Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (29)

1953 Апостоли и отстъпници

— Като звездния кръговрат — промърмори графът, крачейки напред-назад.

Така тече времето, когато те оставят да чакаш по незнайна причина. Часовете стават безкрайни. Минутите безмилостни. А секундите? О, всяка от тях не само държи за свое място на сцената, но и настоява за монолог, пълен с тягостни паузи и изкусни колебания, а после изскача на бис при най-малкия намек за аплодисменти.

Но нима някога сам графът не беше изпадал в поетично умиление пред бавния ход на звездите? Не беше ли възпявал как съзвездията сякаш спират по пътя си, когато в топла лятна нощ лежиш по гръб и се ослушваш за стъпки в тревата — като че ли самата природа съзаклятничи, за да удължи последните няколко часа преди зората, та да можеш да им се насладиш до предел?

Е, да. Със сигурност беше така, когато човек е на двайсет и две и чака на ливадата млада дама — след като се е изкатерил по бръшляна и е почукал на прозореца. Но да го караш да чака, когато е на шейсет и три? Когато косата му оредява, ставите се вдървяват и всеки дъх може да бъде последен? В края на краищата има едно нещо, наречено учтивост.

Трябва да наближава един след полунощ, пресметна графът. По план изпълнението трябваше да завърши в единайсет. Приемът в дванайсет. Трябваше да са тук още преди половин час.

— Не са ли останали таксита в Москва? Няма ли тролейбуси? — запита се той на глас.

Или бяха спрели някъде по пътя към дома…? Възможно ли бе на минаване покрай някое кафене да не са устояли на изкушението да се вмъкнат вътре и да си поделят сладкиш, докато той чака, чака и чака? Можеха ли да са толкова безсърдечни? (Ако е тъй, да не са посмели да крият този факт, защото той може от петнайсет метра да разбере дали някой е ял паста, или не!)

Графът спря, за да надникне зад Амбасадор, където грижливо беше скрил бутилка „Дом Периньон“.

Подготовката за евентуален празник е трудна работа. Ако Фортуна се усмихне, трябва да си готов да удариш тапата в тавана. Но ако Фортуна свие рамене, тогава трябва да си готов да се държиш сякаш е просто поредната вечер без особено значение — и после да хвърлиш в морето неотворената бутилка.

Графът пъхна ръка в кофичката. Ледът се бе стопил почти наполовина и температурата на водата беше перфектна, около десет градуса. Ако не се върнеха скоро, температурата щеше да се вдигне дотолкова, сякаш бутилката наистина е лежала в морето.

Е, така им се пада.

Но докато отдръпваше ръка и се изправяше в пълен ръст, графът чу необичаен звук да долита от съседната стая. Беше камбанката на стария салонен часовник. Верният Бреге обявяваше полунощ.

Невъзможно! Графът чакаше поне от два часа. Беше извървял над трийсет километра. Трябваше да е към един и половина. Нито минута по-рано.

— Може би верният Бреге вече не е чак толкова верен — промърмори графът. В края на краищата часовникът беше на повече от петдесет години, а дори и най-хубавите часовници не устояват под ударите на времето. В крайна сметка зъбчатите колелца губят зъбчатост, а пружините спират да пружинират. Но докато си мислеше за това, графът чу през тясната капандура как часовниковата кула в далечината бие веднъж, после два пъти, три пъти…

— Да, да — каза той и се свлече на стола. — Разбрах те.

Очевидно днес беше ден за ядове.

По-рано този ден заместник-управителят бе събрал персонала на Боярски, за да представи новите процедури по приемане, предаване и фактуриране на поръчките.

Занапред, обясни той, когато сервитьорът получи поръчка, ще я записва в бележник, предназначен за тази цел. Напускайки масата, той ще занесе поръчката на счетоводителя, който, след като отбележи в регистъра, ще издаде готварски фиш за кухнята. В кухнята ще се направи съответната отметка в готварския дневник и тогава може да се пристъпи към готвенето. Когато храната е готова за консумация, ще се издаде потвърждаващ фиш от кухнята до счетоводителя, който на свой ред ще предостави подпечатана касова бележка за сервитьора, разрешаваща приемането на храната. Така няколко минути по-късно сервитьорът ще може да направи съответната отметка в бележника си, потвърждаваща, че ястието е поръчано, записано, приготвено, прието и най-сетне пристига на масата…

Нека кажем открито: в цяла Русия нямаше по-голям почитател на писменото слово от граф Александър Илич Ростов. Той неведнъж бе виждал куплет на Пушкин да разтърсва колебливо сърце. Бе виждал как откъс от Достоевски тласка един човек към действие, а друг към безразличие — в един и същ час. Смяташе за благословия на съдбата, че когато Сократ говорил на агората и Иисус на Хълма, някой в публиката е проявил присъствие на ума да съхрани думите им за потомството. Така че нека да бъдем наясно: притесненията на графа за тази нова система не се дължаха на някакво презрение към моливите и хартията.

Всичко беше въпрос на контекст. Защото, ако човек е избрал да обядва в Пиацата, може да очаква сервитьорът да се надвеси над масата и да драска в бележника. Но откакто графът стана оберкелнер в Боярски, неговите клиенти можеха да очакват техният сервитьор да ги гледа в очите, да отговаря на въпросите им, да дава препоръки и безупречно да запомня предпочитанията им — като през цялото време държи ръце зад гърба си.

