Беър Грилс
Ловът (16)

14.

След като стигна края на първия тунел, Йегер тръгна обратно назад и се зае да проучи втория. Струваше му се обаче, че нещо не е наред. В главата му се завъртя фразата „Липсата на нормално означава, че има нещо неестествено“.

Но защо? Защо точно сега? Какво я беше предизвикало?

Спря. Старите навици умираха трудно и той беше броил крачките си, докато вървеше в тунела. Двеста и петдесет, приблизително по осемдесет сантиметра всяка — намираше се на около двеста метра навътре в планината.

Но какво „нормално“ липсваше?

Какво беше „неестественото“, което не трябваше да го има?

Освети около себе си. Нищо не му се нахвърли.

И тогава се досети. Тишината.

Ако в тунела имаше работници, които копаят, защо не чуваше нищо? Освен това с тях щеше да има и снимачен екип с всичките обичайни шумове. Напрегна слух. Нищо. Можеше да се чуе падането на игла, както се казваше в поговорката.

Сега тунелът му се струваше още по-притихнал, отколкото отначало. Имаше и нещо друго, което го караше да настръхва и шестото му чувство да крещи за опасност. Нямаше начин това да е някаква останка от миналото — отпреди седемдесет години.

Опасността беше сега. Настояща, непосредствена, заплашваща живота.

Йегер обмисли възможностите си. Нямаше оръжия, ако не броеше голите си ръце. В пълния мрак се нуждаеше от фенер, за да вижда пътя, което означаваше, че всеки би го видял да приближава. Можеше да се върне назад, но нещо го караше да продължи.

Взе решение. Ще мине още стотина метра още сто и десет крачки. Така щеше да стигне до края на тунела, ако и този беше като предишния.

Сто метра — не повече.

Изпитваше нужда да се махне оттук. Да види небето и да вдиша чист, свеж въздух. Освен това трябваше да се върне при чичо Джо, който сигурно се чудеше защо се бави толкова много.

Измина още осемдесет крачки, като стъпваше безшумно и се опитваше да се придържа близо до стената. И тогава го забеляза, почти на границата, до която достигаше светлината на фенера — безформена купчина на пода.

Моментално разбра какво е. Беше виждал много пъти подобни неща. Освен това долови слабата, но остра миризма във въздуха — на желязо.

Прекалено позната.

Кръв.

В тунела имаше труп, при това не от времето на Втората световна война — не някакъв мухлясал скелет. Доколкото можеше да прецени, този труп беше само на няколко часа.

Продължи напред изключително внимателно. Когато приближи, пред него се разкри ужасяваща сцена. Осем тела лежаха на пода сред смачканите останки от инструментите на занаята им — видеокамери, триноги, звукозаписна техника.

Спря се. Първият труп беше почти в краката му. Освети с фенера пространството. На около двайсет и пет метра нататък тунелът свършваше със стена от камъни и отломки. Това беше мястото, до което бяха стигнали разкопките.

Не забеляза следа от онези, които бяха направили това.

Нямаше никакво движение.

Никакъв шум.

Йегер изключи фенерчето. Зачака. Пълен мрак. Пълна тишина. Воня на смърт. Нямаше абсолютно никакъв намек за светлина, освен онази, проникваща през вентилационната шахта на стотина метра зад него.

Ако се намираха тук, убийците бяха истински майстори в играта на криеница.

Йегер включи отново фенера и огледа първия труп. Млада жена, може би наближаваща трийсетте, екзекутирана с един изстрел в главата. Дулото е било толкова близко, че се виждаше изгореното около входната рана.

Куршумът беше направил малка дупка. Изглеждаше едва ли не недостатъчна да убие човек, но Йегер знаеше, че не е така. По-тежък куршум щеше да премине през черепа и да остави изходна рана. Нямаше нужда да проверява — този куршум не беше направил това. Нямаше необходимата маса.

Вместо това беше рикоширал в черепа на жертвата, превръщайки мозъка й в пихтия.

Оръжията с 22-ри калибър имаха и други предимства за един убиец. Бяха леки и малки. Като спортни и ловни оръжия се намираха лесно на свободния пазар.

Лесни за намиране, лесни за отърваване.

Йегер огледа и другите тела. Всички бяха убити по един и същи начин. Картината вече се оформяше в главата му — коленичилите жертви на пода и екзекуторът им, който стои пред тях и произвежда изстрел след изстрел.

Но защо? С каква цел?

Просто нямаше логика.

Йегер трябваше да приеме, че убийците са искали да унищожат всичко записано от филмовия екип. Но на това място не би могло да има нещо важно. Само дълга и много призрачна мрежа тунели.

Освети отново купчината камъни в края. И едва тогава ги забеляза. Покрай едната страна имаше следи, които се качваха по купчината. При това не само от един човек — а от много.

Но защо, ако тунелът свършваше тук?

Йегер тръгна по следите. Когато стигна до горния край на купчината, го усети. Земята под краката му се раздвижи. Внезапно стената пред него се срути в миниатюрно свлачище.

Шумът в затвореното пространство беше оглушителен.

Йегер изключи фенера и замръзна.