Нора Робъртс
Година първа (14)

14.

Пътуването по виещия се планински път се оказа трудно на места и на Еди му се прииска да се върнат дните със снегорините и пръснатата по пътя сол. Но пък беше по-добре, отколкото да седи в затрупания от сняг скапан апартамент и да слуша Кид Къди, може би „Пинк Флойд“, докато смуче цигари с трева и хрупа чипс.

Забеляза доста приличен магазин с табела, на която имаше мечка от едната страна и огромен елен от другата, до него пазар за селскостопански продукти и аптека между тях.

Аптеката означаваше, че ще може да направи услуга на Лана, ще й помогне да разбере дали е надула корема.

Леле, ами ако беше! Той стрелна Макс с поглед, преди да огледа останалата част от мизерното градче.

От другата страна на пътя се намираше дървена постройка с надпис „Дрехи «Станли»“, а до нея се виждаше стъклена витрина „Алкохол «Станли»“.

Бира, сладурчета! Дано има биричка!

— Струва ми се, че този пич Станли е големият човек в областта. Ще изтичам до магазина за алкохол, преди да си тръгнем, да видим дали не е останала бира.

— Никой няма да ти се разсърди.

— Ще пийнем по една студена за стария Станли. Я погледни, нещо различно. „Бургерите на Ма Беа“. Може тя да е майката на Станли.

Макс спря пред магазина. Остана зад волана и се огледа.

— Нашите следи от гуми са първите след последната буря, но виждам стъпки, така че тук има някой или поне някой е идвал през последните два дена.

— От тази тишина тръпки ме побиват, човече. Нямам никакво желание отново да ме прострелят. — Еди погледна към пазара. — Май това ще бъде първата ни спирка. Храната преди бирата.

— Храна, бира, пропан. — Макс слезе и метна пушката на рамо. — Да видим какво е останало на пазара.

Вратата, незаключена, веднага се отвори. Две редици колички бяха подредени срещу четири каси. Метални кошници бяха натрупани като пирамида, сякаш чакаха търпеливо хората, тръгнали на пазар, които имат нужда от малко продукти. Макс не вдигаше ръка от пистолета на колана, докато оглеждаше магазина.

Подовете блестяха от чистота. Забеляза много празни рафтове, но останалото беше спретнато подредено.

— Странно — размърда се Еди до него. — Все едно е отворено и чакат камиона да ги зареди. Все едно всичко си е нормално.

— Станли ръководи строго кораба.

При тези думи Еди се изкиска.

— Май трябва да напазаруваме. — Изтегли количка и тя издрънча. — Ще взема храна за Джо. Обзалагам се, че имат кучешки кокали.

— Ти тръгни наляво, аз надясно. Ще се срещнем в средата.

Бе доста странно, помисли си Макс, когато мина покрай зеленчуците. Не беше останало нито листенце салата, но на мястото й беше съвършено чисто. Нямаше нито мляко, нито сметана в отдела за млечни продукти, но с изненада откри масло и различни видове сирене.

Натовари количката с онова, което прецени, че е най-необходимо и практично. Нямаше храни с кратък срок на годност, нито пресни плодове и зеленчуци, но откри брашно, захар, сол, сода за хляб, сухи подправки и билки.

Консервите бяха обрани, но намери супи, боб, доматена паста и сосове. Взе консерва с месо и се ухили, когато я сложи в количката. Знаеше, че ще накара Лана да се усмихне. Имаше нужда от това.

Прехвърли се на пастата и ориза, когато чу гласа на Еди.

— Здрасти! Как е?

Макс извади пистолета от колана и усети тежестта на пушката на рамото. Премести се, бързо и тихо, натам, откъдето идваше гласът на Еди.

— Супер, щот не искам неприятности. Имаш готино куче. Може би иска кучешки кокал? Имам специално за кучета.

Макс чу тихо ръмжене и нервния смях на Еди.

— По-скоро не.

Макс се промъкна от задната страна и видя гърба на мъж, по-скоро момче, и огромно сиво куче до него. Макар да не бе издал и звук, и момчето, и кучето се обърнаха.

— И от вас не се страхувам.

Беше на петнайсет, може би на шестнайсет, прецени Макс, слаб, хърбав, кестенява коса падаше над безстрашни пронизващи зелени очи.

Когато кучето му изръмжа отново, момчето постави ръка върху главата му.

Макс разчиташе на инстинктите си и пъхна пистолета на колана.

— Няма нужда да се страхуваш, не искаме да те нараним. Трябват ни провизии. Не искам нито да нараним някого, нито да вземем онова, което е необходимо на друг.

— Ти си с оръжие — каза момчето.

— Просто внимаваме — отговори Еди вместо Макс. — Мен ме простреляха преди време само защото си разхождах кучето.

