Беър Грилс
Ловът (23)

21.

Най-неочаквано един глас разчупи тишината в бункера.

— Вярвайте ми, Камлер е жив.

Гласът идваше откъм входа и за Йегер той бе силно въздействащ и познат. При звука му по гърба му преминаха тръпки — усещане, което не беше изцяло неприятно.

Той рязко се обърна. Там, очертана на прага, стоеше характерната фигура на Ирина Нарова. Не беше сигурен откога беше там.

— Нарова! — възкликна той.

Вместо отговор тя отиде при Майлс и хвърли нещо на масата. Приличаше на карта памет.

— Пусни го.

Майлс не успя да скрие усмивката си.

— Здравей, Ирина, приятно ми е да те видя отново и добре дошла.

Нарова се обърна, без да каже нито дума. Леко накуцваше и влачеше десния си крак. Докато отиваше към стола, тя погледна към Йегер и Раф. Очите й горяха.

— Вие двамата гледайте внимателно. Това нещо едва не ми струва живота.

— Господи — промърмори Раф. — На това му се вика появяване.

Майлс взе картата.

— Няма да е зле да ни запознаеш с контекста. Например, къде беше и какво си нравила през последните няколко седмици. За да можем по-добре да преценим онова, което е записано тук.

— Просто го пусни.

Майлс завъртя очи. На Ирина определено не й беше до приказки.

Той пъхна картата в лаптопа, щракна няколко пъти с мишката и пусна картината. Четиримата мъже изгледаха записа, направен от Нарова в кулата „Ал Мохаджир“. Като за домашно видео беше безупречно.

На всичкото отгоре, след като бе измъкнала оптичния кабел от стената и бе побягнала. Нарова бе оставила камерата включена. Големият финал показваше как се хвърля през прозореца сред градушка от куршуми и се понася устремно към земята, след което отваря парашут и полита на фона на Дубай.

Тук тя каза на Майлс да спре записа.

— Останалото е скучно. Интересното е само до измъкването ми.

Майлс се подчини.

Ирина Нарова, помисли си Йегер. Какво друго можеше да се каже, освен: „Какво си правила през последните няколко дни, за бога? И как си успяла да се сдобиеш с този запис?“. Но предпочете да остави на Майлс разпита. Беше научил по трудния начин колко комбинативна може да бъде Нарова.

И както много добре си даваше сметка, двамата имаха известна… история през последните месеци, което правеше нещата малко деликатни. А ставаше ли въпрос за сърдечни теми, Ирина Нарова можеше да бъде особено бодлива.

Майлс започна внимателно. Малко по малко изкопчи от нея историята в най-общи линии. Как е следила Иселхорст. Разкритията за хонорарите на Хитлер. Подслушването на срещата в Дубай. Какво беше открила.

Някои подробности останаха неизяснени, сред които експлозията в дома на Иселхорст. Понякога Нарова решаваше, че е просто по-добре шефът й да не научава едно или друго. Ако разбереше от другаде, винаги можеше да си признае. Всички тук бяха доброволци. На свободна практика. Нещата опираха до искане на извинение, не на разрешение.

Когато тя свърши, Йегер не се сдържа и попита:

— Как се сети за хонорарите на Хитлер? Така де, що за ум си задава въпроса: Кой ли прибира хонорарите от „Моята борба“? Да не би да ти е хрумнало, докато си приготвяла закуската?

Нарова го изгледа свирепо. Точно с такива подмятания Йегер беше успял да разбие защитите й първия път. Така беше разтопил ледената й външна обвивка. Е, нямаше намерение да му се върже отново.

— Бях в Турция. На почивка. Зачетох се в един вестник. Оказа се, че „Моята борба“ оглавява списъка на бестселърите. За пореден път. Летен хит. Така че естествено се запитах кой прибира хонорарите. Както всеки би го направил. — Тя изгледа твърдо Йегер. — Всеки, който има поне половин мозък, искам да кажа.

Йегер се усмихна.

— Значи между поръчването на „Корнето“ с шоколад и слагането на крема за слънце си решила да разбереш?

Нарова се обърна към Майлс.

— Наистина ли трябва да слушам този Schwachkopf?

