Беър Грилс
Ловът (41)

39.

Докато излизаше през главния вход на лабораторията, Камлер попадна на изпълнение на наказание. Дребна женица беше завързана за стълб от едната страна на сградата. Огромен здравеняк обикаляше насам-натам около задържаната и й нанасяше удари.

Дори от това разстояние Камлер чу характерното хрущене, когато удар от масивния юмрук счупи кост; жертвата беше със запушена уста и не бе в състояние да крещи. Камлер се усмихна одобрително. Не искаше никакви мъчителни писъци да безпокоят професора и екипа му. Да разстройват жизненоважната им работа. Но същевременно държеше наказанията да се извършват публично като предупреждение към онези, на които може да им мине през ума да навирят глави.

Комплексът представляваше в общи линии затворнически лагер. Никой не влизаше и не излизаше без изричното разрешение на Камлер. А за местните работници — корейци и китайци, — които правеха опити да избягат, трябваше да има последици. Спирачка.

За целта никой не можеше да се сравнява със Стив Джоунс.

Камлер гледаше как татуираното туловище на мъжа танцуваше около стълба и нанасяше удари като с ковашки чук. За Джоунс насилието беше форма на изкуство. Бруталността — религия. Никое пребиване не приличаше на някое предишно, поне Камлер мислеше така. Джоунс използваше всяко наказание като възможност да експериментира с друга техника, целяща да предизвика най-силна болка и най-големи поражения.

Екзекуторът дишаше тежко и от него се лееше пот. Но Камлер най-много бе поразен от очевидната му наслада от онова, което върши. Нямаше никакво място за спор, Джоунс беше животно, а това го правеше идеален за налагане на правилата. Никога не изглеждаше по-щастлив от моментите, в които правеше това, с което се занимаваше и сега — да пребива до смърт жена.

Сред поробените китайци имаше няколко десетки жени, които работеха като прислужници, готвачки и чистачки. Явно една от тях беше нарушила правилата. Група местни работници беше принудена да гледа дивашкото наказание. Така Камлер можеше да е сигурен, че мълвата ще се разпространи бързо.

Джоунс спря и избърса потта от челото си. Вързаната фигура беше клюмнала до стълба, повече мъртва, отколкото жива. Камлер кимна одобрително.

Нямаше съмнение, методите на Стив Джоунс бяха груби, но ефективни.

Мина покрай насъбралите се. Не изпитваше абсолютно никакво съчувствие към жертвата или наблюдателите. Тъй като не бяха арийци, за него те се водеха подчовеци. Расово и интелектуално по-нисши от него. Годни единствено да бъдат работници и роби. Самото безочие, че някой от тях се с осмелил да възразява или да се съпротивлява, го изумяваше.

— Добра работа — отбеляза той, когато Джоунс прекрати кървавото си занимание. — Няма нищо по-добро pour décourager les autres.

— Какво? — намръщи се Джоунс. — Това на френски ли беше? Не понасям френски. Като правило. Куп ядящи сирене пораженци, по мое мнение.

— Да обезкуражиш останалите — преведе Камлер. — Коментирах какъв чудесен пример даде! — Той кимна към работниците, облечени в изцапани и парцаливи комбинезони. Устните му се изкривиха. — На тях. На изметта. На заменимите.

Джоунс сви рамене.

— Такива като тях с лопата да ги ринеш. Един милиард шибаняци, доколкото знам.

Камлер се усмихна леко. Макар че от сърце одобряваше възгледите му, начинът, по който се изразяваше Джоунс, едва ли можеше да се нарече изтънчен. Но пък какво друго можеш да очакваш от един англичанин?

— Ще бъдат няколко милиарда по-малко, след като приключим — отбеляза Камлер. Не се сдържа и добави: — Нещо, което очаквам да видя с нетърпение, освен следващия бой за назидание. Имам чувството, че Канджон ще се нуждае в близко бъдеще от подобно внимание…

Джоунс кимна мрачно.

— Нямам търпение.

Камлер продължи към квартирата си. Там щеше да се радва на съвсем различен тип компания от тази на Джоунс. Интелектуална. Образована. Културна. Която беше убедена също като него, че светът може да бъде спасен само ако по-голямата част от човечеството се подложи на изтребление.

Той влезе в кабинета си.

— Скъпа, имам добра и лоша новина. Коя предпочиташ да чуеш първо?

— Лошата — отговори женски глас от съседната стая.

— За разбиването на електроцентралите ще ни трябват четиресет килограмови устройства.

— А добрата?

— С две думи, всичко върви добре. Ще ни трябва малко късмет, но кога късметът е обръщал гръб на онези с вяра, постоянство и храброст?

— Значи ще орежем населението до малко по-търпим брой?

— Да. Ще премахнем чумата от света. И точно навреме, ако питаш мен.

— А семейството ми? Или поне онези, за които все още ме е грижа? Какво ще стане с тях?

— Ще имаш предостатъчно време да ги предупредиш, както ще сторим и всички ние. Ще се погрижим нашите близки — избраните — да не пострадат.

— Имам ли думата ти за това?

— Имаш думата ми. — Камлер замълча за момент. — А сега да поговорим за „Фалкенхаген“. Кажи ми пак какво научи за защитата им.