озърна през рамо с повдигнати вежди, сякаш искаше да каже: Можете ли да повярвате? Представяли ли сте си го поне веднъж през всичките тези години? След това бързо погледна пак към пианото и усърдно обърна листа пред София, почти както го прави чирак за майстора си.

След като бе извел Виктор Степанович в коридора, където можеха за момент да си поговорят насаме, графът се върна в балната зала. Завари София все още на пианото и седна до нея, с гръб към клавишите.

Помълчаха и двамата.

— Защо не ми каза, че учиш пиано? — попита графът след малко.

— Исках да е изненада — каза тя. — За рождения ти ден. Не исках да те разстройвам. Извинявай.

— София, ако някой трябва да се извинява, това съм аз. Ти не си сторила нищо лошо. Напротив. Беше чудесно — наистина чудесно.

София се изчерви и наведе очи към клавиатурата.

— Композицията е прекрасна — каза тя.

— Е, да — съгласи се графът със смях, — прекрасна е. Но всъщност е парче хартия с кръгчета, чертички и точки. Почти всеки ученик по пиано от един век насам се е учил да свири тази малка творба на Шопен. Но повечето от тях просто го рецитират. Само един на хиляда, или дори на сто хиляди може да съживи музиката, както стори ти преди малко.

София продължаваше да се взира в клавиатурата. Графът се поколеба. После с лека тревога попита:

— Наред ли е всичко?

Малко изненадана, София вдигна очи. После видя колко е сериозен баща ѝ и се усмихна.

— Разбира се, папа. Защо питаш?

Графът поклати глава.

— Никога не съм свирил на инструмент, но разбирам малко от музика. За да изсвириш встъпителните тактове на тази мелодия с тъй съвършено чувство на душевна болка, би трябвало го извлечеш от някакъв извор на скръб в самата себе си.

— О, разбирам — каза тя. После започна да обяснява с ентусиазма на млада ученичка: — Виктор Степанович го нарича настроение. Той казва, че преди да изсвири и една нота, човек трябва да открие дълбоко в сърцето си пример за настроението на композицията. Затова при тази мелодия мисля за майка си. Мисля как малкото ми спомени за нея сякаш избледняват, и тогава започвам да свиря.

Графът мълчеше, замаян от нова вълна на удивление.

— Звучи ли смислено? — попита София.

— И още как — каза той. Позамисли се и добави: — На младини усещах същото за сестра си. С всяка отминала година сякаш ми се изплъзваше още малко от нея; и почнах да се страхувам, че един ден напълно ще я забравя. Но истината е: независимо колко време минава, онези, които сме обичали, никога не се откъсват изцяло от нас.

Двамата замълчаха. После графът се озърна и размаха ръка.

— Това беше нейната любима зала.

— На сестра ти ли?

— Не, не. На майка ти.

София се огледа с лека изненада.

— Балната зала…?

— Определено. След революцията всички стари начини за вършене на едно или друго бяха изоставени — такава беше целта, предполагам. Но новите начини все още трябваше да бъдат определени. Така че в цяла Русия всевъзможни групи — профсъюзи, граждански комитети, комисариати — се сбираха в зали като тази, за да определят кое как ще става.

Графът посочи към балкона.

— Когато беше на девет, майка ти се спотайваше там зад парапета да гледа тези Събрания с часове наред. Смяташе го за много вълнуващо. Тътренето на столове, страстните речи и ударите на чукчето. И като поглеждам назад, беше напълно права. В края на краищата пред очите ни се чертаеше нов курс за страната. Но по онова време само ми се схващаше вратът от всичкото лазене и клечене.

— И ти ли се качваше там?

— О, тя настояваше.

Графът и София се усмихнаха едновременно.

— И като стана дума — добави графът след миг, — точно така се запознах с леля ти Марина. Защото при всяко второ посещение на балкона си цепвах дъното на панталоните.

София се засмя. После графът вдигна пръст като човек, който току-що си е спомнил нещо.

— По-късно, когато вече беше на тринайсет или четиринайсет, майка ти идваше тук, за да провежда експерименти…

— Експерименти!

