Беър Грилс
Ловът (92)

90.

Нарова натисна копчето за отговор и грабна телефона.

— Да.

— Брукс е. Кризата приключи. Тел Авив беше пръв. Израелците изобщо не се церемониха. Вдигнаха един Ф-15 и изстреляха противокорабна ракета „Харпун“ по яхтата. От „Файърленд“ не е останало нищо. Втори беше Ню Йорк. Един „Блек Хоук“ отлетя към Хъдсън и изстреля „Хелфайър“ през мостика на „Адлер“. Последен беше Лондон. Типично за британците, все правят нещата в последния момент. Пратиха две ракети CRV7 по „Верволф“ точно в 3:58.

— Две минути по-рано от последния момент — посочи Нарова. Повече от достатъчно.

Брукс се усмихна. Нарова беше чудесен агент. Радваше се, че тя е на страната на добрите.

— Успяхте ли да извлечете информацията, която ни трябва? — попита той.

— В крайна сметка — потвърди Нарова.

Тя му съобщи подробностите за другите яхти и целите им. За щастие, нито един от петте съда все още не беше отплавал, или поне Камлер беше казал така. Пет яхти, плюс трите унищожени. Нарова си позволи да се поздрави с постигнатото — нещо, което не правеше често. Скоро щяха да спипат и тях. И осемте устройства щяха да бъдат унищожени.

— Ще вдигна екипи да се погрижат за тях — каза Брукс. — Възможно ли е екипажите да са получили сигнал от Камлер да бягат?

— Малко вероятно. — Тя погледна клюмналия на стола труп. Имаше вид на човек, който най-сетне като че ли е намерил покой. — И определено вече няма да предупреждава никого.

— Би ли ми дала нашия… приятел. Искам да му съобщя лично, че се е провалил.

— Това може да се окаже малко трудно — с безизразен глас отвърна Нарова. — Разпитът беше доста напрегнат. Сърцето му не издържа.

— Сърцето? Мъртъв ли е? — Брукс изруга. — С нетърпение очаквах да изправя кучия син пред съда.

— Така ли? Защо? Той не заслужава килия. Щеше да я превърне в трибуна за нацистката си кауза. Заслужаваше онова, което получи.

Брукс не възрази. Камлер беше мъртъв и светът бе несъмнено по-безопасно място след смъртта му, независимо по какъв начин е бил отстранен. Шефът на ЦРУ знаеше, че Нарова говори направо, което беше рядкост в тяхната работа. Оценяваше го.

— А вашите хора? Има ли жертви?

— Питър Майлс е бил докаран на косъм от смъртта с побой. Нуждае се от спешна медицинска помощ. Йегер изгуби много кръв от срязана артерия. Ту идва на себе си, ту губи съзнание, но успяхме да го стабилизираме.

— А ти?

— Нищо ми няма. — Тя замълча за момент. — Но няколко от хората на Камлер са в неизвестност. Сред тях е и заместникът му Стив Джоунс. Ранен е, но успя да се измъкне.

— Как?

— В подземен хангар в една скрита пещера имаше няколко коли. Джоунс успя да се добере до една от тях. Опитахме се да го спрем, но се измъкна през дъжд от куршуми.

— А жената на Йегер? — поинтересува се Брукс.

Лицето на Нарова потъмня.

— Същото като Джоунс. Знаем, че е ранена, но и от нея няма следа. Предполагаме, че е тръгнала с Джоунс.

— Добре, преди колко време са се измъкнали с колата?

— Преди двайсет минути. Най-много трийсет.

— Ще ги намерим. Не се безпокой, ще ги намерим.

— И после? Вземете предвид какво може да има в колата. Малко вероятно е, но може да е натоварена с…

— Разбрах. Не се безпокой, това е минало. Имаме начини да действаме дори в Китай.

— Добре. Само не започвайте трета световна война. Този път бяхме твърде близо до Армагедон…

— Остави това на мен. Време е да се разберем с китайците, а тъй като Камлер е възнамерявал да удари две от най-големите им атомни електроцентрали, мисля, че ще бъдат по-отстъпчиви.

— А Йегер? — попита Нарова. — И с него ли ще се разберем? За жена му? За онази кола?

Брукс помълча малко, преди да отговори.

— Едва ли. Най-добре за всички ще е да не научава. Поне засега, докато не приключи всичко.

Нарова си позволи да се усмихне едва-едва.

— Разбрано.

— Бъди на линия. Ситуацията се променя бързо.

Нарова го увери, че ще бъде, и прекъсна връзката.