Разбира се, когато новата схема бе приложена тази вечер, клиентите на Боярски бяха шокирани да видят касиер, седнал на малко бюро зад подиума на салонния управител. Озадачиха, се като зърнаха парчета хартия да се подмятат из залата, сякаш се намираха на фондовата борса. Но буквално излязоха от кожата си, когато телешките котлети и младите аспержи почнаха да пристигат на масите им студени като от хладилника.

Естествено, това беше нетърпимо.

За късмет, в средата на втората смяна графът забеляза Шахматния подофицер да спира за миг на вратата на Боярски. И понеже беше възпитан с принципа, че цивилизованите люде трябва да споделят своите грижи и да действат в духа на колегиалния здрав разум, графът прекоси залата и последва Подофицера в коридора.

— Другарю Лепневски!

— Другарю Ростов — каза Подофицерът, показвайки лека изненада от обръщението на графа. — Какво мога да направя за вас…?

— Всъщност въпросът е толкова дребен, че едва ли си струва да ви безпокоя с него.

— Ако засяга хотела, значи засяга и мен.

— Точно така — съгласи се графът. — Уверявам ви, другарю Лепневски, че в цяла Русия няма по-голям почитател на писменото слово…

И като постави въпроса по този начин, графът премина към възхвали за куплетите на Пушкин, прозата на Достоевски и съхраненото слово на Сократ и Иисус. След това обясни заплахата, която представляват моливите и бележниците за традиционната романтична елегантност на Боярски.

— Можете ли да си представите — заключи графът с блясък в очите, — че когато сте поискали ръката на жена си е трябвало да представите предложението си с печат от ръководещата агенция, а след това да запишете нейния отговор на бележника си в три екземпляра — за да връчите едно копие на нея, едно на баща ѝ и едно на семейния свещеник?

Но още преди графът да довърши тази прочувствена реч, изражението на Подофицера му напомни, че е желателно да се избягват всякакви теми, засягащи семейното му положение…

— Не виждам жена ми да има нещо общо с това — заяви Подофицерът.

— Вярно — съгласи се графът. — Неудачно се изразих. Исках да кажа, че Андрей, Емил и аз…

— Значи отправяте тази жалба от името на салонния управител Дюрас и главния готвач Жуковски?

— Всъщност не. Обърнах се към вас по своя преценка. И само по себе си това не е жалба. Но и тримата сме се посветили на целта да задоволяваме клиентите на Боярски.

Подофицерът се усмихна.

— Разбира се. И съм сигурен, че и тримата си имате свои специални тревоги, свързани с конкретните ви задължения. Но като управител на Метропол аз съм длъжен да гарантирам, че всеки аспект на хотела ще отговаря на стандарта за съвършенство; а това изисква зорка бдителност за премахване на всички несъответствия.

Графът се обърка.

— Несъответствия? Какви несъответствия?

— Всякакви несъответствия. Един ден може да има несъответствие между това колко лук е пристигнал в кухнята и колко е сложен в яхнията. Друг път може да има несъответствие между това колко чаши вино са поръчани и колко са сипани.

Графът изстина.

— Вие говорите за кражби.

— Тъй ли?

Двамата се спогледаха за момент, после Подофицерът се усмихна едва забележимо.

— Като се има предвид вашата обща загриженост, моля при първа възможност да споделите нашия разговор с главния готвач Жуковски и салонния управител Дюрас.

Графът стисна зъби.

— Уверявам ви, че ще го направя още утре на всекидневната ни среща.

Подофицерът се вгледа в графа.

— Значи имате всекидневна среща…?

Достатъчно е да кажем, че и клиентите от втората смяна в Боярски бяха шокирани, озадачени и изкарани от кожата си, а парчета хартия хвъркаха из залата като фазани след гърмеж. И след като бе изтърпял всичко това, ето че графът седеше сам в кабинета си и броеше минутите.

Той потропа с пръсти по облегалката на стола, стана и отново започна да крачи, като си тананикаше Моцартовата Соната за пиано №1 в до мажор.

— Дум де дум де дум — тананикаше той.

Трябваше да признае, че композицията е прекрасна и извънредно подходяща за личността на дъщеря му. Първата част имаше темпото на десетгодишната София, идваща у дома след училище с поне петнайсет неща за разказване. Без да си прави труда да обяснява кой, какво и що, тя почваше да разправя, изпъстряйки разказа си с и после, и после, и после, и после. Във втората част сонатата преминаваше в анданте, по-подходящо за София на седемнайсет, когато тя с радост посрещаше гръмотевичните бури в съботните следобеди, за да може да седне да ги изучава с книга в скута, или със запис на фонографа. В третата част, с нейния пъргав ритъм и поантилистичен стил, почти можеше да я чуеш как на тринайсетгодишна възраст тича по стълбите на хотела, спира за миг на площадката, за да се размине с някого, и след това весело хуква напред.

