Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (13)

1924 Анонимност

Мечтите за невидимост са стари като фолклора. Чрез някакъв талисман, или отвара, или с помощта на самите богове, телесното присъствие на героя става безплътно и докато трае заклинанието, той може да се разхожда невидим сред другите хора.

Всяко десетгодишно дете може да ви изреди предимствата да имаш такава способност. Независимо дали ще се прокрадваш покрай дракони, ще подслушваш заговорници, ще се вмъкваш в съкровищници, или ще задигаш баница от килера, ще събаряш фуражката на полицая или ще палиш фрака на учителя, достатъчно е да кажем, че са разказвани хиляди приказки за ползата от невидимостта.

Но много по-рядко се разказва историята, в която заклинанието за невидимост се хвърля върху неподозиращия герой под формата на проклятие. След като е живял в разгара на битката, в центъра на разговора, или на двайсетия ред с привилегирована гледка към дамите в ложите — тоест в самата сърцевина на нещата, — той внезапно се оказва невидим както за приятел, така и за враг. А магията, която бе хвърлена върху графа от Ана Урбанова през 1923 г. беше точно от този вид.

През онази съдбовна нощ, когато графът вечеря с чародейката в апартамента ѝ, тя навярно имаше властта мигновено да го направи невидим. Вместо това, за да си поиграе с душевното му спокойствие, тя хвърли заклинанието така, че да се проявява в течение на година, малко по малко.

През следващите седмици графът изведнъж забеляза, че в даден момент изчезва от поглед за няколко минути. Случваше се да вечеря в Пиацата, когато някоя двойка пристъпваше към неговата маса с явното намерение да я заеме; или пък както стоеше до рецепцията, някой забързан гост едва не се блъскаше в него. До идването на зимата онези, които бяха склонни да го поздравяват с махване или усмивка, често не успяваха да го видят, когато беше на два-три метра от тях. А сега, година по-късно? Когато пресичаше фоайето, на най-близките му приятели често им трябваше цяла минута, за да забележат, че той стои точно пред тях.

— О — каза Василий, оставяйки телефонната слушалка. — Извинете ме, граф Ростов. Не ви видях. С какво мога да ви услужа?

Графът лекичко почука по бюрото на портиера.

— Случайно да знаеш къде е Нина?

Питайки Василий за местонахождението на Нина, графът не задаваше случаен въпрос на първия срещнат; защото Василий имаше свръхестествено усещане къде са хората по всяко време.

— Мисля, че е в салона за карти.

— А — каза графът с многозначителна усмивка.

Обърна се, тръгна по коридора към салона за карти и тихо отвори вратата, предполагайки, че ще завари четири дами на средна възраст да си разменят бисквити и неприлични приказки на партия вист — докато невидимата им публика е затаила дъх в бюфета. Вместо това откри обекта на търсенето си да седи самичка на масата за карти. С две купчинки хартия пред себе си и молив в ръка, тя изглеждаше като въплъщение на училищния ентусиазъм. Моливът се движеше тъй енергично, че приличаше на почетен гвардеец, който крачи през страницата с вирната глава, после рязко завива в края и бързо се връща обратно.

— Здравей, приятелко.

— Здравейте, ваше графство — отвърна Нина, без да откъсва очи от работата си.

— Искаш ли да ме придружиш на една екскурзия преди вечеря? Мислех си да посетя електрическото табло.

— Боя се, че не мога в момента.

Графът се настани срещу Нина, докато тя слагаше готовия лист хартия върху едната купчинка и вземаше нов от другата. Той посегна към тестето карти, което лежеше на ъгъла на масата и го разбърка два пъти. Беше загубил навик.

— Искаш ли да видиш един фокус?

— Може би някой друг път.

Графът изравни тестето и го върна на масата. После взе най-горния лист от готовата купчинка. Видя грижливо подравнени колони с всички цели числа от 1100 до 1199. Според някаква неизвестна система тринайсет от числата бяха заградени в червено.

Излишно е да се казва, че графът бе заинтригуван.

— С какво сме се захванали тук?

— Математика.

— Виждам, че си пристъпила към темата енергично.

— Професор Лисицки казва, че трябва да се борим с математиката по същия начин, по който човек се бори с мечка.