— Майка ти не приемаше нищо на вяра. Ако не видеше някое явление със собствените си очи, за нея то си оставаше хипотеза. И към това спадаха всички закони на физиката и математиката. Един ден я заварих тук да проверява принципите на Галилео и Нютон, като пускаше разни предмети от балкона и засичаше с хронометър времето на падане.

— Нима е възможно?

— За майка ти беше.

Помълчаха още малко, после София се завъртя и целуна графа по бузата.

 

 

Когато София излезе да се срещне с приятелка, графът отиде в Пиацата и си поръча обяд с чаша вино — нещо, което на младини правеше всекидневно, но откакто навърши четирийсет, рядко си го позволяваше. След откровенията от тази сутрин обаче жестът изглеждаше напълно уместен. Всъщност, когато изпразни чинията и съвестно отказа десерта, той дори си поръча втора чаша.

Докато се облягаше назад с виното в ръка, графът погледна младия мъж на съседната маса, който рисуваше нещо в скицника си. Беше го забелязал предния ден да седи във фоайето с албума в скута и малка кутия с цветни моливи до себе си.

Графът се поприведе надясно.

— Пейзаж, портрет или натюрморт?

Младият мъж вдигна глава с изненада.

— Моля?

— Нямаше как да не забележа, че скицирате. Просто се чудех дали е пейзаж, портрет или натюрморт.

— За жалост нищо от изброеното — отвърна учтиво младият мъж. — Рисувам интериор.

— На ресторанта?

— Да.

— Може ли да видя?

Младежът се поколеба, после подаде на графа скицника си.

Още щом го пое в ръка, графът съжали, че е помислил за скициране. Думата просто подценяваше творческите умения на младежа, защото бе уловил идеално Пиацата. Гостите по масите бяха изобразени с кратките, ярки похвати на импресионизма, подсилвайки усещането, че са увлечени в оживени разговори; докато сервитьорите, които се движеха сръчно между масите, изглеждаха леко размазани. Но свободният стил, с който младежът представяше хората, влизаше в рязък контраст с нивото на детайлност в изображението на самата зала. Колоните, фонтана, арките бяха претворени в перфектна перспектива и перфектно съотношение, с всеки орнаменти на място.

— Това е прекрасен рисунък — каза графът. — Но трябва да кажа, че вашето чувство за пространство е особено изискано.

Непознатият се усмихна малко печално.

— Защото съм архитект по образование, а не художник.

— Хотел ли проектирате?

Архитектът се засмя.

— Както вървят нещата, бих бил щастлив да проектирам и къщичка за птици.

Забелязвайки любопитното изражение на графа, младежът поясни:

— Напоследък в Москва се строят много сгради, но почти няма нужда от архитекти. Затова поех една поръчка от Интурист. Подготвят брошура за най-добрите хотели в града и аз рисувам интериорите.^[1]

— А — каза графът. — Защото една снимка не може да улови усещането за заведението!

— Всъщност — отвърна архитектът — защото една снимка прекалено лесно улавя състоянието на заведението.

— О, разбирам — каза графът и се почувства малко засегнат от името на Пиацата. И за да я защити, не се удържа и изтъкна, че макар навремето ресторантът да се славеше със своята елегантност, тази слава никога не бе идвала от обзавеждането или архитектурните детайли.

— От какво тогава? — попита младежът.

— От гражданите.

— В какъв смисъл?

Графът завъртя стола си, за да вижда съседа по-добре.

— Преди години имах удоволствието да си попътувам. И мога да ви кажа от личен опит, че повечето от хотелските ресторанти — не само в Русия, разбирате ли, а в цяла Европа — бяха създадени, за да обслужват гостите на хотела, което и правеха. Но този ресторант не беше и не е такъв. Той беше създаден да бъде сборно място за цяла Москва. — Графът посочи към центъра на залата. — През по-голямата част от последните четирийсет години, в типична съботна вечер, можеше да намериш руснаци от всяка черга, струпани около този фонтан и готови да подхванат разговор с когото и да било на съседната маса. Естествено, това водеше до ненадейни влюбвания и разпалени спорове за предимствата на Пушкин пред Петрарка. Та аз съм виждал таксиметрови шофьори да седят рамо до рамо с комисари, владики с черноборсаджии; и поне веднъж видях със собствените си очи млада дама да променя възгледите на старец.

