Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (8)

Събрание

— Хайде де, идвайте.

— Не ми се иска.

— Не ставайте такъв мухъл.

— Не съм мухъл.

— Сигурен ли сте?

— Човек никога не може да бъде напълно сигурен, че не е мухъл. Това е в самата основа на термина.

— Именно.

Така Нина принуди графа да се присъедини към нея в една от любимите ѝ екскурзии — шпиониране от балкона на балната зала. Графът се колебаеше да я придружи в това конкретно пътуване по две причини. Първо, балконът на балната зала беше тесен и прашен, и за да остане незабелязан, човек трябваше да се свива зад парапета — крайно неудобно положение за един възрастен мъж над метър и осемдесет. (Последният път, когато придружи Нина до балкона, графът разкъса шева на панталоните си и му трябваха три дни, за да раздвижи схванатия си врат.) И второ, днешната сбирка почти със сигурност щеше да е поредното Събрание.

В течение на лятото събранията в хотела се свикваха с нарастваща честота. По различно време на деня групички хора се задаваха бурно през фоайето, вече готови да размахват ръце, да се прекъсват и да изтъкват своето мнение. В балната зала те заставаха рамо до рамо с братята си, всеки от тях с цигара в устата.

Доколкото можеше да прецени графът, болшевиките се събираха при всяка възможност, под каквато и да е форма, независимо по каква причина. За една-единствена седмица можеше да има комитети, комисии, колоквиуми, конгреси и съвещания, които се сбираха за установяване на правилници, определяне на курс за действие, събиране на жалби и всеобщи караници за най-старите световни проблеми в най-нова светлина.

Ако графът не желаеше да наблюдава тези събрания, то не бе защото смяташе за противни идеологическите склонности на присъстващите. Не би се спотайвал зад парапета дори за да гледа как Цицерон спори с Катилина или как Хамлет спори сам със себе си. Не, не беше въпрос на идеология. Просто казано, графът намираше политическите дебати с каквато и да било разцветка за досадни.

Но нямаше ли един мухъл да твърди точно това…?

Излишно е да казваме, че графът последва Нина нагоре по стълбището към втория етаж. След като заобиколиха входа на Боярски и се увериха, че хоризонтът е чист, те използваха ключа на Нина, за да отворят анонимната врата към балкона.

Долу стотина души вече седяха по столовете, а още стотина прииждаха по пътеките, докато трима внушителни мъже заемаха местата си зад дългата дървена маса на подиума. Тоест Събранието беше почти Събрано.

Тъй като беше втори август и по-рано този ден вече бе имало две Събрания, температурата в балната зала достигаше 33 градуса. Нина пролази на четири крака зад парапета. Когато графът се наведе да стори същото, шевовете в задната част на панталона му отново поддадоха.

— Merde — промърмори той.

— Шшт — рече Нина.

Първият път, когато придружи Нина на балкона, графът с неволно смайване откри колко дълбоко се е променил животът на балната зала. Преди по-малко от десет години цялото московско общество се събираше в празнично облекло под огромните полилеи, за да танцува мазурка и да вдига наздравици за царя. Но след като стана свидетел на няколко от Събранията, графът стигна до още по-изумително заключение: че въпреки революцията, залата почти не се е променила.

Точно в този момент например през вратата влизаха двама младежи, явно настроени за бурни дебати; но преди да разменят и дума с когото и да било, те прекосиха залата, за да поздравят един старец, седнал до стената. Вероятно този старейшина бе участвал в революцията от 1905 г., или бе написал брошура през 1880 г., или пък бе вечерял с Карл Маркс през 1852 г. Каквато и да бе претенцията му за величие, старият революционер прие почитанията на двамата млади болшевики със снизходително кимване — и през цялото време седеше на същия стол, на който великата княгиня Анапова бе приемала поздравления от благовъзпитани млади князе на годишния си великденски бал.