Да, това беше прекрасна композиция. Без никакъв спор. Но беше ли очарователна? Дали съдиите нямаше да я възприемат като недостатъчно солидна за днешното време? Когато София избра композицията, графът се опитва дипломатично да изрази опасенията си, като нарече произведението „приятно“ и „доста развлекателно“; а след това си замълча. Защото ролята на родителя е да изрази своята загриженост и после да отстъпи три крачки назад. Не една, забележете, не две, а три. Или може би четири. (Но в никакъв случай пет.) Да, родителят трябва да сподели колебанията си, а после да направи три или четири крачки назад, за да може детето само да вземе решение — дори когато това решение може да доведе до разочарование.

Но почакай!

Какво беше това?

Докато графът се обръщаше, вратата на гардероба се отвори и Ана нахълта в кабинета, влачейки София след себе си.

— Тя спечели!

За пръв път от двайсет години насам графът извика:

— Ха-ха!

Той прегърна Ана за чудесната новина.

После прегърна София за победата.

После отново прегърна Ана.

— Извинявай, че толкова се забавихме — каза задъхано Ана. — Но не искаха да я пуснат от приема.

— Изобщо недей да мислиш за това! Аз дори не усетих как мина времето. Но седнете, седнете, седнете и ми разкажете всичко.

Като предложи на дамите двата стола с високи облегалки, графът се възкачи на ръба на Амбасадор и насочи нетърпелив поглед към София. Тя пък със срамежлива усмивка отстъпи думата на Ана.

— Беше невероятно — каза актрисата. — Преди София имаше петима изпълнители. Двама цигулари, един виолончелист…

— Къде беше? В кое помещение?

— В голямата зала.

— Знам я добре. Проектирана от Загорски в началото на века. Беше ли пълна? Кой беше там?

Ана сбръчка чело. София се засмя.

— Папа. Остави я да разказва.

— Добре, добре.

И графът се подчини: остави Ана да разказва. А тя разказа как преди София имало петима изпълнители: двама цигулари, един виолончелист, един с валдхорна и още един пианист. И петимата били истинска гордост за консерваторията, държали се професионално и свирели прецизно на инструментите си. Две творби на Чайковски, две на Римски-Корсаков и нещо от Бородин. Но тогава дошъл редът на София.

— Казвам ти, Саша, когато тя се появи, чух как хората ахнаха. Прекоси сцената към пианото, без роклята ѝ изобщо да прошумоли. Сякаш плуваше като лебед.

— Ти ме научи на това, лельо Ана.

— Не, не, София. Начинът, по който влезе, не подлежи на обучение.

— Несъмнено — съгласи се графът.

— Е, когато директорът съобщи, че София ще свири Соната за пиано номер едно на Моцарт, имаше леко мърморене и размърдване на столове. Но щом тя започна да свири, всички бяха омаяни.

— Знаех си. Не ви ли го казах? Не казах ли, че малко Моцарт никога не е излишен?

— Папа…

— Тя свиреше с толкова нежност — продължи Ана, — с толкова радост, че публиката беше спечелена от самото начало. На всяко лице във всеки ред имаше усмивка, казвам ти. А аплодисментите, когато тя свърши! Само да можеше да ги чуеш, Саша. Прахът се разхвърча от полилеите.

Графът плесна с ръце и потри длани.

— Колко музиканти се представиха след София?

— Нямаше значение. Конкурсът беше приключил и всички го знаеха. Горкото момче след нея трябваше да бъде едва ли не насила измъкнато на сцената. А после тя беше звездата на приема, приветстваха я от всички страни.

— Mon Dieu! — възкликна графът и скочи на крака. — Без малко да забравя!

Той избута Амбасадор настрани и извади кофичката с шампанското.

— Voila!

Като потопи ръка във водата, графът прецени, че температурата се е вдигнала до 13˚, но какво значение имаше. С едно завъртане на пръстите той смъкна станиола, после тапата литна към тавана! Шампанското се разля по ръцете му и всички се засмяха. Напълни две високи чаши за дамите и една винена за себе си.

— За София — каза той. — Нека тази вечер бележи началото на едно славно приключение — което със сигурност ще я отведе нависоко и надалече.

— Папа — изчерви се София. — Това беше само училищно състезание.

— Само училищно състезание! Това е едно от присъщите ограничения на младостта, скъпа моя, че никога не можеш да разбереш кога е започнало славното приключение. Но като човек с опит можеш да ми повярваш, че…

Изведнъж Ана му направи знак да мълчи. Озърна се към вратата на гардероба.

— Чу ли това?

Тримата застинаха неподвижно. Да, несъмнено чуваха глас, макар и приглушен. Навярно някой стоеше пред вратата на спалнята.

— Ще разбера кой е — прошепна графът.

Той остави чашата си, промъкна се между костюмите, отвори вратата на гардероба и влезе в спалнята, само, за да завари… Андрей и Емил да си шушукат, застанали до леглото. Емил държеше многослойна торта с формата на пиано, а Андрей изглежда му предлагаше да я оставят на леглото с бележка, защото Емил категорично отвръщаше, че „торта добуш не се оставя на легло“ — и точно тогава вратата на гардероба се отвори и отвътре изникна графът.

Андрей ахна.

Графът въздъхна.

Емил изтърва тортата.

И може би вечерта можеше да приключи дотук, ако не беше инстинктивната неспособност на Андрей да остави нещо да падне на пода. С една съвсем лека стъпка и изпънати пръсти бившият жонгльор улови тортата във въздуха.