Момчето погледна Еди.

— Къде?

— Случи се… А, на мен ли? — досети се той и докосна с пръст ключицата. — Тъкмо с Джо се бяхме изпикали и вървяхме към колата, когато бам! Съвсем се бях скапал, но Лана, момичето на Макс, и Макс ме оправиха. Зашиха ме с игла и конец и се грижиха за мен, въпреки че тъкмо се бяхме запознали.

Той размърда рамо.

— Дай да видя.

— Добре. — Еди разкопча якето, след това и ризата, изтегли тениската, за да покаже раната. — Сега не изглежда толкова зле, но Лана махна шевовете вчера. Все още ме понаболява. И отзад. — Той посочи с палец гърба си. — Защото куршумът беше излязъл.

Момчето огледа спокойно раната.

— Заздравява добре. Ти застреля ли някого?

— Не. Дано не ми се налага. И ние, като теб, идваме с мир.

— Къде ти е кучето?

— Джо ли? Той остана в… — замълча, погледна Макс. — Мога ли да му кажа?

— Все още не разговарям с него — заяви момчето. — С него ще говоря по-късно.

— Добре, гледай сега, братът на Макс има приятел, който има вила в гората, така че ние с Макс и Лана и Джо отидохме там.

— Кой е приятелят?

— Шон… Мама му стара, Макс, не му помня фамилията.

— Излър — обади се Макс.

— Познавам семейство Излър. Те пазаруват тук. Ние заредихме вилата им както всяка година. — Очевидно момчето реши, че е дошло време да разговаря с Макс, и се обърна. — Те горе ли са?

— Не са оцелели — призна Макс. — Шон обаче е жив. И ние. Осем човека сме.

— И Джо — добави Еди. — Твоето куче как се казва?

— Това е Лупа — усмихна се момчето. — Няма да ти откаже една бисквита.

— Дадено. — Еди бръкна в кошницата и отвори кутия с кокали. — Нали няма да ми отхапе ръката?

— Не, освен ако не му кажа.

— Ха-ха. Недей, моля те. Заповядай, Лупа. Кучешките кокали са най-вкусни.

Лупа огледа Еди със спокойни очи в цвят на старо злато, след това дръпна кокала от пръстите му.

— Красиво куче. Може ли… — Еди показа с ръка, че иска да го погали.

— Той ще ти каже.

Еди протегна внимателно ръка към главата на Лупа. Тъй като кучето нито изръмжа, нито оголи зъби, Еди се възползва от шанса и го погали.

— Точно така. Ти си един красив звяр.

— Ти как се казваш? — попита Макс.

Момчето отвърна „Да“, но не каза нищо повече.

— Това тук твое ли е?

— Вече е мое. Беше на чичо. Той е мъртъв.

— Моите съболезнования.

Момчето сви рамене.

— Той беше гадняр. Биеше ме при всеки удобен случай.

— Съжалявам. Можем да платим поне за част от продуктите.

— Ще ги запиша на сметката на семейство Излър — подсмихна се момчето. — Парите вече не означават нищо.

— Не, но можем да направим размяна.

— Нямате нищо, от което имам нужда, така че вземете каквото ви трябва.

— Ти сам ли си тук?

— Не… Ние сме добре.

— Магазинът е много чист — отбеляза Еди.

— Двамата с леля почистихме след… Тя е мъртва. Направи каквото можа. Нали не идвате да рушите? В противен случай двамата с Лупа нямаше да сме толкова приятелски настроени, така че можете да вземете каквото ви трябва.

— Благодарни сме — отвърна Макс. — Имаме нужда от пропан. Случайно да знаеш откъде да вземем цистерна с пропан, за да напълним генератора на семейство Излър?

Веждите на момчето се вдигнаха към падналата на челото коса.

— Въпросът е как ще качите цистерната по тези пътища.

— Ще се справим, стига да намерим.

Момчето огледа Макс и кимна.

— Добре. Натоварете каквото сте взели и ще ви покажа.

— Може ли да прескоча отсреща да взема бира, ако е останала?

— Не ми харесва вкусът й. Ако намериш, вземи я.

Замислен за момчето и кой може да е с него, Макс взе по-малко от онова, което би взел, ако бяха сами.

— Трябва да дойдеш с нас — каза му той, докато товареха. — Къщата е голяма, имаме провизии, топлина, светлина.

— Не. Предпочитам тишината. — Той замълча. — Но ти благодаря, че предложи. Ще го запомня.

— Ако решиш друго, знаеш къде сме.

— Знам къде сте. Ще отидете до другия край на града и ще вземете първата отбивка наляво. Няма да пропуснете скапания „Газ и електричество“ на Станли. Ще видите камионите с пропан отзад. Първият от лявата страна е повече от половината пълен, така че вземете него. И внимавайте да не се взривите — добави той с нещо като усмивка.

