Нора Робъртс
Година първа (9)

9.

Фред се изправи, изпусна сдържания дъх и едва преглътна сълзите си.

— Той беше по-млад от мен.

— Ще ми се… — Арлис замълча. Желанията й нямаше да разрешат нищо. — Трябва да продължим.

— Знам, също така знам, че за него вече няма значение, но не ми се иска да го оставяме така, сам, тук. Какво искаше да кажеш?

— Че трябва да вървим. Ти вземи фенерчето. — Сега вече Арлис възнамеряваше да не стиска пистолета през всичкото време. — Сигурно има и други като тези двамата. Ако усетиш нещо, веднага се крием. Ако криенето не помогне, бягаме. Ако и бягането не помогне, бием се.

Тя хвана Фред под ръка.

— Ако аз не успея да се измъкна с бой, ти може да се махнеш…

Дори в мрака Фред заблестя.

— Няма да те изоставя!

— Ако има начин едната от нас да се измъкне, значи се измъква. Трябва да стигнеш до Парк и Първа в Хобокън, в три след полунощ. Източникът ми се казва Чък. Добери се до Чък и му кажи какво е станало.

— И аз умея някои неща. Все още се уча, но умея някои неща.

— Направи каквото е нужно, за да се добереш до Чък. Ако той не се появи до пет, намери си безопасно място. Намери и други като теб, Фред, и се махай.

— Ти ще ме изоставиш ли?

— Да.

— Не ми казваш истината. Долавям го в гласа ти. И двете ще стигнем при Чък. Трябва да мислиш позитивно, за светлината, в противен случай мракът ще ни обгърне.

Трябва да се подготвиш за най-лошото, мислеше си Арлис, за най-невероятното лошо, ако не искаш да умреш в мрака.

Продължиха да вървят, следваха лъча светлина по извитите релси. Мускусната миризма стана по-силна, както и вонята на пикня и неочакваната смрад на повръщано. Накрая и кръв.

Арлис имаше чувството, че развива имунитет, докато светлината не попадна на петно, на локва, на дълга следа. Стана още по-лошо, когато Фред вдигна лъча към стената.

НЮ ЙОРК Е НАШ!

Похитителите

Надраскан с кръв, надписът служеше и като предупреждение, и като знак на триумфална победа, както и черепът отдолу, от който все още капеше кръв.

— Като онези двамата, които видяхме — прошепна Фред. — Те обичат да убиват. Някои от тях следват Черните Загадъчни. Маговете, които преследват хора като нас. Не знам защо.

— Няма защо. Просто… — Арлис нададе приглушен вик и се олюля назад.

— Просто плъх — посочи Фред, когато животното заситни настрани от светлината. — Тук долу има много. Не се страхувай. Няма защо да се страхуваш от плъховете.

— Просто фобия. — От нея кожата й ставаше леденостудена, стомахът й се преобръщаше. Момчето на релсите… Плъховете щяха да го намерят. — Не може да спираме.

След няколко метра обаче спряха, стигнаха до вагон на релсите. Графити покриваха външната страна също като противен стенопис! Видяха символа — череп, заедно с „Убий!“ и „Изнасили путките!“. Имаше и рисунка на мъж с огромен пенис, който влачеше гола жена за косата.

Но по-лоша, много по-лоша беше миризмата. Арлис видя през отворената врата на вагона безразборно пръснатите тела.

Имаше и плъхове.

Тя повлече Фред след себе си.

— Твърде късно е да се молиш за душите им.

Този път Фред изпищя, когато една фигура — Арлис едва успя да разбере, че е човек — скочи на отворената врата. Кръв бе оплескала лицето му, гъста, мръсна брада скриваше брадичката. Беше с омазани очила на подивелите очи, с дълго палто, вкоравено от мръсотия, което висеше на кокалестото му тяло.

Държеше нож, мръсен като палтото. И се беше ухилил.

— Това тук е мое. Не ви го давам. Това са моите мъртви. Не ви ги давам. Ще ви изгоря!

