Беър Грилс
Ловът (12)

10.

Йегер се изтегна, качил крака на леглото. Хотелът беше обзаведен с чудесни мебели от началото на миналия век. В другия край на стаята имаше полирана дъбова ракла — точно на мястото, където биха оставили ковчег преди погребението.

Надяваше се това да не е някакво пророчество за насоката, която щеше да приеме разговорът с жена му през следващите няколко минути.

Даваше си сметка, че вината не е на Рут. Бе наясно, че поведението й се дължеше на годините тормоз, които бе преживяла. Но Йегер не беше светец. Колкото и да се опитваше, не можеше да поема ударите и да обръща и другата си буза. В някои моменти просто му се искаше да се махне.

Трябваше да оставят миналото зад себе си, иначе с него щеше да е свършено. Беше копнял жена му да се върне при него — жената, за която се беше оженил. Но може би това вече беше невъзможно.

Спомни си какво го беше привлякло най-напред към нея. Тя беше абсолютно пленителна със своята гарвановочерна коса и изумрудени очи. Имаше огнен темперамент, наследен от ирландските й предци, както и типичното гадно ирландско чувство за хумор.

Иначе казано, тя беше красива, секси, умна и винаги в центъра на всяко събиране. Всъщност се бяха запознали на празненство у един приятел, където тя беше същинска кралица — не че той си падаше особено по компанията, която се навърташе около нея.

Като фанатичен природозащитник, Рут беше заобиколена от разни типове от „Грийнпийс“, които невинаги допадаха на Йегер и приятелите му. Елитните войници и прегръщачите на дървета бяха малко като маслото и водата — трудно се смесваха.

Разбира се, Йегер беше донякъде изключение. Дивата природа го привличаше открай време. Всъщност, той споделяше някои от най-силните страсти на Рут. И предполагаше, че именно това ги бе привлякло един към друг.

Отначало тя го намрази. Изправи се на нокти срещу мъжкарското му поведение. Първосигнално прие, че е мачо, щом е от САС. После съдбата ги запрати един към друг. Рут трябваше да посети едно провинциално училище в Девон, където да изнесе беседа за „зелен живот“. Йегер предложи да я придружи. Извинението му беше, че иска да види приятели от Тренировъчния център за командоси в Лимпстоун. Тя караше през по-голямата част от пътя. В действителност той просто искаше да прекара известно време в компанията й и да се опита да проникне зад красивата й, но студена външна черупка.

Поработи здраво през онзи дълъг уикенд. Както можеше да се очаква, прибягна до хапливия си хумор, за да пробие защитите й. И накрая успя. На връщане към Лондон спряха в провинциалната къща на родителите й и накрая се озоваха в свободната спалня.

Официално Йегер беше прекарал нощта на канапето, което ставаше на легло.

В действителност страстта ги беше погълнала изцяло.

Казват, че противоположностите се привличат. И онази нощ беше доказателство за това.

Но сега — къде беше отишло всичко? Какво беше станало с любовта? Кога точно онази невероятна страст и радостта от присъствието на другия бяха изсъхнали и умрели?

Йегер просто не знаеше. Беше сигурен само, че е на път да не издържи. Тя беше майката на сина му. Той се страхуваше, че това е единствената причина да са заедно и че тя просто не е достатъчна.

Събра кураж, взе мобилния телефон и набра номера. Беше късно вечерта и както можеше да се очаква, се включи гласова поща. Рут като че ли прекарваше повечето време в сън. Може би заради лекарствата, които й бяха предписали в клиниката, за да й помогнат за травмата.

— Рут, аз съм. С чичо Джо решихме да поостанем. Искаме да видим някои неща. Ще се върна един-два дни по-късно от планираното, в четвъртък вместо във вторник. Ако това е проблем, обади се на Джини да те вземе. Така или иначе, звънни ми.

Замълча смутено.

— Чао засега.

Това в общи линии обобщаваше положението. Не можеше дори да завърши обаждането с обичайното им „Обичам те“. Почувства се ужасно виновен. И най-вече защото дълбоко в себе си знаеше, че се влюбва в друга жена.

Рут го подозираше. Бог само знаеше как. Наречи го женски инстинкт. Шесто чувство.

Йегер остави телефона до леглото си и отиде да се измие. Утре възнамеряваха да тръгнат рано и той щеше да кара през целия път. Нуждаеше се от добра почивка.

