Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (24)

Допълнение

— Чичо Александър…?

…

— София…?

…

— Буден ли си, чичо Александър?

…

— Вече да, скъпа. Какво има?

…

— Забравих Куки в стаята на леля Марина…

…

…

— А, да…

1946

В събота, двайсет и първи юни 1946 година, когато слънцето се издигна високо над Кремъл, една самотна фигура бавно се изкачи по стъпалата от кея на река Москва, продължи покрай катедралата „Василий Блажени“ и се отправи към Червения площад.

Облечен в дрипаво зимно палто, човекът извърташе десния си крак в малък полукръг на всяка крачка. По друго време комбинацията от парцаливо палто и куц крак би изглеждала необичайно в такъв ясен летен ден. Но през 1946 г. мъже с дрехи втора ръка куцаха из всеки квартал на столицата. Всъщност така бе във всеки град на Европа.

Този следобед площадът гъмжеше от хора, сякаш беше пазарен ден. Жени с пъстри рокли се спираха под арките на стария Държавен универсален магазин. Пред портите на Кремъл ученици се катереха по два бракувани танка, а войници с бели мундири стояха на равни интервали и ги наблюдаваха с ръце зад гърба. Пред мавзолея на Ленин се виеше опашка от 150 граждани.

Човекът с дрипавото палто спря за миг да погледа дисциплинираното държание на своите далечни сънародници, чакащи на опашката. Най-отпред стояха осем узбеки с провиснали мустаци, облечени в най-хубавите си копринени халати; след това четири момичета от изток с дълги плитки и пъстри бродирани шапчици; после десет мужици от Грузия, и така нататък, и така нататък — народност подир народност чакаха търпеливо да поднесат почитта си пред останките на човек, умрял преди повече от двайсет години.

Ако не сме научили нищо друго, помисли си самотникът с крива усмивка, то поне се научихме да стоим на опашка.

На някой чужденец би му се сторило, че Русия се е превърнала в страна на десетте хиляди опашки. Защото имаше опашки по трамвайните спирки, опашки пред бакалиите, опашки пред бюрата по труда, образованието и жилищното настаняване. Но всъщност не бяха десет хиляди, нито дори десет. Имаше една всеобхватна опашка, която се виеше из цялата страна и назад през времето. Това беше най-голямото нововъведение на Ленин: опашка, която като самия пролетариат е универсална и безкрайна. Той я установи с декрет през 1917 г. и лично зае първото място, докато другарите му се трупаха на опашка зад него. Един по един всички руснаци заеха местата си и опашката растеше все повече и повече, докато не обхвана всички области на живота. На нея се създаваха приятелства и пламваха романтични страсти; тя насърчаваше търпението; учеше на любезност; дори водеше към мъдрост.

Ако някой желае осем часа да стои на опашка, за да си купи погача хляб, помисли си самотникът, то какво са час-два, за да видиш безплатно трупа на героя?

Отминавайки мястото, където някога се бе издигала Казанската катедрала, човекът зави надясно и продължи; но когато стигна до Театралния площад, той спря. Защото докато погледът му се прехвърляше от Двореца на съюзите към Болшой и Малий театър, и накрая към хотел Метропол, той неволно се удиви, че толкова много от старите фасади са останали непокътнати.

Точно преди пет години германците започнаха операция „Барбароса“ — офанзива, в която повече от три милиона войници, разположени от Одеса до Балтийско море, пресякоха руската граница.

Когато операцията започна, Хитлер прецени, че Вермахтът ще завладее Москва в рамките на четири месеца. Всъщност след като превзеха Минск, Киев и Смоленск, към края на октомври германските сили вече бяха напреднали с почти хиляда километра и се приближаваха към Москва от север и юг в класическа формация клещи. До няколко дни градът щеше да бъде в обхвата на тяхната артилерия.

По това време в столицата бе настанало сериозно беззаконие. Улиците бяха претъпкани с бежанци и дезертьори, които спяха в импровизирани лагери и готвеха крадена храна на открити огньове. Подготвяше се прехвърляне на правителството в Куйбишев, а шестнайсетте моста на града бяха минирани, за да могат да бъдат взривени при първо нареждане. Над кремълските стени се издигаха колони пушек от кладите със секретни документи, докато по улиците общински и фабрични работници, които не бяха получавали заплати от месеци, гледаха с мрачно предчувствие как вечно светещите прозорци на древната крепост почват да гаснат един по един.

Но в следобеда на трийсети октомври някой наблюдател — застанал точно там, където сега стоеше нашият дрипав странник — би зърнал невероятна гледка. Малка група работници под надзора на тайната полиция пренасяше столове от Болшой към метростанция „Маяковски“.

По-късно тази нощ пълният състав на Политбюро се събра в метрото, на трийсет метра под повърхността на града. Защитени от ударите на германската артилерия, в девет часа те заеха местата си около дълга маса, отрупана с храна и вино. Скоро след това на станцията пристигна влак, вратите му се отвориха и отвътре излезе Сталин в пълна военна униформа. Заемайки полагащото му се място начело на масата, маршал Сосо каза, че целта му да свика партийното ръководство е двойна. Първо, да заяви, че присъстващите могат да заминат за Куйбишев, но лично той няма намерение да ходи никъде. Ще остане в Москва, докато се пролее последната капка руска кръв. И второ, той съобщи, че на седми ноември годишното честване на Революцията ще бъде проведено на Червения площад, както обикновено.

Мнозина московчани щяха да запомнят този парад като повратна точка. Да чуят възторжените звуци на „Интернационала“ под съпровода на петдесет хиляди ботуши, докато техният водач стоеше предизвикателно на трибуната — това засили увереността им и затвърди тяхната решителност. През онзи ден, щяха да помнят те, приливът решително се обърна.

Други обаче биха посочили седемстотинте хиляди войници, които Сосо беше държал за резерв в Далечния изток, и които в самия момент на празненството се устремяваха през страната, за да помогнат на Москва. Трети пък биха отбелязали, че през онзи декември имаше снеговалежи в двайсет и осем от общо трийсет и един дни, което на практика заземи Луфтвафе. Със сигурност не бе зле, че средната температура падна до минус 20˚ — климат тъй чужд за Вермахта, както някога за войските на Наполеон. Каквато и да е причината, макар че войските на Хитлер само за пет месеца стигнаха от руската граница до покрайнините на Москва, те никога нямаше да минат през портите на града. След като взеха над един милион пленници и един милион жертви, те щяха да започнат отстъпление през януари 1942 г., оставяйки града изненадващо непокътнат.

Слизайки от бордюра, нашият самотник изчака да мине един млад офицер на мотоциклет с момиче в ярко оранжева рокля в коша; после пресече между двата пленени немски изтребителя, изложени в пресъхналата градинка; накрая заобиколи главния вход на Метропол, зави зад ъгъла и изчезна в тясната уличка зад хотела.