Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (21)

1938 Пристигане

Нека приемем, че началото на трийсетте години в Русия беше немилостиво.

Освен масовата смъртност в провинцията, гладът от 1932 година в крайна сметка доведе до миграция на селяни към градовете, която от своя страна доведе до пренаселени жилища, недостиг на основни стоки и дори хулиганство. Същевременно най-преданите работници в градските центрове изнемогваха под товара на седемдневната работна седмица; художниците се сблъскваха с по-строги ограничения какво могат или не могат да си представят; църквите бяха затворени, превърнати в складове или разрушени; а когато героят от революцията Сергей Киров беше убит, нацията бе очистена от редица политически ненадеждни елементи.

Но ето че на седемнайсети ноември 1935 г., на Първата всесъюзна конференция на стахановците, самият Сталин заяви: Животът стана по-хубав, другари. Животът стана по-весел…

Да, по принцип една такава забележка, паднала от устните на държавник, не заслужава друго, освен да бъде пометена заедно с праха и боклука от пода. Но когато тя падна от устните на Сосо, хората имаха основателна причина да ѝ повярват. Защото именно чрез вторични забележки във вторични изказвания Генералният секретар на Централния комитет на Комунистическата партия често подсказваше за промените в мисленето си.

Всъщност няколко дни преди тази реч Сосо бе видял в „Хералд Трибюн“ снимка на три здрави, млади болшевишки момичета пред фабричната порта — облечени с басмените рокли и забрадки, каквито отдавна харесваше партията. Обикновено такава картина би сгряла сърцето му. Но в контекста на западната преса тя подсказа на Секретаря на секретарите, че това просто облекло може да намекне на света, че след осемнайсет години комунизъм руските момичета все още живеят като селянки. Така съдбоносните изречения бяха вмъкнати в речта — и посоката на страната рязко се промени.

Защото след като прочетоха в „Правда“, че животът е станал по-хубав, внимателните апаратчици разбраха, че е достигната повратна точка — че при неповторимия успех на Революцията е дошло време Партията не само да прокламира, но и да насърчи малко повече блясък, малко повече лукс, малко повече смях. Само за няколко седмици коледната елха и циганската музика, отдавна пратени в изгнание, бяха сърдечно приветствани у дома; Полина Молотова, съпруга на външния министър, бе натоварена със създаването на първите съветски парфюми; фабриката „Нова заря“ (с помощта на някои вносни машини) бе натоварена да произвежда по десет хиляди бутилки шампанско на ден; членове на Политбюро заменяха военните си униформи с костюми по поръчка; а онези трудолюбиви момичета, излизащи от заводите, сега биваха насърчавани да не изглеждат като селянки, а като момичетата по Шанз-Елизе.^[1]

И така, почти като онзи от Сътворение, който казвал: Да бъде това, или Да бъде онова, и наистина се появявало това или онова, когато Сосо каза Животът стана по-хубав, другари, животът — наистина — стана по-хубав!

Ето пример: точно в този момент две млади дами се разхождат по Кузнецки мост, облечени в пъстри рокли, стегнати в кръста и стигащи до средата на прасеца. Едната дори носи жълта шапка с извита периферия, която се спуска съблазнително пред две очи с дълги мигли. Докато под нозете им громоли чисто новото метро, те спират пред три от големите витрини на ЦУМ, Централния универсален магазин, които представят съответно пирамида от шапки, пирамида от часовници и пирамида от обувки с високи токчета.

Вярно, момичетата все още живеят в претъпкани квартири и перат хубавите си рокли в обикновени мивки, но гледат ли през витрините на магазина с негодувание? Ни най-малко. Със завист може би, или със смаяни очи, но не и с негодувание. Защото вратите на ЦУМ вече не са затворени за тях. След дълга служба на чужденци и високопоставени партийни служители, магазинът беше отворен за гражданите през 1936 г. — стига да могат да платят на касиера в чуждестранна валута, сребро или злато. Всъщност, на по-долния етаж на ЦУМ има добре обзаведена служба, където дискретен господин ще ви даде бонове за покупки срещу половината стойност на бабините ви скъпоценности.

Виждате ли? Животът е по-весел.

Така че, като се възхищават на съдържанието на витрините и си представят деня, когато и те може да имат апартамент с гардероби, в които да прибират своите шапки, часовници и обувки, нашите две чаровници продължават разходката си, бъбрейки за двамата млади връзкари, с които отиват да се срещнат за вечеря.

На Театралний проезд изчакват на бордюра за пролука в потока автомобили. След това притичват през улицата, влизат в хотел Метропол и докато минават покрай портиерското бюро на път към Пиацата, един достолепен мъж с леко прошарена коса ги оглежда с възхищение…

— Ах, краят на пролетта — отбеляза графът на Василий (който сортираше вечерните резервации). — Ако съдя по полите на тия млади дами, бих се обзаложил, че на Тверская трябва да е над 20˚, макар че е седем часа вечерта. След още няколко дни момчетата ще крадат цветя от Александровската градина, а Емил ще разсипва грах по чиниите…

— Без съмнение — каза портиерът с тона на библиотекар, разговарящ с мастит учен.