Беше в банята, когато чу как телефонът иззвъня. Излезе и погледна екрана. Беше Рут. Е, това беше някакво подобрение. Поне си беше направила труда да му върне обаждането. Рядкост напоследък.

— Рути, как си? — попита той, след като вдигна.

— Жива — отвърна тя. Нямаше дори едно „здрасти“. Тонът й беше отчужден, недостъпен, какъвто бе винаги в последно време.

— Разговаряхме с Джо — обясни Йегер — и решихме да посетим едни наскоро открити тунели. Някакъв секретен нацистки обект за разработка на оръжия.

Последва дълго мълчание, наситено с емоции.

— Бих искала да си до мен. — Гласът на Рут звучеше измъчено, сякаш се намираше на някакво наистина лошо място. — До мен, а не на някакво смахнато търсене…

Йегер въздъхна виновно.

— Става въпрос само за още два дни.

— Откачам, Уил. Наистина. — Мълчание. — Както казах, наистина бих искала да си до мен…

Йегер се помъчи да се пребори с изкушението да се предаде. Тя можеше да е такава — деликатна, далечна, мъчително обаятелна, а после изведнъж да избухне и да му се нахвърли. Не, нуждаеше се от още няколко дни почивка, а зовът на тунелите — на тайните на Камлер — беше прекалено примамлив.

— Само два дни — увещаващо каза той. — Направили са ново откритие. Съвсем наблизо сме, може да не ни се удаде друга такава възможност.

— Да търсите разни стари нацистки останки… — Последва поемане на дъх, изпълнено с тъга и отчаяние. — Това явно означава, че си определил приоритетите си. — Мълчание. — Кажи ми, Уил, кога всичко между нас… тръгна на зле?

Йегер долови как гласът й се пречупва. Беше мъчително. Той прекара длан по челото си.

— Знаеш ли, още щом те видях, разбрах, че ще се влюбим един в друг. И оттогава винаги съм те обичал. Но… — Той замълча за момент. — Вече просто не зная.

— И си изненадан? След всичко, през което преминах. В очакване на спасение, което така и не дойде. В очакване на теб. — Мълчание. — Кога изобщо си направи труда наистина да се опиташ да разбереш? Да опознаеш новата мен? Онова, което ме кара да вървя напред. И което ме преследва…

Думите й замряха и тя заплака. Йегер беше свикнал с пристъпите на разкъсващи ридания. И ако беше до нея, тя започваше да го блъска с юмруци в гърдите, докато не се наложеше да я накара насила да престане.

— Хората се променят — през сълзи каза тя. — Аз се промених. Мислиш, че се харесвам такава ли? Не съм искала това да се случи. Мълчание. Наситено с емоции. — А ти, ти просто си остана същият. Същият като преди.

Вярно беше. Йегер открай време си беше същият, а за него постоянството беше нещо добро. Сила. Но явно не и за нея. Според Рут той също трябваше да се промени по някакъв неопределен начин, за да не изостава от новата й самоличност.

Е, а къде оставяше всичко това момчетата? Никъде. В пълна каша.

Не. Йегер нямаше съмнения. Щеше да си остане същият заради Люк и Саймън. Трябваше. И ако това означаваше да изгуби Рут… Всъщност той се боеше, че вече я е изгубил.

— Виж, ще говорим, когато се прибера — каза той. — Опитай да си починеш. Само два дни.

— Искаш да кажеш, вземи си хапчетата — изхлипа тя. — Почини си. Сякаш това ще промени нещо. Нямам нужда от още хапчета.

— Виж, ще се върна в четвъртък — каза й той. — Това е най-доброто, което мога да направя.

— Е, в четвъртък може би вече няма да съм тук. Може да съм си отишла. Имам чувството, че би ти харесало. Да изчезна.

Йегер беше свикнал с избухванията й. Със заплахите. В повечето случаи те не означаваха нищо. Бяха предимно викове за помощ, не че той имаше чувството, че може да й помогне повече. Тя се нуждаеше от професионална помощ, това беше ясно.

— Ще се видим в четвъртък — повтори той. — Това са само два дни повече. — И затвори.

Беше свикнал с непредсказуемостта й, с резките промени на настроението. Но чувството, че я губи, все още му причиняваше болка. Вече не знаеше как да стигне до нея. Жената, която беше обичал навремето, сякаш беше изчезнала напълно и осъзнаването на това му дойде като гръм от ясно небе.

Осъзна, че това е върховното отмъщение на Камлер.