А вижте го този чаровен момък, който досущ като княз Тетраков обикаля из залата, ръкува се с всички наред и ги потупва по раменете. След като систематично се прояви навсякъде — ту с мъдро съждение, ту с остроумна забележка — той бърза да се оттегли „само за момент“. Но изчезне ли веднъж през вратата, няма да се появи отново. Защото щом се е уверил, че всички в балната зала са отчели присъствието му, той ще се отправи към съвсем друг тип Събрание — от ония, които се провеждат в някоя уютна стаичка на Арбат.

По-късно някой млад бунтар от върхушката, за когото се шушука, че го слушал самият Ленин, ще се постарае да дойде когато деловата част е почти приключила — точно както правеше капитан Радянко, когато бе приближен на царя, — демонстрирайки по този начин безразличието си към дребните условности на етикета и същевременно укрепвайки репутацията си на човек, който трябва да ходи къде ли не, а разполага с толкова малко време.

Разбира се, сега в залата има повече платно, отколкото кашмир, повече сиво, отколкото златно. Но нима кръпката на лакътя чак толкова се различава от еполета на рамото? Не се ли нахлупват тези работнически каскети точно като тривърхата шапка и офицерския кивер преди тях, за да подчертаят нещо конкретно? Или да вземем онзи бюрократ на подиума с чукчето. Разбира се, той може да си позволи сако по поръчка и изгладени панталони. Ако носи това дрипаво облекло, то е за да увери всички събрани, че и той е закален член на работническата класа!

Сякаш чул мислите на графа, секретарят внезапно удари с чукчето по масата, обявявайки за открито Второто заседание на Първия конгрес на Московския клон на Всерусийския съюз на железопътните работници. Вратите се затвориха, всички заеха местата си, Нина затаи дъх и Събранието започна.

През първите петнайсет минути шест различни административни въпроса бяха повдигнати и отметнати в бърза последователност, подвеждайки човек да си помисли, че това конкретно събрание би могло наистина да приключи, преди гръбнакът му да се вдърви. Но в дневния ред следваше тема, която се оказа по-спорна. Предлагаше се промяна на Устава на профсъюза — или по-точно седмото изречение на втория параграф, което секретарят сега прочете изцяло.

Не ще и дума, изречението наистина беше страхотно — в интимна близост със запетайките и проявяващо здравословно нехайство към точките. Защото очевидната му цел бе да изброи без страх или колебание всяко едно достойнство на профсъюза, включително (но не само): непоклатимите му рамене, безстрашните му стъпки, звънтенето на чуковете му през лятото, загребването на въглища през зимата и обнадеждаващия звук на свирките през нощта. Но в заключителните фрази на това впечатляващо изречение, всъщност в самата му кулминация, идваше наблюдението, че чрез своите неуморни усилия железопътните работници в Русия „улесняват връзките и търговията между областите“.

След цялото натрупано напрежение това прозвуча малко слабичко, съгласи се графът.

Но повдигнатите възражения не се дължаха на цялостната липса на дух във фразата; по-скоро идваха от думата улесняват. По-конкретно глаголът бе обвинен, че е толкова мек и хлъзгав, че не отдава дължимото на труда на мъжете в залата.

— Не помагаме на някоя жена да си облече жакета — викна някой от задните редове.

— Или да си лакира ноктите!

— Слушайте! Слушайте!

Е, така си беше.

Но кой глагол щеше да изрази най-добре работата на профсъюза? Кой глагол щеше да отдаде дължимото на потното старание на инженерите, непреклонната бдителност на спирачите и напращелите мускули на онези, които полагат релсите?

Откъм партера се посипа градушка от предложения:

Пришпорват.

Тласкат.

Усилват.

Достойнствата и ограниченията на всяка от тези алтернативи се обсъждаха разпалено. Три типа аргументи се брояха на пръсти: риторични въпроси, емоционални обобщения и дюдюкания от задните редове, прекъсвани с удари на чукчето — а междувременно температурата на балкона се вдигна до 36˚.