Йегер отново се усмихна. Schwachkopf. Малоумник на немски. Любимата обида на Нарова, запазена за него.

Страшно се радваше да я види отново.

— Мисля, че всички сме малко любопитни — отвърна Майлс. — Както е казал Айнщайн, „Въображението е по-важно от знанието, защото знанието е ограничено, докато въображението обхваща целия свят“. И трябва да кажа, Ирина, че твоят ум — твоето въображение — е може би малко по-всеобхватно от на повечето хора. Просто се опитваме да разберем, за да преценим по-добре следващите си ходове.

— Добре тогава. Обадих се на издателя. — Нарова се обърна към Йегер. — И да, преди да попиташ, направих го от хотела, до басейна. Човекът беше много предпазлив. Оказа се, че и някой друг го е питал подобно нещо. Разследваш журналист. Германец. Който в крайна сметка бил открит много мъртъв.

Неотдавна едно лице предяви претенции върху цялото литературно наследство на Хитлер — продължи Нарова, — включително върху хонорарите му със задна дата. Имате ли представа за какви пари става въпрос? За милиони долари. Открих кой е адвокатът — Ерих Иселхорст. Останалото вече го знаете.

Майлс потърка замислено брадичка.

— Е, не точно. Как нечии претенции върху хонорарите на Хитлер са те накарали да заподозреш, че става въпрос за Ханк Камлер? Аз лично не разбирам.

— Нито пък аз — изръмжа Раф. — Съвсем ме обърка.

Нарова въздъхна.

— Убитият журналист е бил изтезаван преди това. Някой е изрязал изображение върху кожата му, докато е бил жив. Reichsadler…

Йегер се вцепени. Споменаването на Reichsadler събуди мрачни спомени за Анди Смит, който заедно с Раф беше най-добрият му приятел в САС. Смит беше убит от хората на Камлер. Йегер го беше намерил с изрязан на гърба му стилизиран орел, така подходящ за злото на райха, и се беше заклел да отмъсти за смъртта му. Досега си беше мислил, че го е направил. Но ако Камлер беше все още жив, да не говорим за Джоунс, явно изобщо не беше успял.

— Разбирам — тихо рече Майлс. Той помълча известно време. — Един последен въпрос и след това предлагам да се опитаме да осмислим какво означава всичко това. Защо не сподели с нас по-рано? Още преди седмици. Трябваше ли да изчезваш? Да действаш сама?

Нарова вирна предизвикателно брадичка.

— Никога не съм вярвала, че Камлер е мъртъв. А всички вие повярвахте. Прекалено лесно. ЦРУ разполагало с ДНК проба. И какво от това? Били сме подвеждани и преди. Хора като Камлер не умират толкова лесно. — Тя замълча за момент. — Вече не можете да го отричаме. Камлер е жив. Което означава, че трябва да се доберем до него.

Йегер изсумтя.

— И изобщо не си помислила да споменеш на някого за подозренията си?

— Какъв щеше да е смисълът? Всички предпочитахте да вярвате, че е мъртъв. Че заплахата е премахната. — Тя го погледна пренебрежително. — Пък и ти беше зает с други неща.

В известен смисъл Нарова беше права. Три дълги години Йегер беше страдал от липсата на жена си и детето си. Когато си ги върна, се бе фокусирал изцяло върху тях, като остави другите да преследват Камлер. В края на краищата цялото ЦРУ и световните военни агенции вече бяха въвлечени в лова.

Когато научи, че са го пипнали, Йегер повярва. Нужен беше ум като на Нарова, който никога не вярва на нищо, докато не го види със собствените си очи.

— Още един въпрос — обади се Раф. — Гласът е на Камлер, спор няма. Никога не бих могъл да го забравя. Той обаче изглежда различно. Лицето вече не пасва на гласа.

Майлс отново пусна част от записа на Нарова, спря на един кадър и увеличи картината.

— Вгледай се по-внимателно. Налице са всички белези, че е бил подложен на пластична хирургия. Подобни практики не са били неизвестни и по време на войната. Съюзническите агенти, известни на Гестапо, са минавали под ножа. Същото са правели и от другата страна.

Йегер се загледа в замръзналата картина на екрана.

— Едно е сигурно — научил се е добре от нацистките си предци.