Докато Андрей въздъхваше с облекчение, а Емил го гледаше зяпнал, графът опита да се държи небрежно.

— О, Андрей, Емил, каква приятна изненада…

Взимайки пример от графа, Андрей също се престори, че не е станало нищо особено.

— Емил направи нещичко за София в очакване на победата ѝ — каза той. — Моля, предай ѝ нашите сърдечни поздравления.

След това внимателно остави тортата върху бюрото на великия княз и се обърна към вратата.

Но Емил не помръдна.

— Александър Илич — попита той, — какво, за Бога, правехте в гардероба?

— В гардероба ли? — попита графът. — Ами че аз… аз бях…

Гласът му затихваше прогресивно.

Андрей се усмихна съчувствено, после лекичко завъртя ръце, сякаш да каже: Светът е широк и чудни са хорските обичаи…

Но Емил се намръщи насреща му, сякаш отвръщаше: Глупости.

Графът гледаше ту единия член на Триумвирата ту другия.

— Къде ми е възпитанието? — каза най-сетне той. — София ще се радва да види и двама ви. Моля, елате насам.

И той посочи с приветствен жест към гардероба.

Емил изгледа графа, сякаш се питаше дали не се е побъркал. Но Андрей, който никога не отказваше на любезна покана, взе тортата и направи крачка към вратата на гардероба.

Емил изпъшка раздразнено.

— Ако влизаш там — каза той на Андрей, — внимавай да не оставиш глазура по ръкавите.

Салонният управител предаде тортата на Емил и внимателно раздели костюмите на графа с деликатните си ръце.

Изненадата на Андрей, когато излезе от другата страна и видя за пръв път кабинета на графа, бе незабавно изместена от вида на София.

— Notre champion!^[1] — възкликна той, като я хвана за ръцете и я целуна по двете бузи.

За Емил обаче изненадата да види кабинета на графа беше засенчена от още по-голямата изненада да завари там филмовата звезда Ана Урбанова. Защото тайно от Триумвирата готвачът беше гледал всеки един от нейните филми, най-често от втория ред.

Забелязвайки замаяното изражение на Емил, Андрей бързо направи крачка напред и подложи ръце под тортата. Но този път Емил не изпусна товара си. Вместо това изведнъж тласна тортата към Ана, сякаш я беше изпекъл за нея.

— Много благодаря — каза тя. — Но не е ли за София?

Емил се изчерви от раменете до върха на голата си глава и се завъртя към София.

— Направих ти любимата торта — каза той. — Добуш с шоколадов крем.

— Благодаря ти, чичо Емил.

— Във формата на пиано — добави той.

Докато Емил вадеше секача изпод престилката си и почваше да реже тортата, графът взе от Амбасадор още две чаши и ги напълни с шампанско. Историята за победата на София бе разказана отново и съвършенството на нейното изпълнение бе сравнено от Ана със съвършенството на тортата на Емил. Готвачът започна да обяснява на актрисата по какъв сложен процес се прави такава торта, а Андрей разправяше на София как една вечер преди много години той и неколцина други отпразнуваха пристигането на графа на шестия етаж.

— Спомняш ли си, Александър?

— Като че беше вчера — отвърна графът с усмивка. — Онази вечер ти вдигна тост с бренди, приятелю; и Марина беше тук, и Василий също…

Сякаш по магия, точно когато графът изрече името на Василий, портиерът прекрачи през вратата на гардероба. Като същински военен той щракна токове и поздрави присъстващите в бърза последователност без ни най-малък признак на изненада от местонахождението им:

— Госпожице Урбанова. София. Андрей. Емил. — После се обърна към графа. — Александър Илич, може ли да ви кажа нещо…?

От начина, по който Василий зададе въпроса, беше ясно, че иска да поговори с графа насаме. Но тъй като кабинетът беше едва десетина квадратни метра, можеха да отстъпят само на около две крачки от другите, за да си осигурят усамотение — действие, което веднага загуби всякакъв смисъл, когато останалите четирима от групата изминаха същото разстояние в същата посока.

— Искам да ви уведомя — каза Василий, — че управителят на хотела е на път.

Сега бе ред на графа да изрази изненада.

— На път?

— Идва насам. Или по-скоро… натам — каза Василий, посочвайки към спалнята на графа.

— Но по каква причина?

Василий обясни, че докато преглеждал резервациите за следващата нощ, случайно забелязал Подофицера да се мотае из фоайето. Когато няколко минути по-късно един дребничък господин с широкопола шапка се приближил до рецепцията и попитал за графа по име, Подофицерът се представил, казал, че очаква посетителя и предложил да го отведе лично до стаята на графа.

— Кога беше това?

— Те тъкмо влизаха в асансьора, когато тръгнах по стълбите; но с тях бяха господин Хариман от апартамент 215 и семейство Таркови от стая 426. Като пресметнем спиранията на втория и четвъртия етаж, предполагам, че трябва да бъдат тук всеки момент.

— Мили Боже!

Всички се спогледаха.

— Никой да не издава звук — рече графът. Влизайки в гардероба, той затвори вратата на кабинета зад себе си, после отвори вратата към спалнята малко по-предпазливо, отколкото последния път. Облекчен, че заварва стаята празна, той затвори вратата на гардероба, взе книгата „Бащи и синове“, която четеше София, седна на стола си зад бюрото и се наклони назад точно навреме, за да чуе почукване на вратата.