— Тъй ли? И с каква мечка се борим днес? По-скоро бяла мечка, отколкото панда, подозирам.

Нина му отправи смразяващ поглед.

Графът се прокашля и възприе по-сериозен тон.

— Доколкото разбирам, проектът ти включва някакво подмножество от цели числа…

— Знаете ли какво е просто число?

— Като в поредицата две, три, пет, седем, единайсет, тринайсет…?

— Точно така — каза Нина. — Тези цели числа, които са неделими на друго, освен на единица и на самите себе си.

Изрече думата неделими тъй драматично, сякаш говореше за непристъпна крепост.

— Във всеки случай — отбеляза тя, — правя списък на всичките.

— На всичките!

— Това е Сизифов труд — призна Нина (макар че го стори с ентусиазъм, който неволно пораждаше въпроса дали е наясно с етимологията на думата).

Тя посочи вече изписаните страници.

— Списъкът на простите числа започва с две, три и пет, както казвате. Но с растежа си простите числа стават все по-редки. Така че е едно нещо да откриеш седем или единайсет. Но да откриеш хиляда и девет е съвсем друго. Можете ли да си представите как се открива едно просто число сред стотици хиляди…? Сред милиони…?

Нина се загледа в далечината, сякаш виждаше онова най-голямо и най-непристъпно от всички числа, разположено върху скалисто възвишение, където в течение на хилядолетия е устоявало на атаките на огнедишащи дракони и варварски орди. След това поднови работата си.

Графът пак погледна листа в ръцете си с нараснало уважение. В края на краищата един образован човек трябва да се възхищава на всяко изследване, независимо колко е тайнствено, стига да се води с любопитство и преданост.

— Тук — каза той, влизайки в нейния тон. — Това не е просто число.

Нина вдигна недоверчив поглед.

— Кое число?

Той постави листа пред нея и посочи едно число, оградено в червено.

— Хиляда сто и седемдесет и три.

— Откъде знаете, че не е от просто число?

— Ако сборът от отделните цифри на едно число се дели на три, значи и цялото число се дели на три.

Изправена пред този невероятен факт, Нина отговори:

— Mon Dieu.^[1]

После се облегна назад и огледа графа по начин, подсказващ, че може да го е подценила.

А когато човек е бил подценен от приятел, той има известно основание да се обиди — тъй като нашите приятели трябва да надценяват способностите ни. Те трябва да имат преувеличена представа за нашата морална сила, нашата естетическа чувствителност и нашия интелектуален обхват. Ако щете, би трябвало да си ни представят как светкавично скачаме през прозореца със съчиненията на Шекспир в едната ръка и пистолет в другата! Но в този конкретен случай графът трябваше да признае, че няма сериозни причини да се засегне. Защото за нищо на света не можеше да се сети от кое затънтено кътче на юношеския му ум е изплувал този необикновен факт.

— Е — каза Нина, сочейки купчинката завършени листове пред графа. — По-добре ми подайте тези.

Като остави Нина да работи, графът се утеши, че след петнайсет минути трябва да се срещне с Мишка за вечеря; и освен това все още имаше да изчете днешните вестници. Така че се върна във фоайето, взе един брой „Правда“ от масичката за кафе и се настани удобно в креслото между палмите.

След като прегледа заглавията, графът задълба в една статия за московски завод, който преизпълнявал плана си. После прочете очерк за разни подобрения в руския селски живот. Когато насочи вниманието си към съобщение за благодарните ученици в Казан, той нямаше как да не забележи шаблонните повторения на новия журналистически стил. Болшевиките сякаш не само разчепкваха едни и същи теми ден подир ден, но и изказваха толкова тесен кръг от мнения с толкова ограничен речник, че читателят неизбежно почваше да се пита дали вече не е чел всичко това и преди.

Едва на петата статия графът осъзна, че наистина я е чел и преди. Защото вестникът беше вчерашен. Той изпъшка, метна го обратно на масата и погледна часовника зад рецепцията, който показваше, че Мишка закъснява вече с петнайсет минути.

