Беър Грилс
Ловът (96)

94.

Най-напред ги предупреди шумът. Странният, призрачен рев на някаква машина, издигаща се бързо в нощното небе. Само че Йегер и Нарова никога не бяха чували за летателно средство, способно да се издигне направо от морето, особено при подобни условия.

Каквато и да беше загадъчната машина, тя си оставаше абсолютно скрита в мрака, почти невидима за невъоръжено око. Единственото изключение беше търбухът й, където Йегер различи слаба, пулсираща светлинка.

Мигащото дяволско око беше единственият знак, че невидимата машина се издига в небето.

Йегер завъртя глава на изток към тъмния силует на брега на Съмърсет. На около километър от него се издигаше осветената структура на атомната електроцентрала, подобна на гигантски космически кораб, кацнал на ниските отвесни скали.

Близостта между електроцентралата и приближаващата летяща машина беше ужасяваща.

Нарова беше клекнала на кърмата на лодката и я насочваше напред, като се мъчеше да намери баланс между желанието й да се движат по-бързо и нуждата от незабелязано подхождане. При тези обстоятелства кражбата на надуваемата лодка беше единствената им възможност. Бяха видели няколко съда, привързани в Бриджуотър Бей, но надуваемата беше най-подходяща.

Бърза, стабилна, относително безшумна и без висока надстройка, тя бе идеалният щурмови съд за морски десант, предпочитан от специалните части по целия свят. Освен това беше още по-подходяща заради силния вятър и вълнението. Лодката беше почти непотопяема и можеше да се справи отлично и в много по-лоши условия от тези.

След като потеглиха. Нарова дори не се опита да спори, когато Йегер настоя да му даде пистолета си. Които и да бяха хората в яхтата, която трябваше да е някъде в тъмните води, Йегер бе твърдо решен лично да им види сметката.

Докато Нарова приближаваше лодката към мястото, където трябваше да се намира стартовата платформа, на тъмната линия, разделяща нощното небе и морето, започна да се оформя силует. Йегер с труд успяваше да различи съда, който едва се очертаваше на просмукващата се през облаците лунна светлина.

Той имаше класическата форма на яхта „Нордхавн“, предпочетеното от Камлер средство за доставка на устройствата, които трябваше да предизвикат невероятни жертви и хаос по целия свят.

Когато съдът се материализира от мрака, Нарова съвсем намали оборотите, за да могат да се промъкнат до жертвата си безшумно и незабелязано. Надуваемата лодка пълзеше напред, Йегер беше затаил дъх и се молеше ревът на загадъчната летяща машина да заглуши шума на двигателя им.

Онези на яхтата със сигурност щяха да са много по-добре въоръжени от Йегер и Нарова, които имаха само един пистолет. Ако разберяха за надуваемата лодка, можеха просто да я надупчат от палубата. Или да застрелят Йегер и Нарова много преди яхтата да се озове в обхвата на пистолета им.

Колкото и да не му се искаше, трябваше да се промъкнат незабелязано, докато летящата машина се носеше към целта си и дяволското око примигваше все по-близко до скалите.

Йегер не се съмняваше, че летящата платформа е оборудвана с последното ИЯУ на Камлер. Деветото устройство — онова, което бяха пропуснали, тъй като бяха приели, че с цялото си високомерие и мегаломания Камлер ще се придържа стриктно към свещеното число на нацистите.

Йегер реши, че загадъчната платформа трябва да е някакъв дрон. В момента той беше само на минути път до въздушното пространство на електроцентралата. Точно затова беше мигащата червена светлина — тя играеше ролята на ориентир, така че операторът на дрона да може да го насочи в тъмното небе до точното място на детонацията, изчислено така, че да причини максимални поражения и да предизвика катастрофалното стопяване на атомния реактор.

Надуваемата лодка приближаваше все повече към яхтата. Секунди по-късно силуетът й се извиси над тях — тъмен и плътен, очертан на фона на осветеното от луната небе. Йегер протегна ръка, за да се отблъсне от яхтата. Последното, което искаха, беше да се блъснат с нея и да предупредят намиращите се на борда, че си имат гости.

След това започна да избутва с ръце лодката към прикованата за борда стълба. Непрекъснато оглеждаше палубата горе за някакво движение или знак, че са открити.

Нищо.

За момент погледна името на яхтата, изписано върху корпуса — „Сив вълк“. Кодовото име, което си беше избрал Камлер. Както беше казал, преди да издъхне, това беше лично. Подарък от Камлер за Уил Йегер — смъртта на най-близките и най-скъпите му хора. Или поне такива бяха намеренията му.

„Е, лично е и за двама ни“ — мрачно си помисли Йегер.

Сграбчи с лявата си ръка стълбата и без да каже нито дума на Нарова, се прехвърли на скобите. Започна да се катери нагоре напълно безшумно въпреки пресните си наранявания и болката, която изпитваше в крака си.

Безкрайно предпазливо подаде глава над парапета и огледа палубата. В слабо осветената кабина се виждаше изправена масивна фигура. По-скоро бе облегната на стената, сякаш имаше нужда от опора, за да остане права.

Стив Джоунс. Трябваше да е той. По някакъв начин се беше измъкнал от колата, ако изобщо е бил в нея, когато Брукс я беше поразил от въздуха. И както изглеждаше, все още си ближеше раните, нанесени му от Йегер при бруталния сблъсък в леговището на Камлер.

Но ако Джоунс беше тук, това означаваше ли, че и…?