— Кой е? — подвикна графът.

— Управителят Лепневски — отвърна Шахматният подофицер.

Графът шумно отпусна предните крака на стола и отвори вратата. В коридора стояха Подофицерът и някакъв непознат.

— Надявам се да не ви безпокоим — каза Подофицерът.

— Е, часът е доста необичаен за разговор…

— Разбира се — отвърна Подофицерът с усмивка. — Но позволете да ви запозная с другаря Фриновски. Той попита за вас във фоайето, така че си позволих да му покажа пътя, понеже стаята ви… е доста отдалечена.

— Колко любезно от ваша страна — отговори графът.

Когато Василий отбеляза, че другарят Фриновски е дребничък, графът си бе помислил, че портиерът е колоритен в избора си на прилагателни. Но всъщност думата нисък не би била достатъчно умалителна, за да подскаже размерите на другаря Фриновски. Когато се обърна към посетителя, графът едва устоя на изкушението да се приклекне.

— Как мога да ви услужа, другарю Фриновски?

— Тук съм заради дъщеря ви — обясни Фриновски, сваляйки шапката от главата си.

— София? — попита графът.

— Да, София. Аз съм диригент на младежкия оркестър „Червения октомври“. Дъщеря ви наскоро ни бе представена като надарена пианистка. Всъщност имах удоволствието да присъствам на изпълнението ѝ тази вечер, което обяснява късното ми посещение. Но с най-голямо удоволствие идвам да ѝ предложа мястото на втори пианист.

— Младежкият оркестър на Москва! — възкликна графът. — Това е прекрасно. Къде ви е залата?

— Не. Съжалявам, ако не съм бил ясен — обясни Фриновски. — Младежкият оркестър „Червения октомври“ не е в Москва, а в Сталинград.

След първия миг на объркване графът опита да се овладее.

— Както казах, това е чудесно предложение, другарю Фриновски… Но се боя, че София няма да прояви интерес.

Фриновски се озърна към Подофицера, сякаш не бе разбрал отговора на графа.

Подофицерът само поклати глава.

— Не е въпрос на интерес — каза Фриновски на графа. — Направена бе заявка и получихме назначение… от регионалния заместник-секретар по културата. — Диригентът извади писмо от сакото си, подаде го на графа и се пресегна да посочи подписа на заместник-секретаря. — Както виждате, София трябва да се яви в оркестъра на първи септември.

С чувството, че му призлява, графът изчете писмото, което с чисто канцеларски език приветстваше дъщеря му в оркестъра на един индустриален град на хиляда километра от Москва.

— Младежкият оркестър на Сталинград — обади се Подофицерът. — Колко вълнуващо трябва да е за вас, Александър Илич…

Откъсвайки очи от писмото, графът забеляза проблясъка на злорадство в усмивката на Подофицера и в същия миг чувствата на гадене и недоумение изчезнаха — заменени от хладна ярост. Като се изпъна в цял ръст, графът направи крачка към Подофицера с твърдото намерение да го сграбчи за реверите, или още по-добре за гърлото — когато вратата на гардероба се отвори и Ана Урбанова влезе в стаята.

Графът, офицерът и дребничкият режисьор се озърнаха с изненада.

Ана грациозно пристъпи до графа, деликатно сложи ръка на кръста му, огледа израженията на двамата в коридора и се обърна с усмивка към Подофицера.

— Управител Лепневски, та вие изглеждате тъй, сякаш никога не сте виждали красива жена да излиза от гардероб.

— Не съм — измънка Подофицерът.

— Разбира се — каза тя със съчувствие. След това насочи вниманието си към непознатия. — И кого виждаме тук?

Преди Подофицерът или графът да отговорят, дребничкият мъж изписука:

— Другарят Иван Фриновски, диригент на младежкия оркестър „Червения октомври“ от Сталинград. За мен е чест и привилегия да се срещна с вас, другарко Урбанова!

— Чест и привилегия — повтори Ана с най-обезоръжаващата си усмивка. — Преувеличавате, другарю Фриновски; но няма да ви се сърдя.

Другарят Фриновски отвърна на усмивката и се изчерви.

— Чакайте — добави тя, — дайте да ви помогна с шапката.

Защото диригентът, без да усети беше сгънал шапката си на две. Като я взе от ръцете му, Ана внимателно възстанови горнището, изпъна периферията и върна шапката с жест, за който диригентът щеше да разказва стотици пъти през следващите години.

— Значи вие сте диригент на Младежкия оркестър в Сталинград?

— Да — потвърди той.

— Тогава може би познавате другаря Начевко?

При споменаването на кръглоликия министър на културата диригентът се изпъна тъй усърдно, че порасна поне с два сантиметра.

— Никога не съм имал честта.

— Пантелеймон е възхитителен човек — увери го Ана — и голям поддръжник на младежкото изкуство. Всъщност той прояви личен интерес към дъщерята на Александър, младата София.

— Личен интерес…?

— О да. Снощи на вечеря, например, ми каза колко вълнуващо ще бъде да гледа как се развива талантът ѝ. Смятам, че има страхотни планове за нея тук в столицата.