Арлис вдигна пистолета в разтрепераната си ръка, а с другата стисна пръстите на Фред.

— Не искаме нищо твое. Махаме се.

— Няма махаме се! Остава единствено краят на света! Първо раздразнителност. След това огън. Разбрахте ли?

Вдигна мръсната си ръка с нокти, които се бяха извили като на животно. В нея пламтеше огън с големината на топка за голф.

— Аз съм краят на света! — Смехът му, див като очите, се понесе, когато хвърли топката.

Арлис усети шокиращата топлина да прелита покрай лицето й и я чу как съска, когато попадна на стената зад тях.

— Няма махаме се! — изкрещя той, когато Арлис, стиснала ръката на Фред, хукна. — Има единствено ад.

Друга топка се разби на земята до тях. Тя не спря да тича. И се препъна в нещо на релсите.

За момент имаше чувството, че полудява, губеше ума си във вонята. Усети как стъпалото й хлътна в изгнил труп, как топуркащите плъхове плъпнаха по гърба и ръцете й.

— Махни ги! Махни ги от мен!

Тя се претърколи, ръката й попадна върху нещото, което навремето е било друго човешко същество, след това се изтласка настрани с длани и крака.

— Те са навсякъде по мен! — Тя размаха ръце, удряше, биеше се по тялото, по краката, бореше се.

Фред я хвана здраво.

— Добре си. Не са върху теб. Добре си.

Завъртя глава първо на едната, след това и на другата страна и повърна, докато Фред й държеше косата и се опитваше да я успокои.

— О, господи, боже господи, не е истина. Как е възможно това да е истина? — Арлис успя да се изправи на колене, започна да бърше лицето си. Когато разбра какво е полепнало по ръцете й, й се догади, свали веднага ръкавиците.

Запълзя, добра се до стената и седна, опряла гръб на нея. Сърцето й блъскаше в гърдите, усещаше неподозирана тежест.

— Дишаш прекалено бързо. Май ти се е вдигнало кръвното. Трябва да се успокоиш, Арлис. На всяка цена.

Тя си пое дълбоко въздух — прекалено дълбоко, прекалено бързо — усети как й се завива свят, насили се да изпусне въздуха. Пое отново, този път по-бавно.

— Не мога да си позволя да полудея. Не мога. Не и тук. Не сега.

— Трябваше да насоча фенерчето към земята. Вината е моя.

— Не. — Въпреки че все още й се виеше свят, ужасното напрежение в гърдите се поразнесе. — Никой не е виновен. Трябва да вървим, но изпуснах пистолета. Трябва да го намерим. На всяка цена. Трябва…

— Аз ще го намеря. Стой тук. Продължавай да дишаш, аз ще го намеря.

Арлис кимна. Щеше да бъде напълно безполезна, докато не спреше да трепери, докато ушите й не престанеха да бучат. Затова затвори очи и си наложи да престане да мисли, единствено да вдишва и издишва.

Чу възклицанието на Фред и се опита да се вдигне на омекналите си крака.

— Всичко е наред. Намерих го. Ти стой там. Аз те виждам. Нали ти казах, че виждам доста добре в мрака. И фенерчето е у мен. Изпуснах го, но всичко е наред.

Тя погали Арлис по бузата.

— Може да си починем.

— Не. — Арлис поклати глава, стисна зъби и стана. В първия момент трябваше да се облегне на стената, да отпусне глава назад, докато се успокои стомахът й. — Трябва да вървим. Трябва да се махнем оттук. Трябва ми пистолетът.

Фред го постави внимателно в ръката на Арлис.

— Покрита съм с…

— Може и да успея да оправя нещата. Поне ще опитам.

— Първо трябва да се отдалечим от лудия с огнените топки. Аз ще издържа, стига ти да можеш.

Тя постави единия крак пред другия. Замисли се дали просто да не си хвърли палтото, може би то беше поело най-лошото, но преди това искаше да се отдалечат.

