Беър Грилс
Ловът (62)

60.

Ниско приведен, Йегер забърза през храсталаците над наблюдателния пост, като прибягваше от сянка до сянка. Жизненоважно беше да се движи бързо и същевременно да не издава позицията им. Пъхна се под камуфлажната мрежа пред входа на снежната пещера.

— Слушайте. „Фалкенхаген“ е бил ударен изсъска той. — Майлс е изчезнал. Най-вероятно сме компрометирани. — Погледът му се стрелна из пещерата, търсейки нещо. — Ирина, дай ми снайпера си. Отивам да поема тила. Ти вземи това.

Връчи й автомата си. Ясно се виждаше, че тя и Алонзо още са в шок, докато се опитват да схванат смисъла на случилото се. Продължи да говори, докато вземаше ските и си ги слагаше.

— Размърдай се, народе. В зависимост от маршрута, по който са тръгнали, хората на Камлер могат да се появят всеки момент. Нарова, иди при Раф в наблюдателния пост. Алонзо, заеми позиция на изток, над снежните полета. Смятаме, че Камлер е изпратил отряд да ни удари в гръб. Ние обаче ще ги ударим първи. И да сме наясно — вкарването на волфрамовата бомба вътре си остава абсолютен приоритет.

Нарова се опита да протестира, но Йегер й даде знак да мълчи.

— Никакви възражения. Аз съм по-добрият със ските. Няма време за спорове. Размърдайте се.

Метнал снайперистката карабина на гръб, Йегер пое на изток с максималната възможна скорост по осветения от луната сняг. За щастие, неотдавна беше сложил вакса на ските. Беше го направил в опит да убие скуката, но сега бе благодарен. Ските му съскаха в снега.

Нощното небе беше кристално ясно. Луната беше почти пълна и всичко хвърляше тайнствена светлина и сенки. Светлината представляваше едновременно помощ и спънка. Йегер можеше да я използва заедно със средата в своя полза. Старите уроци никога не се забравяха.

Мислите му препускаха. Двата джипа с въоръжени мъже бяха изчезнали от поглед в другия край на долината към три след полунощ. Реши, че ще им трябват около деветдесет минути да се изкачат по долния края на пролома, особено с екипировката, която носеха. Сега беше четири и половина, така че можеха всеки момент да се появят на билото.

После трябваше да изминат със ски един километър на запад-югозапад, за да излязат в гръб на наблюдателния пост. Йегер прецени, че разполага най-много с двайсет минути, за да осъществи заблудата, която си беше наумил. Увеличи темпото. Усещаше как потта се стича по гърба му и попива в коприненото му бельо.

Снежното поле пред него постепенно се издигаше до билото в далечината. Йегер много го биваше в изкачването. Малцина скиори можеха да се мерят с него. Трябваше само да стигне до билото жив, след което можеше да осъществи втория етап от плана си.

Спря, когато реши, че е на около петстотин метра от целта. Нямаше особен смисъл да търси прикритие за онова, което възнамеряваше да направи. Обърна се в посоката, от която беше дошъл, назад към долината. Извади пистолета си — „Зиг Зауер Р228“ — и вкара патрон в цевта.

Йегер беше бяла фигура в белия сняг на лунната светлина. Беше малко вероятно да го видят и той не можеше да се сети за друг начин да привлече вниманието им. Щеше да стреля във въздуха. Сякаш изстрелът му целеше да предупреди за пристигането на противника останалите от екипа му, разположени по-нагоре по склона.

Нащрек, напомпан с адреналин, със стегнати като пружини мускули, Йегер зачака.

Погледна часовника си. Щяха да са тук всеки момент.

И наистина, първите фигури се появиха.

Хората на Камлер се движеха в колона, водещият скиор прокарваше пътека за останалите — дисциплинирани професионалисти, несъмнено наемници, те оглеждаха в движение терена от двете им страни.

Очевидно знаеха, че Йегер и хората му са установили наблюдателния си пост високо, но нямаха представа къде точно. Поне Йегер разчиташе на това.

Продължаваха да се движат към него.

Като риби в тръба.

Сърцето на Йегер биеше диво. Знаеше, че времето е дошло. Времето да действа открито.

Вдигна пистолета и стреля.