Но пък мярката за петнайсет минути е напълно различна за човек в движение и за човек, който няма какво да прави. Ако за графа предходните дванайсет месеца можеха да се нарекат меко казано монотонни, не можеше да се каже същото и за Мишка. През 1923 г. старият приятел на графа беше напуснал конгреса на РАПП като участник в комисия за съставяне и редактиране на многотомна антология на руския разказ. Само по себе си това му осигуряваше разумно извинение за закъсненията; но в живота на Мишка имаше и втора промяна, която му спечели още повече свобода да бъде неточен…

Като момче графът имаше заслужена репутация на отличен стрелец. Славеше се, че улучва с камък училищния звънец, докато се крие зад храстите в другия край на двора. Славеше се още, че може да хвърли копейка в мастилница през цялата класна стая. А с лък и стрела можеше да пробие портокал от петдесет крачки. Но никога не бе имал по-голяма и по-далечна цел, отколкото когато забеляза интереса на своя приятел към Катерина от Киев. В месеците след конгреса през 1923 г. красотата ѝ стана така безспорна, сърцето ѝ толкова нежно, поведението ѝ тъй мило, че Мишка нямаше друг избор, освен да се барикадира зад купчина книги в старата Имперска библиотека в Санкт Петербург.

— Тя е светулка, Саша. Тя е шарена детска въртележка.

Или поне така казваше Мишка с печалното удивление на човек, комуто е даден само миг, за да се възхищава на световните чудеса.

Но през един есенен следобед тя се появи в неговата отшелническа обител. Прикрити зад томовете, двамата си шепнаха цял час, а когато удари звънецът за затваряне на библиотеката, те изнесоха разговора на Невския проспект и не усетиха как стигнаха чак до Тихвинското гробище, където на едно място с изглед към река Нева тази светулка, тази шарена детска въртележка, това чудо на света изведнъж го хвана за ръката.

— А, граф Ростов — възкликна мимоходом Аркадий. — Ето къде сте били. Мисля, че имам съобщение за вас… — Като се върна до рецепцията, той набързо прегледа няколко листчета. — Ето.

Посланието, което беше прието от рецепцията на хотела, предаваше извиненията на Мишка и обясняваше, че тъй като Катерина не се чувства добре, той ще се върне в Санкт Петербург по-рано от планираното. Като се позабави, за да прикрие разочарованието си, графът вдигна очи да благодари на Аркадий, но администраторът вече бе насочил вниманието си към друг гост.

— Добър вечер, граф Ростов. — Андрей бързо надникна в Книгата. — Маса за двама тази вечер, нали?

— Боя се, че ще е маса за един, Андрей.

— Въпреки това, за нас е удоволствие да ви видим. Масата ви ще бъде готова само след няколко минути.

С неотдавнашното признаване на СССР от Германия, Англия и Италия чакането от няколко минути започна да става все по-често в Боярски; но такава е цената да те приемат обратно в сестринството на народите и братството на търговията.

Когато графът отстъпи настрани, един мъж с остра брада се зададе енергично по коридора, следван от протеже. Макар че досега го бе виждал само един или два пъти, графът веднага позна, че е комисар на Нещо Си Там, защото крачеше забързано, разговаряше забързано и дори спираше забързано.

— Добър вечер, другарю Сословски — каза Андрей с приветствена усмивка.

— Да — отсече Сословски, сякаш току-що го бяха попитали дали иска да бъде настанен незабавно.

Андрей кимна с разбиране и даде знак на един сервитьор, връчи му две менюта и нареди да отведе господата до маса номер четиринайсет.

Геометрично казано, Боярски представляваше квадрат, в центъра на който се извисяваше шеметна растителна композиция (днес разцъфнали клонки от форсия), и около нея двайсет маси с различни размери. Ако масите се погледнеха спрямо основните посоки на света, то тогава, според нареждането на Андрей, сервитьорът водеше комисаря и неговото протеже към маса за двама в североизточния ъгъл — точно до мястото, където вечеряше един бузест беларусин.

— Андрей, приятелю…

Салонният управител откъсна очи от Книгата.

— Това не е ли човекът, който имаше разногласия с онзи булдог преди няколко дни?