— Идва нещо. — Фред изрече едва чуто думите до ухото на Арлис. — Нещо лошо.

Тя изключи фенерчето и в тъмното дръпна Арлис до стената, в една от нишите.

— Какво правиш?

— Това, което идва, е лошо. Притежава магически сили и е черно. Използвам маркер, за да напиша символи на стената. Опитвам се да си спомня правилните. Не говори. Постарай се да не дишаш. Не мърдай. Моли се.

Докато стояха сгушени, Арлис видя приближаването на светлина. Не беше светлина, помисли си тя. Светлините не бяха черни.

Тази обаче беше — хем черна, хем лъчиста. И се движеше по горната част на тунела.

С нея имаше и движение, появи се фигура.

Мъж с развята черна коса, с черно палто, разперено като крила, летеше покрай тавана на тунела.

Една жена лежеше отпусната в ръцете му — ръцете, краката и главата й висяха.

Драскотини, открити рани, дори следи от зъби се виждаха по голото й тяло.

Когато той наближи, Арлис видя, че очите му пламтят в червено.

След като премина, тя потръпна, но той спря, завъртя се, както беше във въздуха. Остана да виси, докато опипваше всичко наоколо с червените си очи.

Жената в ръцете му простена. Той й се усмихна.

— Още имало живот у теб. Още по-добре.

Полетя отново, докато черната светлина не се стопи в мрака.

Арлис си пое дъх, понечи да заговори, но Фред постави пръсти върху устните й. Останаха така в мрака, без да казват и дума още цяла минута.

— Не знам колко далече може да чува и вижда.

— Какво… какво беше това?

— Маг, струва ми се. Не знам. Зло. Много зло създание. Тя беше жива, Арлис. Аз не можех да й помогна. Не съм достатъчно силна.

Че кой ли беше, помисли си Арлис. Какво можеше да бъде?

— Той защо не ни усети, как стана така, че не почувства присъствието ни? Символите ли?

— Мисля, че те помогнаха. Да побързаме, да вървим. Те помогнаха да ни защитят, а ти миришеш на…

— Смърт.

— Да. И това е като щит.

— Тогава да запазим тази миризма. Слава богу. Релсите започват да се спускат. Минаваме под реката.

Стана стръмно и опасно, напредваха бавно.

Тя сама го беше казала, преди да влязат в тунелите, че не се знае какво и кой ги очаква долу.

Сега бе обзета от страх.

Важното бе да се доберат до края, да излязат на въздух, който не е вмирисан на смърт.

— Близо сме. Сега вече сме близо. — Странно, но след като знаеше това, страхът на Арлис се удвои. — Пристигаме до големия обратен завой, който релсите правят преди изхода на Хобокън. Връщаме се, виждаш ли? Трябва да започнем да проверяваме платформите, да потърсим…

Те се появиха изневиделица.

Тя чу как Фред изпищя, когато някой или нещо ги раздели. Единият сграбчи Арлис отзад и я вдигна.

— Мръсницата вони! Но има хубав багаж.

Тя задържа пистолета с усилие на волята, когато нечия ръка стисна гърдата й.

— Да ги изкараме, да ги съблечем!

Арлис замахна назад с лакът, опитваше се да го изрита. След това застина на място, когато усети ножа до гърлото си, усети как кръвта се стича от мястото, където той натискаше.

— Предпочитам да те изчукам веднъж, докато все още дишаш, но не бързам. Как ще бъде, мръснице?

Арлис затвори очи.

— Ще те яздя по-добре, докато дишаш.

Той се изсмя, облиза ухото й.

— Добър избор.

Тя се насили да притихне.

Фред изпищя, висок, ясен звук, дори музикален. Понесе се заедно със смеха на нападателя и Арлис се насили да се засмее, обърна се в ръцете на мъжа.

Притисна пистолета в чатала му и стреля, след това още веднъж.

Той изпищя, падна назад и ножът раздра ръкава на палтото й.