После, точно когато графът взе да усеща някакъв риск от бунт, дойде предложение от един срамежлив момък на десетия ред: думата улесняват да се замени с позволяват и осигуряват. Това удвояване, обясни момъкът (чиито бузи бяха почервенели като малини), може да обхване не само полагането на релси и обслужването на двигателите, но и текущата поддръжка на системата.

— Да, това е.

— Полагане, обслужване и поддръжка.

— Позволяват и осигуряват.

Със сърдечни аплодисменти от всички страни предложението на момъка сякаш вървеше към приемане тъй бързо и надеждно, както някой от локомотивите на профсъюза лети през степите. Но точно когато се виждаше краят, от втория ред се надигна един мършав човечец. Беше толкова изпосталял, че човек можеше само да се чуди как изобщо е заел място в профсъюза. След като привлече вниманието на залата, този невзрачен чиновник или счетоводител, този типично руски бюрократ, заяви с глас мек и хлъзгав досущ като думата улеснява:

— Поетичното ударение изисква избягването на двойка думи, когато само една дума ще е достатъчна.

— Какво е това?

— Какво рече той?

Неколцина се изправиха с намерението да го сграбчат за яката и да го изхвърлят от залата. Но преди да успеят да го докопат, един червендалест мъжага от петия ред се намеси, без да става.

— При цялото ми уважение към поетичното ударение, мъжкарят от всеки вид е надарен с чифт атрибути, макар че и един би бил достатъчен.

Гръмотевични аплодисменти!

Решението думата улесняват да се замени с позволяват и осигуряват бе прието с единодушно вдигане на ръце и всеобщо тропане с крака. А на балкона бе признато под сурдинка, че в крайна сметка може би политическите дискусии невинаги са толкова скучни.

В края на Събранието, когато графът и Нина пролазиха от балкона към коридора, графът се чувстваше доста доволен от себе си. Харесваше малките си сравнения между поднасянето на поздрави, потупването по раменете и нарочните закъснения в миналото и настоящето. Освен това имаше цял куп забавни алтернативи за фразата позволяват и осигуряват, вариращи от разтръскват и тътрят до рикошират и килват. А когато Нина неизбежно го попиташе какво мисли за днешния дебат, той щеше да отговори, че е определено шекспировски. Или по-точно шекспировски в духа на Кучидрян от „Много шум за нищо“. Наистина много шум за нищо. Поне така възнамеряваше да отговори.

Но за беда не му се удаде. Защото когато Нина го попита какво мисли за Събранието, тя не изчака дори миг за впечатленията му и го обсипа със своите.

— Не беше ли очарователно? Не беше ли фантастично? Пътували ли сте някога с влак?

— Влакът е любимото ми превозно средство — каза графът с лека изненада.

Тя кимна възторжено.

— И моето. А когато пътувахте с влак, гледахте ли как пейзажът прелита край прозорците и слушахте ли разговорите на своите спътници. Унасяхте ли се от потракването на колелата?

— Да, вършил съм всички тези неща.

— Именно. Но замисляли ли сте се някога, поне за миг, как попадат въглищата в двигателя на локомотива? Замисляли ли сте се насред някоя гора или на скалист склон как изобщо са стигнали релсите дотам?

Графът помълча. Замисли се. Представи си. Призна.

— Никога.

Тя го погледна многозначително.

— Не е ли изумително?

И погледнато от такъв ъгъл, кой би могъл да възрази?

 

 

Няколко минути по-късно графът почука на вратата на ателието на плахата хубавица Марина, придържайки сгънат вестник зад панталона си.

Не много отдавна, припомни си графът, в тази стая работеха три шивачки, всяка пред американска шевна машина. Като трите Мойри те задружно предяха, измерваха и отрязваха — поправяха рокли, скъсяваха подгъви и разхлабваха панталони с всичките съдбоносни последици на своите предшественички. След революцията и трите бяха уволнени; замлъкналите шевни машини вероятно бяха станали собственост на народа; а стаята? Тя запустя като цветарското магазинче на Фатима. Защото не бяха години за поправка на рокли или скъсяване на подгъви, както не бяха и за хвърляне на букети или за цветя върху петлиците.