„Разногласия“ беше нещо като учтиво смекчаване на фактите. Защото през въпросния следобед, когато същият Сословски се зачуди на глас пред сътрапезниците си защо беларусите са толкова тъпи, та не приемат идеите на Ленин, булдогът (който седеше на съседна маса) хвърли салфетката си върху чинията и настоя да узнае „смисъла на това!“. С пренебрежение, остро като брадата му, Сословски изтъкна три причини и започна да ги изброява на пръсти:

— Първо, населението е сравнително мързеливо — черта, с която беларусите са известни по цял свят. Второ, прехласването им по Запада, което вероятно се дължи на отдавнашните им смесени бракове с поляците. Но трето и най-вече…

Уви, ресторантът така и не чу въпросното „най-вече“. Защото булдогът, който бе блъснал назад стола си при думите „смесени бракове“, изведнъж грабна Сословски от мястото му. В последвалата схватка трябваше да се намесят трима келнери, за да откъснат разни ръце от разни ревери, и двама помощник-келнери, за да избършат пилето по маршалски от пода.

Спомняйки си светкавично сцената, Андрей се обърна към маса номер тринайсет, където въпросният булдог седеше в момента заедно с подобна на вид жена, която всеки опитен логик би определил като негова съпруга. С рязък завой Андрей заобиколи цъфналата форсия, отклони Сословски и неговото протеже и ги отведе на маса номер три — чудесно място на юг-югоизток, където биха могли удобно да се настанят четирима.

— Merci beaucoup — каза Андрей след завръщането си.

— De rien — отговори графът.^[2]

Отговорът „Няма защо“ не представляваше празна любезност. Всъщност графът заслужаваше точно толкова благодарност за своята малка намеса, колкото лястовицата за веселото си цвърчене. Защото от петнайсетгодишна възраст Александър Ростов беше майстор по настаняването.

Всеки път, когато се прибираше у дома за празниците, баба му непременно го повикваше в библиотеката, където обичаше да плете в самотното кресло до камината.

— Хайде, момчето ми, поседи при мен.

— Разбира се, бабо — отговаряше графът и се настаняваше на ръба на решетката пред камината. — С какво мога да ти помогна?

— Свещеникът идва на вечеря в петък вечер — както и княгиня Оболенска, граф Керагин, а също и Мински-Полотови…

Тук тя оставяше гласа си да заглъхне без повече обяснения; но те и не бяха необходими. Графинята бе на мнение, че вечерята трябва да осигури на човека отдих от житейските изпитания и несгоди. Поради това не можеше да позволи спорове за религия, политика или лични обиди на своята маса. Нещата се усложняваха допълнително от това, че свещеникът беше глух с лявото ухо, падаше си по латинските епиграми и имаше склонност да зяпа деколтетата, щом пийнеше чаша вино; докато княгиня Оболенска, която през лятото беше особено язвителна, се мръщеше от мрачните поговорки и не понасяше разговори за изкуството. А Керагини? Техният прадядо беше наречен бонапартист от княз Мински-Полотов през 1811 г., и оттогава двата рода не бяха разменили и дума.

— Колко души ще дойдат? — питаше графът.

— Четирийсет.

— Обичайното присъствие?

— Горе-долу.

— Осипови?

— Да. Но Пиер е в Москва…

— А — казваше графът с усмивката на шахматен шампион, който се е натъкнал на нов гамбит.

Губерния Нижни Новгород имаше сто изтъкнати рода, които в течение на два века се бяха женили и развеждали, взимали и давали заеми, приемали и съжалявали, оскърбявали, защитавали и излизали на дуел — поддържайки в същото време цял куп противоречиви позиции, вариращи според поколението, пола и фамилията. А в центъра на този маелстрьом се намираше трапезарията на графиня Ростова с нейните две маси за двайсет души плътно един до друг.

— Не се безпокой, Grand-mere^[3] — уверяваше я графът. — Скоро ще има решение.

Когато графът излизаше в градината и затваряше очи, за да започне да прехвърля индивидуалните комбинации една по една, сестра му обичаше да го закача.

— Защо така бръчкаш чело, Саша? Както и да е подредена масата, ние винаги имаме тъй възхитителни разговори на вечеря.

