Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (33)

Зрелост

— Готови ли сте? — попита Марина.

Графът и Ана, които седяха един до друг на дивана в апартамента на актрисата, отговориха утвърдително.

Марина тържествено отвори вратата на спалнята, за да разкрие София.

Роклята, която шивачката бе изработила за концерта, беше с дълги ръкави, тип тромпет — стегната над талията и разкроена под коляното. Синевата на плата, която напомняше океанските дълбини, създаваше фееричен контраст със светлата кожа на София и черната ѝ коса.

Ана ахна.

Марина грейна.

А графът?

Александър Ростов не беше нито учен, нито мъдрец; но на шейсет и четири години беше достатъчно мъдър, за да разбере, че животът не се развива със скокове и граници. Той се разгръща. Във всеки един момент той представлява сбор от хиляди преходи. Сетивата ни се изострят и отслабват, опитът ни се трупа, възгледите ни се развиват — ако не неусетно, то поне постепенно. Така че събитията от един обикновен ден са способни да ни преобразят дотолкова, колкото щипка черен пипер преобразява яхнията. И все пак за графа, когато вратата към спалнята на Ана се отвори и София прекрачи напред, в този момент тя прекоси прага на зрелостта. От едната страна на това разделение имаше момиче на пет, десет или двайсет години с кротък характер и щуро въображение, което разчиташе на него за приятелство и съвет; а от другата страна беше млада жена, надарена с вкус и изящество, която не трябва да разчита на никого, освен на себе си.

— Е? Какво мислиш? — попита срамежливо София.

— Нямам думи — каза графът с нескрита гордост.

— Изглеждаш великолепно — каза Ана.

— Нали? — рече Марина.

Опиянена от комплиментите и ръкопляскането на Ана, София се завъртя в кръг.

И тогава графът откри потресен, че роклята няма гръб. Тафтата (и то закупена на цял топ) падаше от раменете в отвесна парабола, достигаща най-ниската си точка в основата на гръбнака на София.

Графът се обърна към Ана.

— Предполагам, че това е твое дело!

Актрисата престана да ръкопляска.

— Какво съм направила?

Той махна с ръка към София.

— Тази разголена рокля. Със сигурност си я измъкнала от някое от твоите популярни списания.

Преди Ана да отговори, Марина тропна с крак.

— Моя работа беше!

Стреснат от тона на шивачката, графът видя с трепет, че докато едното ѝ око се е извъртяло от възмущение към тавана, другото го обстрелва с гюлета като старинно оръдие.

— Роклята е по мой проект — каза тя, — изработена с моите ръце за моята София.

Осъзнавайки, че може неволно да е обидил един творец, графът възприе по-примирителен тон.

— Несъмнено роклята е красива, Марина. Една от най-хубавите, които съм виждал; а навремето съм виждал какви ли не чудни рокли. — Графът се засмя неловко, с надеждата да разведри атмосферата, после продължи с дружески и благоразумен тон: — Но след дълги месеци подготовка София ще изпълнява Рахманинов в Пале Гарние. Не би ли било жалко, ако вместо да слуша нейното изпълнение, публиката се взира в гърба ѝ?

— Може би трябва да ѝ наденем власеница — предложи шивачката. — За да не разсейва публиката.

— В никакъв случай не бих предложил власеница — възрази графът. — Но има едно нещо, наречено умереност, дори и в рамките на екстравагантното.

Марина отново тропна с крак.

— Стига! Не ни интересуват вашите скрупули, Александър Илич. Като сте виждали кометата от 1812 година, това не значи, че София трябва да носи фуста и кринолин.

Графът отвори уста да възрази, но Ана се намеси.

— Може би трябва да чуем какво има да каже София.

Всички погледнаха към София, която, без да обръща внимание на хода на спора, се любуваше на отражението си. Тя се обърна и хвана ръцете на Марина.

— Мисля, че е прекрасно.

Марина погледна триумфално графа; след това пак се завъртя към София, наклони глава и огледа творбата си с по-критично око.

— Какво има? — попита Ана, заставайки до шивачката.

— Трябва ѝ нещо…

— Наметка? — промърмори Графа.

Трите жени единодушно го игнорираха.

— Знам — каза Ана след миг. Изтича в спалнята си и след малко донесе панделка със сапфирена висулка. Подаде панделката на Марина, която я закрепи около шията на София, после двете жени отстъпиха назад.

— Перфектно — заявиха единодушно те.

— Вярно ли е? — попита Ана, когато тя и графът вървяха по коридора след пробата.

— Кое да е вярно?

— Наистина ли си виждал кометата от 1812 година?

Графът издаде някакво странно сумтене: Хрррумпффф.

— Само защото съм човек на благоприличието не означава, че съм допотопен сухар.

Ана се усмихна.

— Чу ли се как изсумтя?

— Може би. Но все пак си оставам неин баща. Какво искаш от мен? Да абдикирам от отговорностите си?

— Да абдикираш! — отвърна Ана със смях. — Не, разбира се, ваше височество.

Двамата бяха стигнали до онази точка от коридора, където се намираше почти незабележимата вратичка към служебното стълбище. Графът спря и се обърна към Ана с изкуствено любезна усмивка.

— Време е за ежедневната среща в Боярски. Поради това за жалост трябва да ти кажа adieu.

И с леко кимване графът изчезна зад вратата.