После, през 1921 г., изправен пред купища съдрани чаршафи, разнищени завеси и скъсани салфетки — които никой не възнамеряваше да замени, — хотелът бе повишил Марина и между стените му отново можеше да се разчита на сигурни шевове.

— А, Марина — каза графът, когато тя отвори вратата с игла и конец в ръка. — Колко е хубаво да те заваря да шиеш в шивашкото ателие.

Марина го изгледа с подозрение.

— Че какво друго да правя?

— Така си е — каза графът. След това с най-чаровната си усмивка се завъртя на деветдесет градуса, вдигна за миг вестника и смирено я помоли за помощ.

— Не ви ли поправих един панталон миналата седмица?

— Пак шпионирах с Нина — обясни той. — От балкона на балната зала.

Шивачката погледна графа с ужас в едното око и недоверие в другото.

— Ако ще се катерите с едно деветгодишно момиченце, то тогава защо държите да носите такива панталони?

Графът малко се изненада от тона на шивачката.

— Когато се обличах тази сутрин, не планирах да се катеря. Но така или иначе, трябва да знаете, че тези панталони са шити по поръчка на Савил Роу.

— Да. Шити по поръчка, за да си седите в хола, или да чертаете в чертожния кабинет.

— Но аз никога не съм влизал в чертожен кабинет.

— И по-добре, иначе най-вероятно щяхте да се полеете с мастило.

Тъй като този ден Марина не изглеждаше нито особено плаха, нито пък хубава, графът леко се поклони в знак, че ще си тръгва.

— О, я стига — рече тя. — Марш зад паравана да си свалите панталоните.

Без нито дума повече графът мина зад паравана, събу се по долни гащи и подаде панталоните на Марина. От последвалото мълчание той прецени, че е намерила макарата, облизала е края на конеца и внимателно го прекарва през игленото ухо.

— Е — каза тя, — може поне да ми кажете какво правихте на балкона.

И докато Марина започваше да кърпи панталоните на графа — ако щете, наречете го полагане на релсите, макар и в по-малък мащаб, — той описа събранието и всичките си шарени впечатления. После почти печално отбеляза, че макар да вижда несъвместимостта между обществените условности и човешката склонност да се взимаме твърде на сериозно, Нина е била очарована от енергията на Събранието и неговата целенасоченост.

— И какво лошо има в това?

— Нищо, предполагам — призна графът. — Просто само преди няколко седмици ме беше поканила на чай, за да разпитва какви са правилата да бъдеш принцеса…

Докато връщаше панталоните на графа през паравана, Марина поклати глава, сякаш ѝ предстоеше да сподели сурова истина с една невинна душа.

— С възрастта всички момиченца губят интереса си към принцесите — каза тя. — Всъщност губят го много по-бързо, отколкото момченцата губят интереса си да се катерят насам-натам.

Когато напусна ателието на Марина с благодарност и непокътнато дъно на панталоните, графът едва не се сблъска с един от носачите, които случайно стоеше пред вратата.

— Извинете ме, граф Ростов!

— Няма нищо, Петя. Няма защо да се извиняваш. Вината бе моя, сигурен съм.

Бедният момък, който определено изглеждаше слисан, дори не бе забелязал, че шапката му е паднала. Така че след като я вдигна от пода и я върна върху главата на носача, графът му пожела успех в работата и се обърна да си върви.

— Но работата ми е с вас.

— С мен ли?

— Господин Халецки ме праща. Иска да си поговорите. В кабинета му.

Нищо чудно, че момъкът беше слисан. Графът не само никога не бе канен при господин Халецки, но и през четирите си години престой в Метропол не бе виждал управителя повече от пет пъти.

