Беър Грилс
Ловът (52)

50.

Йегер се беше запознал съвсем набързо с екипажа на самолета и знаеше само малките им имена. Пилотът Бил беше типичен американец и говореше с акцента на Източното крайбрежие, и по-точно Ню Джърси. За Йегер нямаше съмнение, че е бивш военен. Облечен в елегантната изгладена униформа в червено и бяло на „Червения кръст“, той определено отговаряше на ролята си.

— Пресичане на границата след пет минути — повтори Бил. — Пригответе се нещата да станат малко по-интересни. Ще се спуснем по-ниско и от корема на змия.

Йегер насочи пръст надолу към Нарова, Раф и Алонзо универсален знак за „гответе се за загуба на височина“.

Интеркомът на самолета беше еднопосочен. Съобщенията до пилотската кабина трябваше да минат през диспечера Пит, също американец, който беше седнал на една платнена сгъваема седалка при преградата между кабината и товарния отсек.

Самолетът започна да се спуска към осветените от луната снежни полета. Йегер усети как съдържанието на стомаха му се качва към гърлото и сподави рефлекса за повръщане, докато пилотът спускаше машината все по-надолу.

Когато изглеждаше, че ще се забият в снега и камъните с около 300 км/ч, двигателите завиха пронизително. Пилотът даде газ и самолетът вдигна нос, отнасяйки върховете на най-високите преспи, след което продължи с рев напред в нощта.

Бяха толкова ниско, че сянката на самолета почти не се различаваше от фюзелажа. Докато проточваше врат към прозореца, Йегер видя гъсти облаци сняг, вдигнати от перките и виещи се свирепо във въздушната струя зад тях.

Отпред зейнаха дълбоки дерета и пилотът плъзна самолета в ледената им прегръдка, като прелетя ниско над подобни на куполи скали, оголени от ледените ветрове. Докато приближаваха огромната серия хребети, които се издигаха като гигантско снежно стълбище, Йегер усети как самолетът прави зигзаги, сякаш се носеха с безумна скорост по някакъв ескалатор.

Йегер реши, че който и да е пилотът и където и да се е обучавал, най-добре е да се облегне назад и да се наслади на возенето.

— Пресичаме границата — съобщи пилотът. — Гасим лампите.

Досега не бяха летели във враждебно въздушно пространство и самолетът беше включил обичайните светлини, използвани от цивилните машини. Сега всички те угаснаха, включително и вътрешното осветление.

Йегер се огледа. Товарният отсек беше изпълнен с призрачно сияние — лунна светлина, отразена от снега само на няколко ледени стъпки под тях.

— Сърповидно замръзнало езеро на десет часа — обяви вторият пилот.

— Потвърдено — откликна навигаторът. Йегер ясно си го представи наведен над картите си. — Езеро Ле-Уен-Пу. Минаваме покрай него и стигаме до едноименната долина. Тя продължава на двайсет километра на север с лека извивка на изток.

— Разбрано — потвърди пилотът.

— А, и внимавайте да не закачите якове, юрти и молитвени знаменца — добави навигаторът.

Йегер се усмихна. Осмели се да надникне през прозореца. Навигаторът беше прав.

Малко по-ниско и щяха да целунат снежната покривка.