— Какво става, мамка му? Ще я убия. Ще ви убия и двете.

Арлис насочи пистолета към гласа, но се страхуваше да не уцели Фред.

— Ранен съм, ранен. Тя ми простреля шибаните топки! Убий ги!

Арлис изрита ръката, която бе сграбчила глезена й, настъпи я силно и в тунелите се понесе нов писък.

— Бягай, Арлис! Просто бягай!

Тя чу ужасния звук, когато юмрук попадна в плът и кост, и стонът на Фред.

Не можеше да стреля, но можеше да се бие. Докато се канеше да скочи напред, тунелът се изпълни със светлина, ослепителна, ярка.

Арлис вдигна ръка пред очите си. Потекоха й сълзи, но тя забеляза как Фред се опитва да пълзи, а мъжът се беше извисил над нея и замахваше с ръка, стиснала нож. Посегна към пистолета на колана.

Не мисли, просто стреля. Стреля отново и отново, дори след като той падна, дори след като пистолетът изщрака, защото беше празен.

— Стига, Арлис, стига! Престани, престани! Боли ме!

Фред пропълзя до нея.

— Моля те, помогни ми.

Това го разбра. Арлис отпусна пистолета и се втурна към приятелката си.

— Какво да направя?

— Добре съм. Добре. Прекалено ярко е. Прекалено ярко.

Докато Фред говореше, блясъкът омекна, десетки малки светлинки танцуваха около тях.

— Какво… какви са тези неща?

— Като мен, но мънички. — Фред се облегна на Арлис. — Аз ги призовах. Не знаех, че мога, но ето че стана. Те дойдоха на помощ.

Зад тях първият мъж простена и се опита да хване ножа си със здравата ръка. Арлис се насили да пристъпи към него, вдигна ножа и избърса собствената си кръв от острието.

Искаше да го убие и от това желание й призля. Вместо това настъпи ръката му, без следа от съжаление.

Остави го да крещи, после отиде при мъртвия му другар, взе ножа и пистолета му и натъпка всичко в страничните джобове на раницата.

— Можеш ли да вървиш? — попита тя Фред.

— Да.

— Можеш ли да тичаш?

— Лицето ме боли, не краката.

— Може да има още много такива, дори по-лоши. Не ни остава много, но… мисля, че трябва да тичаме. Трябва ни фенерчето.

Фред го вдигна, но го натъпка отстрани в раницата.

— Не веднага. Те може да останат с нас.

— Още по-добре. Да вървим, колкото е възможно по-бързо.

Арлис крачеше, Фред успяваше да я догони и поддържаха добра скорост.

— Не ме остави. А каза, че ще ме оставиш.

Арлис потисна страха и продължи да гледа напред към светлините на феята.

— Оказа се права. Излъгах те.

— Ти ме спаси. Трябваше да отнемеш живот, за да ме спасиш.

Арлис продължи да върви и се замисли за ярката лъчиста светлина над тъмните си черни действия.

На гара Хобокън тя се качи на перона, докато Фред се носеше над нея.

Арлис искаше да разтърка ръце, лице, да съблече съсипаното палто. Паренето по ръката издаде, че ножът е разкъсал не само плата.

Желанието й да се качи над земята бе по-силно.

Тя чу ехтящи гласове, но не можеше да разбере дали са приятелски, или на врагове, затова накара Фред да побърза нагоре по стълбите към улицата.

Танцуващите светлини кръжаха, след това изчезнаха.

— Те ще се върнат или пък ще дойдат други — обясни Фред, — ако имаме нужда от тях.

— Най-добрата подкрепа. — След това сълзите опариха гърлото й. — Трябва да намеря място да си измия ръцете… лицето. Моето… трябва да намеря място, за да мога да си позволя да рухна за няколко минути.

— Все ще намерим някое местенце. Сега се облегни на мен. — Фред прегърна Арлис през кръста.

— Ранена си. Трябва да намерим лед или замразен грах, или сурова пържола. Тези неща наистина ли действат?