— Както и да е подредена масата! — възкликваше графът. — Възхитителни разговори! Уведомявам те скъпа сестро, че необмисленото подреждане е съсипвало най-добрите бракове и е водило до провал на най-дългите примирия. Всъщност ако Парис не е седял до Елена, когато вечерял в двореца на Менелай, никога не би имало Троянска война.

Очарователен отговор, не ще и дума, размишляваше графът отвъд пропастта на годините. Но къде са сега Оболенски и Мински-Полотов?

При Хектор и Ахил.

— Масата ви е готова, граф Ростов.

— А. Благодаря ти, Андрей.

Две минути по-късно графът седеше удобно на масата с чаша шампанско (малък жест на благодарност от Андрей за неговата навременна намеса).

Като отпи глътка, графът прегледа менюто отзад напред, както бе свикнал, защото знаеше от опит, че да обръщаш внимание на предястията преди основните ястия може да доведе само до съжаление. И в случая имаше идеален пример. Защото на най-последно място в менюто стоеше единствената задължителна точка за вечерта: осо буко — блюдо, което върви най-добре след леко и апетитно предястие.

Затваряйки менюто, графът огледа ресторанта. Несъмнено се беше почувствал малко потиснат, докато се изкачваше по стълбището към Боярски; но ето че седеше с чаша шампанско в ръката, осо буко в перспектива и удовлетворението, че е направил услуга на приятел. Може би богините на Съдбата — които от всички свои рожби обичат най-много Преобръщането — бяха решили да ободрят духа му.

— Имате ли някакви въпроси?

Думите долетяха иззад гърба му.

Графът без колебание започна да отговаря, че е готов, но когато се завъртя на стола, той онемя, като зърна над рамото му да се привежда Шахматният подофицер — в бялото униформено сако на Боярски.

Разбира се, след наскорошното завръщане на международните гости в хотела Боярски се бе оказал с недостатъчен персонал. Така че графът напълно разбираше защо Андрей е решил да подсили екипажа си. Но защо от всички келнери на Пиацата, от всички келнери на света, би му хрумнало да избере точно този?

Подофицерът сякаш четеше мислите на графа, защото усмивката му стана особено самодоволна. Да, сякаш казваше той, аз съм тук, в прочутия ви Боярски, един от малцината избрани, които прекрачват безнаказано през прага на кухнята на маестро Жуковски.

— Може би се нуждаете от повече време… — предложи Подофицерът, вдигнал молив над бележника си.

За момент графът се замисли дали да не го отпрати и да поиска нова маса. Но Ростови винаги се бяха гордели, че умеят да признават, когато поведението им е лишено от състрадателност.

— Не, добри ми човече — отвърна графът. — Готов съм да направя поръчката. Ще взема салата от копър и портокали за начало, а след това осо буко.

— Разбира се — каза Подофицерът. — И как ще желаете осо букото?

Графът едва не издаде учудването си. Как ще го желая? Да не би да очаква да му продиктувам температурата на парче задушено месо?

— Както го приготви готвачът — отговори великодушно графът.

— Разбира се. А вино ще желаете ли?

— Непременно. Бутилка „Сан Лоренцо Бароло“, 1912 година.

— Червено ли ще желаете, или бяло?

— Бароло — обясни търпеливо графът — е плътно червено вино от Северна Италия. Поради това е идеалният съпровод за осо буко по милански.

— Значи ще пиете червено.

Графът изгледа Подофицера за миг. По нищо не личи да е глух, помисли си той; а по акцента личи, че руският му е роден език. Със сигурност вече би трябвало да е тръгнал към кухнята. Но както обичаше да отбелязва графиня Ростова: ако търпението не се изчерпваше толкова лесно, тогава едва ли би било добродетел…

— Да — каза графът, след като преброи до пет. — Бароло е червено вино.

Шахматният подофицер продължаваше да стои с молив над бележника си.

— Извинявам се — каза той безучастно, — ако не съм бил ясен. Но за вашия избор на вино тази вечер има само две възможности: бяло и червено.

Двамата се вторачиха един в друг.

— Ще помолите ли Андрей да намине за момент?

— Разбира се — рече Подофицерът и се оттегли с благочестив поклон.

Графът затропа с пръсти по масата.

