Беър Грилс
Ловът (53)

51.

Йегер събра кураж на спуснатата рампа на самолета.

Обикновено, когато се готвиш да скачаш от подобна машина, чувстваш успокояващата тежест на обемистата раница на парашута на гърба си, докато вятърът се мъчи да разкъса дрехите ти и вие в ушите.

Не и този път.

На гърба си Йегер носеше само леката раница; дори оръжията им бяха прибрани в паратръбите. Скоростта на самолета беше невероятно ниска — около седемдесет възела, доколкото можа да прецени — и създаваше горе-долу чувството, за каране по магистрала с отворен прозорец.

Снежните полета се намираха на не повече от дванайсет метра под него.

Толкова близо, че почти можеш да ги докоснеш.

Хребетът Ниенчен Тангла беше толкова отдалечен, че нямаше официален консенсус докъде точно стига. Всички карти обаче показваха, че най-високият му връх носи същото име и се издига на 7162 м. Освен това имаше няколко ледника на височина 7080 м, покриващи площ от 10700 квадратни километра.

С две думи, много сняг и лед.

Сняг и лед — между двете имаше огромна разлика, що се отнасяше до мисията. Тази нощ трябваше да намерят подходящия сняг.

Йегер се беше спрял на едно място от сателитните снимки с помощта на някои от най-добрите метеорологични експерти на Брукс. Докато клечеше на отворената рампа и чакаше диспечера да вдигне палци, той се замоли да не е сгрешил.

Рисковете, които щяха да поемат, бяха безброй. Само Раф и Йегер бяха правили подобни скокове преди, при това само на експериментални учения на САС.

Диспечерът вдигна два пръста. Две минути. Беше се завързал с як платнен ремък за самолета, в случай че някой откачи в последния момент и реши да го повлече със себе си.

— Една минута! — обяви той.

Йегер се присламчи до шейната и стоманените контейнери, изкарани на рампата. Разкърши ръце и рамене, затропа с крака и запляска с длани. Крайниците му трябваше да са максимално подвижни за онова, което предстоеше.

— Трийсет секунди! — извика диспечерът.

Йегер не откъсваше поглед от сигналната светлина в единия край на рампата. Секунди по-късно тя се смени от червена на зелена. Време беше за шоу.

Тласна с рамо и избута шейната през края на рампата, докато от двете му страни Алонзо и Раф бутаха контейнерите.

За миг ги зърна как проблясват в снега и ги последва през ръба. Докато падаше, част от мозъка му крещеше да дръпне въжето на парашута, макар да знаеше, че няма такъв.

Въздушната струя го пердашеше здраво, докато падаше свит на кълбо. Заемаш подобна поза, когато искаш да изпръскаш приятелите си, докато скачаш в басейн. Опитите и грешките бяха показали, че тя е най-подходяща и за това, което предстоеше.

Разполагаше със съвсем кратък миг да се зачуди коя чавка му е изпила акъла, че да се съгласи да скача по такъв начин. В следващия момент краката му докоснаха снега. Ударът се оказа изненадващо мек и тих, и миг по-късно шейсет и пет килограмовият Уил Йегер се беше забил дълбоко в порестата бяла маса, изчезвайки напълно от поглед.

Лежеше по гръб в ембрионална позиция, загледан в небето над него. Все едно се намираше в анимационно филмче за Том и Джери — виждаше контурите на тялото си в снежната повърхност, очертана на фона на звездите и луната.

Скок в преспа — само англичани можеха да измислят подобен безумен начин за проникване на вражеска територия. Но тази нощ — поне за Йегер — номерът беше минал чудесно.

Учените глави го бяха уверили, че на това равно и открито плато северно от планината преспите най-вероятно ще бъдат дълбоки поне три и половина метра.

Доколкото можеше да прецени, беше потънал на три метра в тази.

Сега оставаше да намери начин да се измъкне от нея.