Щом започна да слиза по стълбите, той изпита чувство на облекчение. С прецизната си геометрия и необятната тишина витото стълбище приличаше на параклис или читалня — място, създадено за да осигурява уединение и покой. Ала само докато вратата се отвори и Ана прекрачи на площадката.

Изуменият граф се върна нагоре по стъпалата.

— Какво правиш? — прошепна той.

— Трябва да отида до фоайето — отвърна тя. — Реших да ти правя компания по пътя надолу.

— Не може да ми правиш компания. Това е служебното стълбище!

— Но аз съм гост на хотела.

— Точно там е работата. Служебното стълбище е запазено за служителите. А отсреща по коридора има парадно стълбище за онези, които водят парада.

Ана се усмихна и направи крачка към графа.

— Какво ти е бръмнало в главата?

— Нищо не ми е бръмнало в главата. Моята глава не бръмчи.

— Навярно е разбираемо — продължи философски тя. — Един баща няма как да не се поразстрои от откритието, че дъщеря му е станала красива млада жена.

— Не бях разстроен — възрази графът, отстъпвайки крачка назад. — Исках само да кажа, че гърбът на роклята не трябва да е изрязан чак толкова ниско.

— Трябва да признаеш, че гърбът ѝ е прекрасен.

— Може и да е. Но светът не е длъжен да опознае всеки един от прешлените ѝ.

Ана направи още една крачка напред.

— Ти често си се възхищавал на прешлените ми.

— Това е съвсем различно.

Графът се опита да направи още крачка назад, но гърбът му опря в стената.

— Ще ти покажа кометата от 1812 година — каза Ана.

— Да започваме ли?

Този потресаващо прям въпрос идваше не от кого да е, а от човека, който ядеше, пиеше и спеше накриво.

Емил изръмжа и плъзна менюто през бюрото.

Графът и Андрей се размърдаха на столовете си.

След като през лятото на 1953 г. започна да посещава ежедневната среща на Боярски, през април 1954 г. Шахматният подофицер премести събитието от кабинета на Емил в своя собствен под предлог, че кухненската работа го разсейвала. За членовете на Триумвирата управителят бе осигурил три френски стола, подредени пред бюрото му. Въпросните столове имаха толкова деликатни пропорции, че не беше изключено някога да са били предназначени за деца в двора на Луи XIV. Тоест за възрастни беше практически невъзможно да седят удобно на тях, особено когато са подредени плътно един до друг. В резултат салонният управител на Боярски, главният готвач и оберкелнерът се чувстваха като ученици, повикани при директора.

Като прие менюто, Подофицерът го изравни с ръба на бюрото си. След това с върха на молива прегледа всеки ред, досущ като банкер, който проверява сметките на дребен чиновник.

Разбира се, междувременно тримата ученици зяпаха наоколо. Ако стените бяха украсени с карти на света или периодична таблица, те биха могли да използват плодотворно времето — като си представят, че са Колумбовци, прекосяващи Атлантическия океан, или алхимици в древна Александрия. Но разполагайки само с портретите на Сталин, Ленин и Маркс за гледане, тримата нямаха друг избор, освен да се въртят на столовете.

Когато отредактира менюто на Емил и го върна на готвача, Подофицерът с тихо сумтене се обърна към Андрей, който послушно подаде Книгата. Както обикновено, Подофицерът разгърна в началото и Триумвиратът бе принуден да гледа с безмълвна досада как той преглежда страниците докато най-после стигна до последната вечер на май.

— Готово — каза той.

Върхът на банкерския молив отново проследи запис по запис, колона по колона, ред по ред. Подофицерът даде на Андрей инструкции за настаняването тази вечер и остави молива си.

Усещайки, че съвещанието скоро ще свърши, членовете на Триумвирата се приплъзнаха към ръба на столовете си. Но вместо да затвори Книгата, Подофицерът изведнъж прелисти напред, за да проучи следващите седмици. След като отметна няколко страници, той спря.

— Как върви подготовката за съвместната вечеря на Президиума и Министерския съвет…?

Андрей се изкашля.

— Всичко е наред. По официално искане вечерята няма да се проведе в Червената стая, а в апартамент 417, който Аркадий е уредил да бъде свободен; Емил току-що завърши менюто; а Александър, които ще наглежда вечерята, работи в тясно сътрудничество с другаря Проп, нашата връзка от Кремъл, за да осигури спокойното протичане на вечерта.

Подофицерът вдигна очи от Книгата.

— Като се има предвид значението на събитието, не трябва ли да го наблюдавате лично, другарю Дюрас?

— Имах намерение да остана в Боярски, както обикновено. Но със сигурност бих могъл да присъствам на вечерята, ако считате, че е за предпочитане.

— Отлично — каза Подофицерът. — Тогава оберкелнер Ростов може да остане в ресторанта, за да се погрижи всичко да е на ниво.

Докато Подофицерът затваряше Книгата, графът изтръпна.

Вечерята за Президиума и Съвета на министрите беше идеална за неговите намерения. Не можеше да си представи по-добър случай. Но дори и да имаше такъв, до турнето на Консерваторията оставаха само шестнайсет дни и графът просто не разполагаше с време.

Подофицерът плъзна обратно Книгата по бюрото и съвещанието приключи.

Както обикновено, членовете на Триумвирата излязоха мълчаливо на стълбището. Но на площадката, когато Емил пое нагоре към втория етаж, графът хвана Андрей за ръкава.

— Андрей, приятелю — каза тихичко той. — Можеш ли да ми отделиш един момент…?