— Не знаех…

Диригентът се озърна към Подофицера с изражението на човек, който е бил поставен в неприятно положение не по своя вина. Обърна се отново към графа и внимателно взе писмото.

— Ако дъщеря ви някога пожелае да свири в Сталинград — каза той, — надявам се без колебание да се свържете с мен.

— Благодаря, другарю Фриновски — каза графът. — Много любезно от ваша страна.

Поглеждайки ту Ана, ту графа, Фриновски каза:

— Много съжалявам, че ви обезпокоихме в толкова неподходящ час.

После си сложи шапката и забърза към витото стълбище, следван по петите от Подофицера.

След като тихо затвори вратата, графът се обърна към Ана, чието лице беше необичайно сериозно.

— Откога министърът на културата почна лично да се интересува от София? — попита той.

— От утре следобед — отвърна тя. — Най-късно.

 

 

Ако гостите в кабинета на графа имаха основателен повод да празнуват преди посещението на Подофицера, то поводът стана още по-основателен след неговото оттегляне. Всъщност докато графът отваряше бутилка бренди, Ана откри плоча с американски джаз, която Ричард бе пъхнал между класическите записи, и я сложи на фонографа. През следващите минути брендито се лееше в изобилие, тортата на Емил бе изядена до троха, джазът свиреше, без да спира и всеки от господата изигра по един танц с присъстващите дами.

Когато наляха последните капки бренди, Емил — който поради късния час бе изпаднал почти в екстаз — предложи всички да слязат долу за по още едно питие, още малко танци и да включат в празнуването Виктор Степанович, който все още беше на подиума в Пиацата.

Предложението на Емил тутакси бе подкрепено и прието с единодушие.

— Но преди да тръгнем — каза София, която беше поруменяла, — искам да вдигна тост: за моя ангел-пазител, баща и приятел, граф Александър Ростов. За човека, склонен да види най-хубавото у всички нас.

— Така е! Така е!

— И недей да се притесняваш, папа — продължи София. — Защото който и да почука на вратата, нямам намерение да напускам Метропол.

След като се присъединиха с възторг към тоста, гостите пресушиха чашите, провряха се през гардероба и излязоха в коридора. Графът отвори вратата на стълбището, леко се поклони и направи на всички знак да продължат. Но точно когато се канеше да ги последва, една жена малко над средната възраст, с чанта на рамото и забрадена коса, излезе от сенките в края на коридора. Макар че графът я виждаше за пръв път, от поведението ѝ беше ясно, че чака да поговори с него насаме.

— Андрей — подвикна графът към стълбището, — забравих нещо в стаята. Вие вървете, аз ще ви догоня след малко…

Едва когато последният отзвук от гласове заглъхна надолу по стълбището, жената се приближи. На светло графът видя, че тя притежава почти сурова красота — като човек, за когото никога няма да има полумерки по въпросите на сърцето.

— Аз съм Катерина Литвинова — каза тя без усмивка.

На графа му трябваха няколко мига, за да осъзнае, че това не е коя да е, а Катерина на Мишка — поетесата от Киев, с която той бе живял през 20-те години.

— Катерина Литвинова! Колко невероятно. На какво дължа…

— Има ли къде да поговорим?

— Ами да… Разбира се…

Графът въведе Катерина в спалнята и след кратко колебание я упъти през гардероба към кабинета. Колебанието му явно беше излишно, защото жената огледа стаята така, като че ли вече бе чувала нейното описание, и лекичко кимна, докато прехвърляше поглед от библиотечката към масичката за кафе и Амбасадор. Тя свали чантата от рамото си и изведнъж сякаш я налегна умора.

— Ето — каза графът и ѝ предложи стол.

Катерина седна и сложи чантата в скута си. После плъзна ръка по главата си и свали забрадката, разкривайки светлокестенява коса, подстригана късо, като на мъж.

— Мишка, нали… — каза след малко графът.

— Да.

— Кога?

— Днес става една седмица.

Графът кимна, като че беше очаквал новината отдавна. Не попита Катерина как е умрял старият му приятел, а и тя не предложи да каже. Беше ясно, че времето го е връхлетяло изневиделица.

— Бяхте ли с него? — попита графът.

— Да.

— В Явас?

— Да.

…

— Бях останал с впечатление, че…

— Преди известно време изгубих съпруга си.

— Съжалявам. Не знаех. Имате ли деца…?

— Не. — Изрече го рязко, сякаш в отговор на глупав въпрос; но след това продължи по-тихо. — Получих вест от Михаил през януари. Отидох при него в Явас. Бяхме заедно през последните шест месеца. — След малко добави: — Той често говореше за вас.

— Той беше верен приятел — каза графът.

— Беше предан във всичко — поправи го Катерина.

Графът се канеше да отбележи склонността на Мишка да се забърква в схватки и любовта му към краченето, но тя току-що бе описала стария му приятел по-добре, отколкото някога той би го сторил. Михаил Фьодорович Миндич беше предан във всичко.

— И чудесен поет — добави графът, почти на себе си.

— Един от двамата.

Графът погледна Катерина с недоумение. После се усмихна печално.

— Никога през живота си не съм писал стихотворение — каза той.

Сега бе ред на Катерина да недоумява.

— Какво искате да кажете? Ами „Къде е тя сега“?