Защото Йозеф Халецки беше един от онези редки ръководители, които са усвоили тайната на разпределените пълномощия — тоест след като възложи на способни заместници надзора над разните функции на хотела, той стана почти невидим. Пристигайки в хотела сутрин в осем и половина, той се отправяше директно към кабинета си с измъчено изражение, сякаш вече закъсняваше за среща. По пътя отвръщаше на поздравите с отсечено кимване, а когато минаваше покрай секретарката си, уведомяваше я (без да спира), че не бива да го безпокоят. После изчезваше зад вратата.

А какво ставаше, след като попаднеше в кабинета си?

Трудно бе да се каже, тъй като малцина го бяха виждали. (Макар че онези, които бяха успели да надзърнат, разказваха, че бюрото му е удивително свободно от документи, телефоните му рядко звънят, а покрай стената има виненочервен диван с доста омачкани възглавници…)

Когато заместниците му нямаха друг избор, освен да почукат — поради пожар в кухнята или спор за някоя сметка, — управителят отваряше вратата си с изражение на такава умора, такова разочарование, такава морална загуба, че натрапниците неизбежно усещаха изблици на съчувствие, уверяваха го, че сами могат да уредят въпроса, а после виновно се изнизваха навън. В резултат Метропол работеше също тъй безпроблемно, както всеки хотел в Европа.

Излишно е да се казва, че графът бе колкото разтревожен, толкова и заинтригуван от внезапното желание на управителя да го види. Без повече приказки Петя го поведе по коридора, през канцелариите в дъното на хотела и накрая до вратата на управителя — затворена както винаги. Очаквайки Петя официално да обяви пристигането му, графът спря на няколко крачки от кабинета, но носачът боязливо кимна към вратата и после изчезна. Без ясна алтернатива, графът почука. Последва кратко шумолене, миг мълчание и унила покана да влезе.

Когато отвори вратата, графът завари господин Халецки да седи зад бюрото, здраво стиснал писалка в ръка, но без лист хартия пред себе си. И макар че не си падаше по прибързаните заключения, графът неволно отбеляза, че косата на управителя е смачкана от едната страна, а очилата за четене са килнати на носа му.

— Искали сте да ме видите?

— А, граф Ростов. Моля, заповядайте.

Когато пристъпи към единия от двата свободни стола срещу бюрото, графът забеляза, че над виненочервения диван виси прекрасна серия от ръчно оцветени гравюри, изобразяващи ловни сцени в английски стил.

— Превъзходни творби — каза графът, докато сядаше.

— Кое това? О, да. Литографиите. Доста хубави. Да.

Но след като каза това, управителят свали очилата и закри очите си с длан. После поклати глава и въздъхна. И при това движение графът усети онзи прословут изблик на съчувствие.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той, седнал на ръба на стола.

Управителят кимна почти по навик, тъй като вероятно вече бе чувал този въпрос хиляди пъти, после отпусна ръце върху бюрото.

— Граф Ростов — започна той, — вие сте гост на този хотел от много години. Всъщност, доколкото знам първото ви посещение тук е било още по времето на моя предшественик…

— Точно така — потвърди графът с усмивка. — Беше през август 1913 година.

— Именно.

— Стая 215, ако не се лъжа.

— А. Приятна стая.

Двамата помълчаха.

— Бях уведомен — продължи управителят, макар и малко колебливо, — че разни хора от персонала, когато говорят с вас… продължават да използват определени… почетни звания.

— Почетни звания?

— Да. По-точно разбрах, че се обръщат към вас с думите ваше превъзходителство…

Графът се позамисли над твърдението на управителя.

— Е, да. Мисля, че някои от вашите служители се обръщат към мен по този начин.

Управителят кимна, после се усмихна с лека тъга.

— Сигурен съм, че разбирате в какво положение ме поставя това.