Разбира се, казва той. Разбира се, разбира се, разбира се. Какво се разбира? Разбира се, че ти си тук и аз съм тук? Разбира се, че ти каза нещо, а аз отговорих? Разбира се, че човешкото време на този свят е ограничено и може да свърши всеки момент!

— Има ли нещо, граф Ростов?

— А, Андрей. Става дума за твоя нов човек. Много добре го познавам от работата му долу. И в този смисъл предполагам, че известна липса на опит може да се прости, или дори да се очаква. Но тук, в Боярски…

Графът разпери ръце, за да посочи свещената зала и после се вгледа в салонния управител с очакване на разбиране.

Никой, който познаваше Андрей поне малко, не би описал поведението му като весело. Той не беше панаирджийски викач или импресарио на лекомислени забавления. Постът му като салонен управител на Боярски изискваше разумност, такт, достойнство. Така че графът отдавна бе свикнал Андрей да има сериозно изражение. Но през всичките си години на хранене в Боярски никога не беше виждал Андрей да изглежда чак толкова сериозен.

— Той бе повишен по нареждане на господин Халецки — обясни тихо управителят.

— Но защо?

— Не съм сигурен. Предполагам, че има приятел.

— Приятел?

Андрей сви рамене — нещо, което не правеше никога.

— Приятел с влияние. Някой в профсъюза на сервитьорите, може би; или в Комисариата по труда; или по горните етажи на партията. Кой може да знае в днешно време?

— Моите съболезнования — каза графът.

Андрей се поклони с благодарност.

— Е, със сигурност не си отговорен, щом са ти го натресли; и съответно ще коригирам очакванията си. Но преди да си тръгнеш, би ли ми направил една малка услуга? По някаква неразбираема причина той не ми позволява да си поръчам вино. Просто се надявах заедно с осо букото да получа бутилка „Сан Лоренцо Бароло“.

Колкото и да е невероятно, изражението на Андрей стана още по-сериозно.

— Може би трябва да дойдете с мен…

Като последва Андрей през трапезарията, през кухнята и надолу по дълго вито стълбище, графът се озова на място, където не бе стъпвала дори Нина — винарната на Метропол.

С тухлените си арки и хладния, тъмен климат, винарската изба на Метропол напомняше мрачната красота на катакомбите. Само че вместо саркофази с изображения на светии, в далечината на подземието се простираха редици стелажи, натоварени с бутилки вино. Тук бе събрана изумителна колекция от каберне и шардоне, ризлинг и сира, портвайн и мадейра — цял век реколти от всички краища на континента Европа.

Общо имаше почти десет хиляди каси. Повече от сто хиляди бутилки. И всяка от тях без етикет.

— Какво се е случило? — ахна графът.

Андрей кимна с мрачно потвърждение.

— До другаря Теодоров, комисаря по храните, е подадена жалба, че съществуването на нашата винена листа е в противоречие с идеалите на революцията. Това е паметник на дворянските привилегии, на гнилата интелигенция и хищническите спекулантски цени.

— Но това е нелепо.

За втори път в рамките на един час Андрей сви рамене.

— Проведе се събрание, гласуваха, издадоха заповед… Занапред Боярски ще продава само червено и бяло вино, всяка бутилка на една и съща цена.

С ръка, която никога не бе очаквала да служи на такава цел, Андрей посочи към ъгъла, където на пода до пет бъчви вода лежеше безредна купчина етикети.

— На десет души им трябваха десет дни, за да свършат работата — каза той тъжно.

— Но кой, за Бога, би подал такава жалба?

— Не съм сигурен; но ми казаха, че може да е дошла от вашия приятел…

— Моят приятел?

— Вашият сервитьор от долния етаж.

Графът погледна Андрей с удивление. Но сетне изплува споменът — спомен за миналата Коледа, когато графът се беше привел от стола си, за да коригира препоръката на един сервитьор за вино „Риоха“ към латвийска яхния. Колко самодоволно си бе помислил тогава, че няма заместител на опита.

Е, каза си графът, ето ти го заместителя.

Следван на няколко крачки от Андрей, графът закрачи по централната линия на подземието, както командирът и неговият заместник биха крачили из полева болница след битка. Близо до края на коридора графът се обърна към една от редиците. С бързо пресмятане на колони и рафтове установи, че само в този ред има над хиляда бутилки — хиляда бутилки, буквално идентични по форма и тегло.