— Не знам. Досега не ме бяха удряли в лицето. Много боли. Особено в началото. Сега вече не е чак толкова зле.

Закуцукаха по улицата и Арлис се помоли да не им се налага да се бият отново. Не знаеше дали са й останали сили за битка.

Спряха пред закована витрина, вратата беше залостена. Магазинът се казваше „Касидис Клозет“.

— Обзалагам се, че има баня за служителите. — Фред погледна вратата. — Може дори да има дрехи, някое палто, за да се преоблечеш.

— Добре е затворено. Ако имах инструменти, може би…

— Феите, опитните, умеят да влизат в затворени места. Аз може и да успея. Просто трябва да го намеря, да го задържа и…

Фред затвори очи и сви ръце, сякаш се канеше да задържи вода от капчук. Крилата й се разтвориха. Тя заблестя.

— Намери го вътре в мен — шепнеше тя, — задръж го. Изведи го. Предложи го. Бъдете с мен, деца на светлината и въздуха, на гората и цветята. Отворете ключалки, за да може да влезем.

Почти изтръпнала за всичко, което ставаше, Арлис чу как ключалките и летвите тракат, щракат и падат.

Изранена, мръсна, доволна, Фред се понесе на крилата си и направи кръгче във въздуха.

— Справих се! За пръв път се справям сама!

— Ти си истинско чудо, Фред. Едно невероятно чудо. — Арлис посегна предпазливо към вратата. — Стой обаче зад мен, просто за всеки случай.

Арлис пристъпи напред, стиснала пистолета, а Фред разпръскваше светлина.

Стоката в магазина за дрехи втора ръка беше пробрана, но изглежда, вандалите не бяха влизали, за да опустошат мястото.

— Тук няма никого. — Фред затвори внимателно вратата и я заключи отново. — Знам. Не усетих последните двама, защото ние миришем и малко ми се гадеше. Нали разбираш?

— Да, напълно. Да видим дали има къде да се измием.

Обиколиха, Фред се огледа, но не докосна нищо.

— Никой не е влизал вътре, за да съсипе магазина.

— Може пък хората в Хобокън да са по-цивилизовани. Или пък са се изнесли по-бързо, или са се затворили в домовете си. Чък сигурно се е затворил.

— Почти забравих за него.

— Да се надяваме, че той не е пропуснал да гледа новините тази вечер. Ето! Малка баня отзад.

— Да! На всяка цена трябва да се изпишкам.

Фред си смъкна панталоните и седна на тоалетната.

Арлис пристъпи към малката мивка и се погледна в красивото огледало.

Беше по-зле, много по-зле, отколкото предполагаше. По лицето й имаше кръв, мръсотия в косата, якето беше оплескано и с двете. Догади й се отново и тя преглътна горчилката. Свали си раницата, след това якето.

— Може да успея да го оправя.

— Дори да успееш, аз…

— Ясно. Ще го изнеса навън, ще ти намеря нещо топло да облечеш. Аз мисля, че мога да се почистя без сапун и вода. Ако не стане, ще се върна, когато ти приключиш, Арлис, и панталоните.

— Знам.

— Ще изнеса якето навън, за да… Арлис, ръката ти кърви. Ти си ранена!

Тя се насили да погледне и подръпна съсипаната риза.

— Не е толкова зле.

— Не съм лечителка. Искам да кажа, че не притежавам магически сили. Но може да намерим антисептик и бинт.

— Не е зле — повтори Арлис и въпреки че брадичката й трепереше, тя успя да се усмихне.

— Просто драскотина ли?

— Точно така. Порезна рана.

Тя се обърна към мивката и когато водата потече, натисна помпичката със сапун няколко пъти. Усети мирис на лимон и започна да търка.

Изми си старателно ръцете, лактите и раменете, въпреки че когато стигна до тънката линия над лакътя, започна да щипе. Остана по бельо и изми и краката. След това подложи глава под струята, намокри косата, изтърка я, продължи да търка и плакне, докато водата не потече бистра.