Всъщност графът не разбираше в какво положение е поставен управителят. Но поради безграничния си изблик на съчувствие той определено не искаше да го постави в каквото и да било положение. Тъй че се вслуша внимателно, докато господин Халецки продължаваше:

— Разбира се, ако зависеше от мен, няма какво да говорим. Но при положение че…

Точно тук, когато можеше да изтъкне най-конкретните си мотиви, управителят само завъртя неопределено ръка и остави гласа си да заглъхне. После се прокашля.

— Естествено, нямам друг избор, освен да настоявам пред моя персонал да се въздържа от използване на такива термини, когато се обръща към вас. В края на краищата мисля, че можем да се споразумеем без преувеличение или страх от противоречие, че времената се промениха.

Като приключи по този начин, управителят се вгледа в графа с такава надежда, че той незабавно се постара да го успокои.

— Това им е работата на времената, господин Халецки, да се променят. А работата на един аристократ е да се променя с тях.

Управителят погледна графа с изражение на дълбока признателност — че някой го е разбрал тъй добре без допълнителни обяснения.

Някой почука и на прага на отворената врата изникна Аркадий, администраторът на хотела. При вида му раменете на управителя унило провиснаха. Той посочи графа.

— Както виждате, Аркадий, водя разговор с един от нашите гости.

— Извинявам се, господин Халецки, граф Ростов.

Аркадий се поклони на двамата мъже, но не излезе.

— Добре тогава — каза управителят. — Какво има?

Аркадий леко поклати глава, за да подскаже, че каквото има да съобщи, ще е най-добре да се обсъди насаме.

— Много добре.

Като се подпря с две ръце, управителят се надигна с усилие, затътри нозе покрай бюрото, излезе в коридора и затвори вратата, тъй че графът се озова сам.

Ваше превъзходителство, помисли си философски графът. Ваше високопреосвещенство, ваше светейшество, ваше височество. Едно време използването на такива термини е било надежден признак, че човек се намира в цивилизована държава. Но при сегашното положение…

Тук графът завъртя неопределено ръка.

— Е, вероятно е за добро — каза той.

После стана от стола и се приближи до гравюрите, които погледнати по-отблизо отразяваха три фази от лова на лисица: „Дирята“, „Откриване“ и „Гонитба“. На втората литография един млад мъж със стегнати черни ботуши и яркочервено сако надуваше месингов рог, който описваше пълни 360 градуса от мундщука до фунията. Без съмнение рогът беше грижливо изработена вещ, изразяваща красота и традиция, но имаше ли съществено значение за съвременния свят? И изобщо нуждаем ли се наистина от дружина спретнато облечени мъже, от чистокръвни коне и добре обучени кучета, за да заклещим лисица в бърлогата? Без преувеличение или страх от противоречие, графът можеше да отговори отрицателно на собствения си въпрос.

Защото времената наистина се променят. Променят се безмилостно. Неизбежно. Изобретателно. И когато се променят, те изтъкват най-ярко не само старомодните почетни титли и ловджийски рогове, но и сребърните викалки, седефените театрални бинокли и всякакви грижливо изработени вещи, които са надживели полезността си.

Грижливо изработени вещи, които са надживели полезността си, помисли си графът. Чудя се…

Като прекоси тихичко стаята, графът приближи ухо до вратата, където чу как управителят, Аркадий и някакъв трети човек разговарят отвън. Макар и приглушени, гласовете им показваха, че все още са далеч от единомислието. Графът бързо, се върна до стената с литографиите и отброи две пана на ламперията отвъд „Гонитбата“. Сложи длан в центъра на паното и рязко натисна. Паното леко хлътна. Когато прозвуча щракване, графът отдръпна пръсти и паното се отвори, разкривайки таен шкаф. Вътре, точно както беше описал великият княз, лежеше инкрустирана кутия с месингов обков. Като бръкна в шкафа, графът внимателно вдигна капака на кутията и ето ги — съвършено изработени и напълно спокойни.

— Чудесно — каза той. — Просто чудесно.