Всъщност по-рано този ден в кухнята пристигнаха първите ягоди за сезона и Емил тайничко бе отделил една шепа на графа за закуската му на другата сутрин.

— Безспорно — заключи графът — лятото вече е на прага и идните дни със сигурност ще са дълги и безгрижни…

— Александър Илич.

Чувайки неочаквано собственото си име графът се обърна, за да открие точно зад себе си друга млада дама, макар че тази бе с панталони. Висока метър и шейсет и пет, тя имаше руса коса, светлосини очи и рядко чувство на самообладание.

— Нина! — възкликна той. — Каква гледка за многострадалните ми очи. Не сме се чували цяла вечност. Кога се върна в Москва?

— Може ли да си поговорим за малко?

— Разбира се…

Усещайки, че нещо лично трябва да е предизвикало посещението, графът последва Нина на няколко крачки от бюрото на портиера.

— Съпругът ми… — започна тя.

— Съпругът ти — вметна графът. — Ти си се омъжила!

— Да — каза тя. — С Лео сме женени от шест години. Работихме заедно в Иваново…

— А, помня го!

Раздразнена от прекъсването на графа, Нина поклати глава.

— Не сте се срещали.

— Напълно си права. Не сме се срещали истински; но той беше с теб тук в хотела точно преди да заминете.

Графът не можа да се удържи от усмивка, като си припомни красивия комсомолски водач, който беше отпратил другите, за да изчака сам Нина.

За момент Нина се опита да си спомни това посещение със съпруга си в Метропол; но след това махна с ръка, сякаш да каже, че няма никакво значение дали са били в хотела преди толкова много години.

— Моля ви, Александър Илич. Нямам много време. Преди две седмици бяхме поканени от Иваново да участваме в конференция за бъдещето на земеделското планиране. На първия ден от срещите Лео бе арестуван. След известни усилия го проследих до Лубянка, но не ми дадоха да го видя. Естествено, почнах да се страхувам от най-лошото. Но вчера получих вест, че е осъден на пет години поправителен труд. Довечера ще го качат на влак за Севвостлаг. Аз ще го последвам там. Трябва ми някой да се погрижи за София, докато се настаня.

— София?

Графът проследи погледа на Нина през фоайето до мястото, където едно пет-шестгодишно момиченце с черна коса и кожа като слонова кост седеше на висок стол и краката му се поклащаха на десетина сантиметра от пода.

— Не мога сега да я взема с мен, защото ще трябва да си намеря работа и къде да живея. Може да отнеме месец или два. Но след като се установя, ще се върна за нея.

Нина изложи тези събития, както човек докладва поредица от научни резултати — последователност от факти, които обосновават страха и възмущението ни също като законите на гравитацията или движението. Но графът вече не можеше да сдържа потресението си, макар и само заради скоростта, с която се сипеха подробностите: съпруг, дъщеря, арест, Лубянка, поправителен труд…

Тълкувайки изражението на графа като знак за колебание, Нина — тази толкова самонадеяна душа — стисна ръката на графа.

— Нямам към кой друг да се обърна, Александър. — И след кратко мълчание добави: — Моля ви.

Заедно тръгнаха през фоайето към това дете на пет или шест години с черна коса, бяла кожа и тъмносини очи. Ако се бе запознал със София при други обстоятелства, графът навярно би забелязал с прикрито веселие знаците за безкомпромисната практичност на Нина — че София носеше обикновени дрехи; че косата ѝ беше подстригана почти по момчешки; и че парцалената кукла, която прегръщаше, дори нямаше рокля.

Нина коленичи, за да гледа дъщеря си в очите. Сложи ръка на коляното на София и заговори с тенор, който графът никога не бе чувал преди. Това бе тенорът на нежността.

— Соня, това е твоят чичо Саша, за когото съм ти разправяла толкова много.

— Онзи, дето ти подарил хубавия бинокъл?

— Да — каза Нина с усмивка. — Същият.

— Здравей, София — каза графът.

След това Нина обясни, че докато мама отива да подготви новия им дом, София ще остане за няколко седмици в този прекрасен хотел. Каза ѝ, че докато мама не се завърне, тя трябва да бъде силна, да уважава и да слуша чичо си.

— И после ще идем с дългото влакче при татко — каза момиченцето.

— Точно така, миличка. Тогава ще идем с дългото влакче при татко.

София правеше всичко възможно, за да бъде твърда като майка си; но все още не притежаваше нейната власт над чувствата си. И макар че не спореше, не умоляваше и не проявяваше отчаяние, когато кимна в знак, че разбира, по бузите ѝ потекоха сълзи.

