Беър Грилс
Ловът (25)

23.

— Този път кой е „ние“? — попита Раф. — Кой точно ще ни прикрива?

— Аз. Даниел Брукс — отвърна Майлс. — Както и неколцина други високопоставени и доверени хора. Обичайните заподозрени.

През десетилетията „Тайните ловци“ бяха изградили мрежа от влиятелни поддръжници, включващи елитните военни и разузнавателни агенции на основните съюзнически правителства.

— Но ще бъда откровен с вас — каза Майлс. — Брукс е разтревожен. Ако ДНК пробата на Камлер е била фалшифицирана, значи той има проблеми в собствената си агенция. Докато не се докаже, че Камлер е отново на линия, той не може да направи много. Затова не трябва да се набива на очи. — Той погледна присъстващите. — Оттук и желанието му да използва вас.

— Любопитно ми е едно нещо — отбеляза Нарова. — На каква сума възлиза окончателното плащане, което очакват молдовците? За да освободят пратката.

— Десетки милиони долари.

— Парите, които Камлер се опитва да прибере от хонорарите на Хитлер.

— Именно. Смята да използва хонорарите от „Моята борба“, за да предизвика някаква ядрена касапница в памет на райха. Е, подобно нещо би се харесало на егото му, да не говорим за чувството му за драматичност. Но няма да знаем със сигурност, докато…

— Той е по-умен — прекъсна го Нарова. — Ако целта му е да сее ужас, няма да търси само отмъщение. Ще се стреми да запали пожар, който да изгори света и от пепелта му да изгради нов. Целта му винаги е била да възкреси райха. Четвърти райх. С него като фюрер. Не мисля, че това му желание се е променило.

— Така е — съгласи се Майлс. — Но както казах, няма да знаем със сигурност, докато не се уверим с очите си, а това е ваша работа.

Йегер, Раф и Нарова се спогледаха. Трябваше или да приемат предложението на Майлс, или да поемат вината за кръвта на милиони. Но освен това цялото начинание беше много лично.

Нарова имаше свои причини да ненавижда Камлер, които бяха вкоренени дълбоко в мрачното минало на семейството й. Раф беше видял как добри приятели умират от ужасна смърт в ръцете на Камлер. За Йегер пък той беше човекът, който бе убил най-добрия му приятел и за малко не успя да направи същото с жена му и детето му.

Обявиха почивка. Йегер си намери тихо местенце, за да направи обаждане през компютъра си. Трябваше да съобщи на Рут, че няма да се прибере скоро. Събра сили за онова, което предстоеше не мислеше, че ще мине леко.

Както и очакваше, мобилният й телефон превключи на гласова поща. Реши да се обади у дома. Може би тя беше там. Отговори му женски глас. За момент Йегер изпита надежда, но гласът не беше нейният.

— Кой е? — остро попита той. Защо някаква непозната вдигаше домашния му телефон?

— Джини е, Уил.

Сърцето на Йегер се сви. Джини беше дългогодишна партньорка на Раф и една от най-близките приятелки на Рут. Подкрепата й беше безценна. Но какво търсеше сега в дома им?

— Всичко наред ли е? Къде е Рут?

— Няма лесен начин да го кажа, Уил. Изчезнала е от клиниката. От часове се опитвам да се свържа с теб. Все ми се включваше гласова поща.

Нищо чудно, че опитите й са били безуспешни — в бункера „Фалкенхаген“ нямаше абсолютно никакво покритие. Мислите на Йегер запрепускаха. Напоследък Рут ставаше все по-непредвидима. Но да изчезне? Какво ставаше, по дяволите?

— Уил? Там ли си?

Гласът на Джини го върна обратно в реалността. Той се насили да говори.

— Тук съм. Кажи ми, откога я няма?

— Напуснала е вчера. От клиниката са се опитвали да ти се обадят. Не са успели да се свържат и затова позвъниха на мен. Оттогава и аз се опитвам да те открия. — Джини замълча. — Има и още нещо. Казват, че е излязла с подозрително изглеждащ тип.

— В какъв смисъл подозрителен? — попита Йегер. — Описаха ли го?

— Не подробно. Едър тип с бръсната глава. Не бил от приказливите. Описаха го като „плашещ“. Но клиниката не е затвор и не са можели да я спрат.

На Йегер му се зави свят. Какво ставаше? В описанието на индивида, отвел Рут, имаше повече от намек за Стив Джоунс. Може би е била отвлечена от хората на Камлер. Но Джоунс не би могъл да е на две места едновременно — в тунелите под Санкт Георген и в лондонската клиника.

Йегер протегна ръка към стената, за да се подпре. Имаше ужасното чувство, че миналото се повтаря.

— Някаква идея къде е отишла? — отчаяно попита той. — Някакви улики къде би могла да е? Нещичко? Важно е, Джин. Жизненоважно.

— Наистина нямам представа. Знам само онова, което казаха хората от клиниката. Плюс факта, че е изчезнала.

Йегер й благодари и затвори.

Хрумна му друга мисъл — толкова ужасна с последиците си, че дъхът му секна. Като се мъчеше да успокои треперещите си ръце, той натисна копчето за бързо набиране на номера на синовете си — Люк и Саймън ползваха общ телефон.

Включи се гласова поща. Беше учебно време, така че телефоните би трябвало да са изключени.

С растяща паника Йегер се обади в рецепцията на училището.

— Люк и Саймън Йегер, осми клас — изтърси той. — Още ли са в училището? Някой да е идвал да ги вземе през последните двайсет и четири часа?

— Момент… Господин Йегер, нали?

— Да, аз съм. И е спешно.

— Момент да проверя.

Засвири музика. Бяха го сложили на изчакване. Мелодията трябваше да е успокояваща. Е, никой родител не се е обаждал толкова разтревожен, колкото се чувстваше той в момента. Сигурен беше. „Хайде. Хайде.“

Сякаш мина цяла вечност, преди рецепционистката да се обади отново.

— Майка им е идвала да ги види вчера вечерта. Завела ги да хапнат край морето.

Йегер почувства как кръвта му се смразява. Училището се намираше на крайбрежието на Съмърсет и Йегер имаше навика да води момчетата на риба и пържени картофи на пристанището. Но посещенията на Рут бяха доста редки по обясними причини.

— Дошла да се сбогува с тях, преди да замине за чужбина. Момчетата са се върнали преди вечерния час. И двамата са тук. Ако се тревожите, мога да им предам да ви звъннат след края на часа.

Йегер се насили да говори.

— Моля ви, ще ви бъда благодарен. При първа възможност.

— Разбира се. Ще ви звъннат към три и четиресет и пет.

— И още нещо. Моята… жена ми спомена ли къде заминава?

— Доколкото знам, не. Но момчетата може да знаят повече.

Йегер благодари на служителката и се свлече покрай студената бетонна стена. Как животът му беше стигнал до точка, в която да се тревожи, че собствената му жена може да отмъкне синовете им и да ги върне на техния мъчител? Напоследък беше абсолютно непредсказуема и ако е попаднала под влиянието на хората на Камлер, всичко беше възможно разбира се, ако именно те са я отвели.

Виеше му се свят. Вече не знаеше какво да мисли. Едно обаче беше сигурно — Камлер имаше пръст в това. Пряко или не, вината беше негова. По своя мрачен, извратен, отмъстителен начин Камлер стоеше зад всичко.

И беше време да сложи край на това веднъж завинаги.