— Мишка написа това стихотворение. В южния салон на „Спокоен час“… През лятото на 1913 година…

Катерина все още изглеждаше объркана, затова графът поясни.

— След революцията от 1905 година и последвалите репресии, когато се дипломирахме все още беше опасно време да се пишат стихотворения на политически теми. Като се има предвид биографията на Мишка, онези от Охранка щяха да го изметат с желязна метла. Така че една нощ — след като бяхме изпили особено добра бутилка „Марго“ — ние решихме да публикуваме стихотворението под мое име.

— Но защо под ваше?

— Какво можеха да направят на граф Александър Ростов — член на Жокейския клуб и кръщелник на царския съветник? — Графът поклати глава. — Иронията, разбира се, е, че в крайна сметка спасен беше моят живот, а не неговият. Ако не беше това стихотворение, щяха да ме разстрелят през 1922 година.

Катерина, която бе изслушала напрегнато тази история, едва удържа сълзите си.

— Ах, такъв беше той — каза тя.

Двамата помълчаха, докато тя се успокои.

— Искам да знаете — рече графът — колко съм благодарен, че дойдохте да ми кажете лично.

Но Катерина отхвърли благодарността.

— Дойдох по молба на Михаил. Той ме помоли да ви донеса нещо.

Тя извади от чантата си правоъгълен пакет, обвит с обикновена кафява хартия и вързан с канап. Като пое пакета, графът разбра по тежестта му, че съдържа хартия.

— Това е неговият проект — каза графът с усмивка.

— Да — потвърди тя. После добави натъртено: — Хвърляше всички сили за него.

Графът кимна, за да изрази разбирането си и да увери Катерина, че приема сериозно това наследство.

Катерина отново огледа стаята и леко поклати глава, сякаш по някакъв начин видяното обясняваше загадката на съдбата; после каза, че ще си тръгва.

Графът стана заедно с нея и остави проекта на Мишка на стола си.

— В Явас ли се връщате? — попита той.

— Не.

— Ще останете ли в Москва?

— Не.

— Къде тогава?

— Има ли значение?

Тя се обърна да си върви.

— Катерина…

— Да?

— Мога ли нещо да направя за вас?

Изпървом Катерина изглеждаше изненадана от предложението на графа, след това готова да го отхвърли. Но след миг каза:

— Помнете го.

После излезе.

Графът се върна до стола и мълчаливо седна. След няколко минути той взе наследството на Мишка, развърза канапа и разгъна хартията. Вътре имаше малко томче, с кожена подвързия. На корицата имаше отпечатана проста геометрична шарка, в центъра на която беше изписано работното заглавие: Хляб и сол. По грубо изрязаните страници и раздърпаните нишки личеше, че подвързията е работа на усърден аматьор.

След като плъзна ръка по корицата, графът разгърна книгата на заглавната страница. Там беше подпъхната снимка, направена през 1912 г. по настояване на графа и за голяма досада на Мишка. Отляво младият граф стоеше с цилиндър на главата, блясък в очите и мустаци, щръкнали далече извън бузите му; а отдясно стоеше Мишка, сякаш готов всеки момент да побегне от кадъра.

И все пак той бе пазил снимката през всичките тези години.

Със скръбна усмивка графът остави снимката и прелисти към първата страница от книгата на стария си приятел. Тя съдържаше един-единствен цитат с леко неравен шрифт:

А на човека рече: понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе… С пот на лицето си ще ядеш ХЛЯБ, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш.

Битие, 3:17–19

Графът прелисти на втората страница, където също имаше само един цитат:

И тъй изкусителят дойде и Му рече: ако си Божий Син заповядай тия камъни да станат ХЛЯБОВЕ. А той в отговор каза: писано е: „Не само с ХЛЯБ ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста.“

Матея, 4:3–4

И после на третата…

И взе ХЛЯБ, и, като благодари, разчупи го, даде им и рече: Това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мое възпоминание.

Лука, 22:19

Докато продължаваше бавно да прелиства страниците, графът откри, че неволно се смее. Защото това тук беше проектът на Мишка в миниатюра: сборник цитати от класически текстове, подредени в хронологичен ред, но във всеки от тях думата хляб беше отпечатана с главни букви. Започвайки с Библията, цитатите продължаваха през древногръцки и римски творби към Шекспир, Милтън и Гьоте. Но особена почит бе отдадена на златния век на руската литература:

От приличие Иван Яковлевич облече над ризата си фрак, седна до масата, взе нож и като направи многозначителна гримаса, почна да реже ХЛЯБА. Като го разряза на две половини, той погледна в средата и за свое учудване видя, че нещо се белее. Иван Яковлевич разчопли с ножа и опипа с пръст:

„Твърдо — каза си той. — Какво ли може да бъде?“

Пъхна пръстите си и измъкна — един нос!

Нос!

Николай Гогол, (1836)

Не, комуто не е писано да живее на белия свят, него и слънчицето не грее както другите, и ХЛЕБЕЦЪТ не му е от полза.