След това седна на ледения под, от мократа й коса капеше вода, и заплака. Не можеше да спре.

— Извинявай, че се забавих толкова много, но… О, Арлис!

Чиста, уханна като гора през пролетта, Фред хвърли дрехите, които държеше, и се отпусна на длани и колене, за да прегърне Арлис.

— Аз убих човек. Убих го. Може дори да съм убила и двамата. Аз…

— Ти ме спаси. Спаси и двете.

— Не познавам този свят. Не знам как да живея в него.

— Едва ли някой знае… Затова се нуждаем една от друга. Ти си силна и смела. Според мен, в този свят има нужда от хора като теб. И като мен.

— Просто съм уморена. Много уморена.

— И аз. Може би след като се преоблечеш, да си починем малко. Тук ми прилича на нещо като безопасна зона, а до три има много време.

— Да.

— Първо обаче искам да намеря аптечка, за да ти превържем ръката.

— Трябва ти и лед.

— Не можах да намеря, нито замразен грах. Може Чък да има. Взех малко ибупрофен от бюрото в офиса, така че той ще ни помогне.

С превързана ръка, Арлис навлече дебел клин. Сгъна дънките, които Фред беше донесла, и ги пъхна като резерва в раницата. Нямаше да е зле да има още един чифт.

Избра си тениска с дълги ръкави и отгоре сложи черен суитшърт.

Почувства се почти нормална, докато разглеждаше за палто или яке.

— Това е много хубаво, кашмирено е. — Арлис вдигна черно късо двуредно палто.

— Стои ти чудесно.

— Да, много ме е грижа за модата.

— Когато започнеш отново репортерската си работа, ще искаш да изглеждаш добре.

— Обожавам оптимизма ти. — Арлис пробва палтото, ставаше й. След това го сгъна, седна върху него и изпи безалкохолното, което Фред донесе, изяде и една ябълка.

— Какво правиш? — попита тя Фред.

— Оставям бележка на Касиди, в случай че се върне. Описвам какво сме взели — оставям етикетите тук — и как, ако светът се върне, ще й платя. Подписвам Арлис и Фред, с огромна благодарност.

— Ти си истинско чудо. — След като се опъна на пода, Арлис използва сгънатото палто за възглавница. — Трийсет минути, след това тръгваме. — Арлис нагласи непогрешимата си вътрешна аларма. — Ако Чък не се появи, може да се върнем тук и да измислим какво да правим.

— Трийсет минути, дадено.

Арлис обаче не я чу, вече беше заспала.

Събуди се след трийсет минути. Чувстваше се по-зле, отколкото преди да заспи. След още десет двете бяха навън и следваха картата, която тя беше начертала.

— Не е съвсем цивилизовано. — Арлис посочи към магазин, ресторант, пазар, всичките разграбени.

— Не мисля, че са останали много хора. Въздухът почти не трепва. Дано са на безопасно място.

Арлис си представи, че в някои от домовете и апартаментите — заключени, със заковани прозорци — има мъртъвци.

Стигнаха до мястото на срещата по-рано.

— Не трябва да чакаме на открито — каза Арлис.

— Прекалено късно…

Когато чу гласа от мрака, тя се завъртя и извади пистолета.

— Ей, чакай, чакай. Аз съм, Чък.

Сега вече тя позна гласа, после той се показа от сенките, вдигнал ръце, с глупавата и прекрасна усмивка, разляла се по лицето му.

— Чък. — Арлис отпусна пистолета и се постара да преглътне бликналите сълзи. — Подранил си.

— И ти. Освен това си имаш компания.

— Това е Фред. — Арлис я прегърна закрилнически. — Нямаше да успея без нея.

— Искам да ми разкажете. Нека първо влезем. През последната седмица беше много тихо тук, но никога не се знае.

— Много неща не се знаят.

— Много ми е приятно да се запознаем — протегна ръка Фред.