Нина избърса с палец сълзите ѝ от едната страна, докато София ги избърса с юмруче от другата. Нина продължи да гледа София в очите, докато не се увери, че сълзите са спрели. След това кимна, целуна дъщеря си по челото и отведе графа на няколко метра встрани.

— Ето — каза тя и му подаде брезентова торба с ремъци за раменете, каквито носят войниците. — Това са нейните вещи. А вие навярно трябва да вземете и това. — Подаде му малка снимка без рамка. — Може би е по-добре да я задържите у себе си. Не знам. Ще трябва сам да решите.

Нина отново сграбчи ръката на графа; после тръгна през фоайето с крачката на човек, който се надява да не му остане време за колебания.

Графът я видя как излезе от хотела и се отправи през Театралния площад точно както преди осем години. Когато тя изчезна, той сведе очи към фотографията в ръката си. Беше снимка на Нина и нейния съпруг, бащата на София. По лицето на Нина разбра, че снимката е правена преди няколко години. Разбра още, че е бил прав само наполовина. Защото, макар наистина да беше видял съпруга ѝ преди толкова години във фоайето на Метропол, Нина не се бе омъжила за красивия водач — беше се омъжила за невзрачния младеж с моряшката шапка, който толкова бързаше да ѝ донесе якето.

Целият този разговор — откакто Нина изрече името на графа до излизането ѝ през вратите на хотела — бе траял по-малко от петнайсет минути. Така графът разполагаше едва ли не само с миг, за да обмисли същността на ангажимента, който го молеха да поеме.

Вярно, беше само за месец или два. Нямаше да отговаря за образованието на момичето, за неговото морално или религиозно възпитание. Но здравето и удобствата? Той щеше да бъде отговорен за тях, дори ако му се налагаше да се грижи за нея само една нощ. Какво щеше да яде? Къде да спи? И ако днес вечерта му беше свободна, какво щеше да прави с нея на другата вечер, когато трябваше да облече бялото сако на Боярски?

Но нека си представим, че преди да се ангажира, графът бе имал времето да погледне проблема в пълния му обхват, да обмисли всяко предизвикателство и препятствие, да осъзнае собствената си липса на опит, да признае, че по всяка вероятност той е най-неподходящият, най-неподготвеният и най-неуместният човек в Москва, за да се грижи за дете. Ако бе имал времето и присъствието на духа, за да прецени всичко това, щеше ли да отхвърли молбата на Нина?

Дори не би се опитал да я разубеди.

Как би могъл?

Това беше същата жена, която още като дете бе прекосила Пиацата без колебание, за да стане негова приятелка; която му бе показала тайните кътчета на хотела и го дари в буквалния смисъл на думата с ключа към неговите загадки. Когато такъв приятел те търси за помощ — особено ако не му е присъщо да моли в тежък час, — тогава има само един приемлив отговор.

Графът пъхна снимката в джоба си. Стегна се. После се завъртя и откри, че новата му възпитаничка го гледа отдолу нагоре.

— Е, София. Гладна ли си? Искаш ли нещо за ядене?

Тя поклати глава.

— Тогава хайде да се качим горе и да се настаним.

Графът помогна на София да слезе от стола и я поведе през фоайето. Но когато се канеше да стъпи на стълбището, той я забеляза да гледа как вратите на асансьора се отварят и отвътре излизат двама от гостите на хотела.

— Возила ли си се някога на асансьор? — попита той.

Стискайки куклата си за шията, София отново поклати глава.

— В такъв случай…

Като задържа вратите отворени, графът кимна на София да влезе. С изражение на предпазливо любопитство тя пристъпи в кабината, направи място на графа и след това се загледа как вратите плавно се затварят.

С театрален жест и команда „Presto!“ графът натисна бутона за петия етаж. Асансьорът трепна и потегли. София се стегна; после се наведе малко надясно, за да може да гледа как етажите минават зад решетката.

— Voila — каза графът, когато малко по-късно стигнаха до целта.

След като отведе София по коридора до витото стълбище, графът отново ѝ кимна да продължи. Но тя само погледна нагоре към тесните криволичещи стъпала, завъртя се към него и протегна високо ръце в международния символ Вдигни ме.

— Хмм — каза графът. После, въпреки възрастта си, я взе на ръце.

Тя се прозя.

Щом влезе в стаята, графът сложи София да седне на леглото, остави раницата върху бюрото на великия княз и след това ѝ каза, че ще се върне веднага. Тръгна по коридора и взе от сандъка си зимното одеяло. Планът му беше да ѝ направи малко легло на пода до него и да ѝ услужи с една от възглавниците си. Само трябваше да внимава да не я настъпи, ако се събуди през нощта.

Но нямаше защо да се притеснява, че ще настъпи София. Защото когато се върна в стаята с одеялото, тя вече се беше пъхнала под завивките и спеше.