„Записки на ловеца“, Иван Тургенев, (1852)

Миналото и настоящето са се преплели и смесили. Сънува той, че е достигнал оная обетована земя, където текат реки от мляко и мед, където ядат неприпечелен ХЛЯБ и ходят облечени в злато и сребро…

„Обломов“, Иван Гончаров, (1859)

Всичко това са глупости — каза си той с надежда, — и нямаше защо да се тревожа! Просто съм физически разнебитен. Една нищо и никаква чаша бира, малко сух ХЛЯБ, и ето — в миг умът е укрепнал, мисълта се е прояснила, намеренията стават твърди!

„Престъпление и наказание“, Фьодор Достоевски, (1866)

Но аз, мръсният Лебедев, не вярвам на каруците, които возят ХЛЯБ на човечеството! Защото ако не ги направлява една морална идея, тези каруци, които носят ХЛЯБ на цялото човечество, могат съвсем хладнокръвно да отнемат насладата от ХЛЯБА, който носят на значителна част от човечеството.

„Идиот“, Фьодор Достоевски, (1869)

Как да ви обясня, че човечеството ще мине и без англичанина, и без Германия ще се оправи, и твърде вероятно и без руснака, и без наука може, без ХЛЯБА дори може, и само без красотата ще загине…

„Бесове“, Фьодор Достоевски, (1872)

Всичко това стана едновременно: момченцето хукна към гълъба и усмихнато погледна Левин; гълъбът изпляска с криле и хвръкна, като блестеше на слънцето между трептящите във въздуха прашинки сняг, а от едно прозорче лъхна миризма на печен ХЛЯБ и се появиха хлебчетата. Всичко това вкупом беше така необикновено хубаво, че Левин се засмя и заплака от радост.

„Ана Каренина“, Лев Толстой, (1877)

А виждаш ли тези камъни в тази гола знойна пустиня? Обърни ги на ХЛЯБОВЕ — и човечеството ще се затири след тебе като стадо, благодарно и послушно… Но ти не поиска да лишиш човека от свобода и отхвърли предложението, защото каква е тая свобода, разсъждаваше ти, щом послушанието им е купено с ХЛЯБОВЕ?

Из „Великият инквизитор“, „Братя Карамазови“, Фьодор Достоевски, (1880)

Докато прелистваше страниците, графът се усмихваше, разпознавайки характерната сприхавост в проекта на Мишка. Но след цитата от „Великият инквизитор“ имаше втори цитат от „Братя Карамазови“ — една сцена, която графът почти бе забравил. Разказваше се за малкото момче Илюшечка, което било тормозено от своите съученици, докато се разболяло тежко. Когато момчето най-накрая умира, съкрушеният му баща казва на благочестивия Альоша Карамазов, че синът му е имал една последна молба:

Татенце, като заровят гроба ми, нарони отгоре коричка ХЛЕБЕЦ да дойдат врабченца, аз да ги чуя, като дойдат, и ще ми бъде по-весело, че не съм сам.

След като прочете това, Александър Ростов най-сетне се прекърши и зарида. Разбира се, той плачеше за приятеля си, тази щедра и все пак темпераментна душа, която само за кратко намери своя момент във времето — и която като онова изгубено дете не бе склонна да съди света за всичките му неправди.

Но, разбира се, графът плачеше и за себе си. Защото въпреки дружбата му с Марина, Андрей и Емил, въпреки любовта му към Ана, въпреки София — тази невероятна благословия, която го бе връхлетяла изневиделица, — когато Михаил Фьодорович Миндич умря, отиде си последният от онези, които го бяха познавали като младеж. Макар че, както справедливо бе отбелязала Катерина, оставаха му поне спомените.

Графът дълбоко въздъхна и опита да се овладее, твърдо решен да прочете последните страници от последното слово на стария си приятел. Прогресията от цитати, които обгръщаха над две хиляди години, не продължаваше много напред. Вместо да се разпространява из настоящето, изследването приключваше в юни 1904 г. с изреченията, които Мишка беше изрязал от писмото на Чехов преди толкова много години:

Тук в Берлин наехме удобна стая в най-добрия хотел. Много се радвам на живота тук и отдавна не съм ял така добре и с такъв апетит. ХЛЯБЪТ тук е изумителен, тъпча се с него, кафето е отлично, а трапезата е неописуема. Хората, които никога не са били в чужбина, не знаят колко хубав може да бъде ХЛЯБЪТ.

С оглед на трудностите през 30-те години, графът предполагаше, че разбира защо Шаламов (или неговият началник) е настоявал за това дребно цензуриране — мислейки, че наблюдението на Чехов може да доведе само до чувство на недоволство или озлобление. Но иронията, разбира се, беше там, че наблюдението на Чехов вече дори не бе вярно. Защото без съмнение днес руският народ знаеше по-добре от който и да било в Европа колко хубаво може да бъде парче хляб.

Когато затвори книгата на Мишка, графът не тръгна веднага да слезе при другите. Вместо това поседя в кабинета си, унесен в мисли.

Предвид обстоятелствата един наблюдател би могъл да си направи съвсем разбираемо извода, че докато седеше там, графът се бе унесъл в спомени за стария си приятел. Но всъщност той вече не мислеше за Мишка. Мислеше за Катерина. По-точно мислеше — с мрачно предчувствие, — че в течение на двайсет години тази светулка, тази огнена въртележка, това чудо на света се е превърнала в жена, която на въпроса къде отива, може да отговори без капчица колебание: Има ли значение?