Графът посочи място на около пет-шест метра от тях.

— Виждате ли онези две маси? Един следобед през 1939 година видях как двама непознати решиха, че са се срещали някога и си поделиха предястието и десерт, докато разчепкваха стъпка по стъпка целия си живот в търсене на момента, когато е станало.

Оглеждайки ресторанта с подновено одобрение, архитектът отбеляза:

— Предполагам, че една зала е сбор от всичко, което се е случило в нея.

— Да, мисля, че е така — съгласи се графът. — И макар да не съм съвсем сигурен какво точно е произлязло от цялото общуване в тази зала, твърдо вярвам, че то е направило света по-добър.

Графът помълча, докато се оглеждаше на свой ред. После посочи с пръст към подиума в другия край на залата.

— Виждали ли сте оркестъра, който свири тук вечер?

— Не, не съм. Защо?

— Днес ми се случи нещо невероятно…

— Казва, че както си вървял по коридора, ненадейно чул откъм балната зала да долита вариация на Моцарт. Заинтригуван, той надникнал вътре и открил София на клавиатурата.

— Не! — възкликна Ричард Вандъруайл.

— Естествено, човекът я попитал къде се е учила. Слисал се, като узнал, че не е учила при никого. Научила се да свири мелодията, като слушала един от записите, които ми беше дал ти, и след това пробвала нотите една по една.

— Невероятно.

— Човекът бил толкова впечатлен от вродените ѝ способности, че незабавно я взел за ученичка и оттогава ѝ преподава класически репертоар в балната зала.

— И това е онзи от Пиацата, казваш?

— Самият той.

— Дето размахва палката?

— Същият.

Ричард смаяно поклати глава.

— Аудриус, чухте ли всичко това? Трябва да вдигнем чаши за младата дама, и то час по-скоро. Два коктейла „Жълтурче“, добри ми човече.

Вездесъщият барман вече подреждаше бутилки с различни размери, включително жълт шартрьоз, амарето, мед и лимонова водка. В онази вечер през 1946 г., когато графът и Ричард се запознаха за пръв път с лилаво-пурпурната смес на Аудриус, американецът бе предизвикал бармана да измисли коктейл във всеки от цветовете на катедралата Василий Блажени. Така се родиха „Жълтурче“, „Яйце на червеношийка“, „Тухлена стена“ и една тъмнозелена отвара, наречена „Коледна елха“. В допълнение из бара се разнесе мълва, че всеки, който успее да изпие четирите коктейла един след друг, печели правото да бъде наричан „Всерусийски патриарх“ — стига да не е рухнал в несвяст.

Макар че Ричард, който вече работеше за Държавния департамент, при идванията си в Москва предпочиташе да отсяда в посолството, все пак понякога идваше в Метропол, да пийне по едно за лека нощ с графа. Така жълтурчето беше забъркано и двамата вдигнаха чашите с тост: „За старите приятели.“

Някои може да се учудят, че тези двама мъже се смятаха за стари приятели след едва четиригодишно познанство; но стойността на приятелството никога не се е влияла от времето. Те биха се чувствали като стари приятели дори ако се бяха срещнали само преди няколко часа. В известна степен това се дължеше на факта, че бяха сродни души — намираха достатъчно общи теми и поводи за смях в непринудения си разговор; но със сигурност беше и въпрос на възпитание. Израснали в заможни семейства от космополитни градове, запознати със съвременните изкуства, получили достатъчно свободно време и обкръжени от красиви вещи, макар и родени с десет години и шест хиляди километра разлика, графът и американецът имаха повече общо помежду си, отколкото с мнозинството от своите сънародници.