— Ти съобщаваше времето през изминалите седмици. Предвещаваше хубаво време. Не сме далече.

Той закрачи бързо с дългите си крака.

— Щях да ви кажа по-близко място, но се отнесох със стария Синатра, и така се получи.

— Получи се.

— Знаех си, че ще ме разбереш. Не предполагах обаче, че всичко ще се разкапе тази вечер.

— Много се извинявам.

— Няма страшно. Ти направи каквото трябваше, и беше истинско. Леле, много истинско. Както и да е, радвам се, че сте тук. Обичам тишината, но дори за мен тук е голямо мъртвило. Не го казвам на шега.

— Трябва да се махнем, Чък. Далече оттук. Те са прекалено близо. Онова, което е в тунелите…

— Минали сте по пътеката, през тунелите? — За момент той спря и ги зяпна. — Господи, вие сте железни, и двете. Аз не бих издържал.

— И аз не бих, ако знаех какво е, но сега знам, че не трябва да оставаме.

— Така си и знаех. От известно време обмислям план за измъкване. Имам още няколко неща за оправяне. Може би утре следобед ще стане. Вие май имате нужда да поспите. Пристигнахме.

Той спря до тухлена сграда на четири етажа. Беше стара, изискана.

— Ние сме в мазето.

— Знаех си аз, че живееш в мазе. Има ли още някой тук?

Чък поклати глава, извади ключовете и отвори няколко ключалки. Влезе в коридор и вкара код в панел на стената.

— Всички са мъртви или избягали. Това е на чичо ми, един от имотите му. Има страхотна къща на Лонг Айлънд. По-точно казано имаше. Почина в края на първата седмица.

— Моите съболезнования. — Фред потри ръката на Чък.

— Страхотен пич. Светлини! — провикна се той и лампите блеснаха. — Обичам си играчките.

— Вижда се.

Арлис се ококори. Огромното, добре обзаведено помещение приличаше на високотехнологична щабквартира. Компютри, монитори, стейшъни, някакви комуникационни системи. Няколко плота и въртящи се столове, най-големият широк екран, който беше виждала, и кожена лежанка.

В един ъгъл имаше модерна кухня с уреди, отрупани с какво ли не ъгълчета.

— Спалнята е там, не я използвам много. Вие, момичета, може да се настаните в нея. Банята е към нея, но ей там има още една.

Фред обиколи, въртеше глава ту на една, ту на друга страна, шашната.

— Сигурно си много богат…

— Чичо беше. Кой е богат в днешно време? Всеки, който има провизии и покрив над главата. Затова сме на върха. Искате ли да похапнете?

— Аз не. — Арлис притисна дланите върху очите си.

— Искаш ли една бира и да поговорим?

— Не сега. Просто не мога. Първо трябва да поспя.

Той посочи спалнята.

Арлис тръгна към нея, обърна се.

— Благодаря, Чък.

— Хей, кибер момчетата са най-добрите приятели. Върви да лягаш, ще поговорим после.

Фред остана да гледа след нея.

— Тя има нужда от сън и малко тишина. — След тези думи се усмихна на Чък. — Аз обаче няма да откажа една бира.

— Дадено.

— И ще ти разкажа някои неща. Така на нея няма да й се налага. Освен, ако не иска.

— Това е канапето ми за спане. Сядай. Имам чипс и салца към бирата.

Фред остави раницата, свали палтото, седна на голямото кожено канапе и въздъхна.

— Тя много те харесва и ти има доверие. Сега вече разбирам защо. Случайно да ти се намира лед? В тунела попаднахме на едни мъже и те се опитаха да… Единият ме удари.

Чък я погледна настойчиво, тихо, когато тя постави ръка върху насинената челюст.

— Има много гадни хора, затова обичам тишината.

— Много други не са.

— Може би. Уредена си, червенокоса Фред. Лед, бира, чипс и салца.

— Люта ли е салцата?

— Направо ти пламва устата.

— Любимата ми.