Като взе една напосоки, той се замисли колко съвършено ляга в дланта му извивката на стъклото, колко съвършено обтяга ръката му с тежестта си. Но вътре? Какво точно имаше вътре в това тъмнозелено стъкло? Шардоне, подходящо за камамбер? Совиньон Блан, което върви с козе сирене?

Каквото и вино да имаше вътре, определено не беше идентично със своите съседи. Напротив, съдържанието на бутилката в ръката му бе продукт на история също тъй уникална и сложна, както тази на нация или на човек. Чрез своя цвят, аромат и вкус то със сигурност изразяваше местната геология и преобладаващия климат на родното си място. Но освен това то изразяваше всички природни феномени на своята реколта. С една глътка би напомнило времето на зимното размразяване, силата на летните дъждове, преобладаващите ветрове и честотата на облаците.

Да, една бутилка вино беше върховната дестилация на време и място; поетичен израз на самата индивидуалност. И все пак ето я захвърлена обратно в морето от анонимност, тази сфера на средни и неизвестни числа.

И внезапно графът преживя свой собствен момент на просветление. Точно както Мишка бе разбрал настоящето като естествен страничен продукт на миналото и виждаше съвършено ясно как то ще оформи бъдещето, сега графът разбра мястото си в потока на времето.

Докато стареем, ние неминуемо намираме утеха в идеята, че са необходими поколения, за да избледнее един определен начин на живот. В края на краищата познаваме любимите мелодии на нашите баби и дядовци, макар че самите ние никога не сме танцували под техния съпровод. Рецептите, които вадим от чекмеджето по празници, обикновено са на десетилетия, понякога дори написани от ръката на отдавна мъртъв роднина. А предметите в домовете ни? Ориенталските масички за кафе и протърканите писалища, предавани от поколение на поколение? Макар да са „демоде“, те не само добавят красота в нашето всекидневие, но и дават материално потвърждение на нашата убеденост, че отминаването на една ера ще бъде като края на ледниковия период.

Но при определени обстоятелства, най-сетне призна графът, този процес може да се осъществи буквално за един миг. Народни вълнения, политически катаклизми, индустриален прогрес — всяка една комбинация от тях може да накара еволюцията на едно общество да прескочи цели поколения, помитайки аспекти на миналото, което иначе биха могли да траят още десетилетия. Особено когато новодошлите на власт са хора, които не признават никаква форма на колебание или нюанс, и които ценят самоувереността над всичко останало.

Вече от години графът отбелязваше с лека усмивка, че едно или друго остава зад него — като дните му на поезия, на пътешествия или романтични увлечения. Но при това никога не го вярваше истински. В дъното на сърцето си той си въобразяваше, че дори и пренебрегвани, тези аспекти на живота му продължават да съществуват някъде в периферията и чакат да бъдат припомнени. Но гледайки бутилката в ръката си, графът внезапно осъзна, че всъщност всичко е зад гърба му. Защото болшевиките, които тъй упорито се мъчеха да преработят бъдещето по свой собствен калъп, нямаше да мирясат, докато и последният остатък от неговата Русия не бъде изкоренен, разбит или изтрит.

Като върна бутилката на място, графът догони Андрей в подножието на стълбите. Но докато минаваше между рафтовете, изведнъж си помисли, че не съвсем всичко е зад гърба му. Защото той имаше да изпълни едно последно задължение.

— Само за миг, Андрей.

Започвайки от края на избата, графът систематично закрачи напред-назад по редовете, оглеждайки стелажите от горе до долу, докато Андрей навярно си помисли, че се е побъркал. Но на шестия ред той спря. Като бръкна в рафта на височината на коляното си, графът внимателно извади една бутилка от хилядите. С печална усмивка плъзна палец по релефната емблема върху стъклото — два кръстосани ключа.

На двайсет и втори юни 1926 година — десетата годишнина от смъртта на Елена — граф Александър Илич Ростов щеше да пие в памет на сестра си. После щеше да напусне веднъж завинаги този свят на скърби и страдания.