Това, разбира се, е причината гранд-хотелите на световните столици да изглеждат еднакво. Плаза в Ню Йорк, Риц в Париж, Кларидж в Лондон, Метропол в Москва — построени с петнайсет години разлика, те също бяха сродни души, първи в своите градове с централно отопление, с топла вода и телефони в стаите, с международни вестници във фоайетата, интернационална кухня в ресторантите и американски барове във фоайето. Тези хотели бяха построени за хора като Ричард Вандъруайл и Александър Ростов, така че когато пътуват в чуждестранен град, да бъдат като у дома си и в компания на близки по дух.

— Все още не мога да повярвам, че е онзи от Пиацата — каза Ричард и отново поклати глава.

— Знам — съгласи се графът. — Но той всъщност е учил тук, в Московската консерватория, където е получил медала „Мусоргски“. Дирижира в Пиацата само за да свърже двата края.

— Човек трябва да свързва двата края — потвърди небрежно Аудриус, — или да си чака края.

Ричард се вгледа за момент в бармана.

— Е, това му е същината, нали?

Аудриус сви рамене в знак, че барманът е призван именно да вниква в същината, после се извини и отиде да вдигне телефона зад бара. Докато той се отдалечаваше, графът изглеждаше особено впечатлен от забележката на бармана.

— Чувал ли си за манчестърските пеперуди? — обърна се той към Ричард.

— Манчестърските пеперуди… Да не е някакъв футболен отбор?

— Не — рече графът с усмивка. — Не е футболен отбор, а необикновен случай от аналите на естествените науки, за който чух от баща си като дете.

Но преди графът да може да продължи, Аудриус се върна.

— Обаждаше се жена ви, мистър Вандъруайл. Помоли ме да ви напомня за срещата утре сутрин; и да ви предупредя, че вашият шофьор чака отвън.

Макар че повечето клиенти на бара не бяха срещали госпожа Вандъруайл, знаеше се, че тя е невъзмутима като Аркадий, наблюдателна като Аудриус и вездесъща като Василий — когато трябваше да прекъсне вечерните занимания на господин Вандъруайл.

— А, да — съгласи се господин Вандъруайл.

След като се споразумяха, че дългът винаги е на първо място, графът и господин Вандъруайл си стиснаха ръцете и си пожелаха всичко хубаво до следващата среща.

Когато Ричард си тръгна, графът отново огледа залата, за да види дали няма някой познат и с удоволствие откри, че младият архитект от Пиацата седи на една маса в ъгъла, приведен над скицника, и вероятно рисува бара.

Той също е една от манчестърските пеперуди, помисли си графът.

Когато графът беше на девет години, баща му седна до него, за да му обясни теорията за естествения подбор на Дарвин. Докато момчето слушаше, същността на идеята на англичанина изглеждаше напълно разбираема — че в продължение на десетки хиляди години животинските видове бавно се развиват, за да увеличат максимално шансовете си за оцеляване. В края на краищата щом ноктите на лъва стават по-остри, то и газелата има интерес да стане по-бързонога. Но графът се озадачи, когато баща му поясни, че понякога естественият подбор не се нуждае от десетки хиляди години. Дори не и от сто. Бил е наблюдаван да се развива в течение на няколко десетилетия.

Вярно е, каза баща му, че в относително статична среда скоростта на еволюцията неминуемо се забавя, тъй като отделните видове нямат към какво ново да се приспособяват. Но средата никога не е статична задълго. Природните сили неминуемо се развихрят по такъв начин, че подтикват необходимостта от адаптация. Продължителна суша, необичайно студена зима, вулканично изригване, всички те могат да променят баланса между качествата, които подобряват шанса на даден вид за оцеляване и тези, които го възпрепятстват. По същество точно това станало в Манчестър, Англия през деветнайсети век, когато градът се превърнал в една от първите столици на индустриалната революция.

В продължение на хиляди години пеперудите в Манчестър имали бели крила, напръскани с черно. Това оцветяване осигурявало на вида им съвършен камуфлаж, когато кацали върху светлосивата кора на местните дървета. Във всяко поколение се случвали и отклонения — например пеперуди с изцяло черни крила, но те бивали изкълвани от птиците, преди да имат шанс да създадат поколение.

Но когато в началото на деветнайсети век Манчестър се препълнил с фабрики, саждите от комините започнали да полепват на всяка възможна повърхност, включително по кората на дърветата; и светло оцветените крила, които дотогава служели за предпазване на мнозинството от пеперудите, изведнъж безмилостно ги разкрили пред хищниците — докато по-тъмните крила на отклоненията ги правели невидими. Така чисто черните видове, които представлявали по-малко от 10 процента от популацията на манчестърските пеперуди през 1800 г., нараснали до над 90 процента към края на века. Или поне така го обясни бащата на графа, с прагматичното задоволство на учен мислител.

Но урокът не се понрави на младия граф. Ако се случва толкова лесно с пеперудите, помисли си той, то какво му пречи да се случи и на децата? Какво би станало например с него и сестра му, ако бъдат изложени на твърде много дим от камината или внезапни климатични крайности? Нямаше ли да станат жертва на ускорена еволюция? Всъщност графът дотолкова се разтревожи от тази идея, че когато през септември над „Спокоен час“ се струпаха дъждовни бури, в сънищата му редовно нахлуваха огромни черни пеперуди.

Няколко години по-късно графът щеше да разбере, че е преобръщал въпроса с главата надолу. Темпът на еволюцията не беше нещо, от което да се бои. Защото макар че природата не се интересува дали крилата на пъстрата пеперуда са черни или бели, тя наистина се надява пеперудата да оцелее. И затова е предвидила еволюционните сили да действат по-скоро в течение на поколенията, отколкото на хилядолетия — за да осигури на пеперудите и хората възможност да се приспособят.

Също като Виктор Степанович, помисли си графът. Съпруг и баща на две деца, той трябва да свързва двата края. Затова размахва диригентската палка в Пиацата, загърбвайки съзнателно класическия репертоар. Но ето че когато един ден случайно се натъква на многообещаваща млада пианистка, той почва в оскъдното си свободно време да ѝ преподава ноктюрните на Шопен на чуждо пиано. Точно както Мишка има своя „проект“; а този млад архитект, лишен от възможността да строи, намира гордост и удоволствие в грижливото скициране на хотелски интериори.

За момент графът се запита дали да не отиде при младежа, но той явно прилагаше уменията си с такова удовлетворение, че би било престъпление да го прекъсне. Затова само допи чашата си, потропа с пръст по бара и се качи да си легне.

Разбира се, графът беше напълно прав. Когато животът лиши човек от възможността да следва мечтите си, той все пак ще ги следва. И тъй, докато графът си миеше зъбите, Виктор Степанович беше оставил настрани аранжимента, който подготвяше за оркестъра си и преглеждаше вариациите на Голдберг — търсейки коя ще е най-подходяща за София. Докато в село Явас, в стая под наем, не по-голяма тази на графа, Михаил Миндич седеше на свещ и прегърбен над масата, съчиняваше манифест от шестнайсет страници. А в Шаляпин? Младият архитект продължаваше да се гордее и да се наслаждава на работата си. Но въпреки предположенията на графа, той не добавяше скица на бара към колекцията си от хотелски интериори. Всъщност работеше над съвсем друг скицник.

На първата от многото страници в този албум имаше проект за двестаетажен небостъргач — с трамплин на покрива, откъдето наемателите могат да скочат с парашут към затревения парк в подножието. На друга страница имаше катедрала на атеизма с петдесет различни кубета, някои от които можеха да се изстрелват като ракети към Луната. А на трета — гигантски музей на архитектурата, представящ копия в естествен размер на всички велики стари сгради, които бяха разрушени в Москва, за да дадат път на новото.

Но точно в този момент архитектът работеше над подробен чертеж на претъпкан ресторант, който много приличаше на Пиацата. Само че под пода на този ресторант имаше сложен механизъм от оси, пружини и зъбни колела; а от външната стена излизаше грамадна ръчка, при чието завъртане всички столове в ресторанта почваха да се въртят като балерина в музикална кутия, после да се преместват из залата, докато спрат на съвсем друга маса. И извисен над цялата тази картина, един шейсетгодишен господин надничаше през стъкления таван с ръка върху манивелата, готов да задвижи гостите.