— Благодаря. — Еди се наведе и отново погали Лупа. — Ще се видим, момче, до скоро. Трябва да дойдеш и да си поиграеш с Джо. Благодаря, човече.

— Ако имаш нужда от нещо или си в беда, ела при нас — покани го Макс. — Дори когато ти се прияде топла яхния. Жена ми е нещо като готвачка.

— Справяме се. — Момчето отпусна ръка на главата на Лупа и отстъпи назад.

Макс седна зад волана.

— Не ми е приятно, че го оставяме — призна Еди.

— Не можем да го накараме да тръгне насила. Но ще дойдем следващата седмица, ще видим как е и ще му донесем топла храна и от хляба на Лана — открих предостатъчно мая.

Той погледна в огледалото за обратно виждане. Момчето бе застанало по средата на пътя и ги наблюдаваше.

Видя лекото сияние около него и чу ясен и спокоен глас в главата си.

„Аз съм Флин.“

— Казва се Флин.

— А? Откъде знаеш?

— Току-що ми каза. Има елфска кръв.

— Има… Той е елф? — С отворена уста Еди се обърна да погледне назад. — Нещо като Уил Фаръл в онзи филм ли?

Макс се разсмя искрено, почти забравен смях.

— Боже, Еди, винаги ме изненадваш. Не като него. Той е от маговете и съм почти сигурен, че ако имахме някакво намерение да създаваме неприятности, нямаше да си тръгнем с провизии и пропан.

— Ама това е направо страхотно. Запознах се със скапан елф. Значи той ще се оправи. А и кучето му е големичко.

— Това не е куче. Името му издава какво е. Лупа. Вълк.

— Сега вече се бъзикаш с мен. Не ме ли бъзикаш? — усети се Еди. — Дадох кучешки кокал на вълк. Галих вълк. Това е направо суперско!

— Това е един смел, нов свят, Еди. — Макс зави на първата отбивка. — Това е един скапан, нов свят.

 

 

В къщата Лана се бе заела да адаптира рецептата за пиле по тоскански с наличните съставки. И Ким, и По бяха в хола, докато тя работеше, и след като махна с ръка, когато й предложиха да помогнат, решиха да поиграят на думи.

— Нагел ли? Я стига. — По за пореден път вдигна пръст към Ким. — Какво е това? Пирон, забит в тъпо дърво ли?

Дългите й мигли над екзотичните азиатски очи затрепкаха.

— Пак ли ме предизвикваш? Пак ли?

— Този път блъфираш. Набутваш а-то, за да използваш всичките пет букви. И получаваш двоен резултат.

— Там има речник. Предизвикай ме. Изгуби си реда.

Той стана, пообиколи, разсея Лана от грижите й, лошото й настроение се стопи в смеха й.

— Колко предизвикателства изгуби? — попита го Лана.

— Три, но… По дяволите. Ти се майтапиш. Знаех си аз. Хвърлям ти ръкавицата.

— И губиш отново. — Ким взе речника и го прелисти. — Нагел. Голям гвоздей, дървен гвоздей или дюбел, използван за…

Тя млъкна, без да се обижда, дори имаше самодоволен вид, когато По дръпна речника от ръката й.

— Мама му стара!

Ким извади седем букви от плика, нареди ги и потри доволно ръце.

— Да видим сега.

Играта спря, когато вратата към страничния коридор се отвори. Нацупеното лице на По стана строго.

Влезе Ерик, стиснал за ръка Алегра.

— Споко — подхвърли той, когато забеляза изражението на По. — Държах се просташки. Адски просташки. Извинявам се. Лана, най-вече на теб, но и на останалите. Нямам извинение. Бях простак, ако това ще помогне.

— Той искрено се извинява, също и аз. Отчасти вината е моя.

— Не е. — Ерик пусна ръката на Алегра и я прегърна.

— Така е. Непрекъснато се оплаквах, че ми е скучно, че съм затворена. Непрекъснато се дразнех от всичко. Ерик беше в кофти настроение и си го изкара на теб. А той… той взе храна заради мен, за да ме зарадва. И двамата знаем, че е тъпо и не е правилно. Няма да се повтори.

— Просто намали порциите ми, докато нещата не се регулират.

— И моите.

— Не. — Ерик се наведе, за да целуне Алегра по косата. — Аз взех храната, аз пуснах отоплението.

— Аз обаче казах, че ми е студено. Аз… — Тя въздъхна. — Аз мрънках.

— Аз увеличих парното.

— Да забравим. — Лана долови горчивината в гласа си. Бяха се държали като деца, които крадат сладки от буркан.

Ерик наведе глава.

— Май ще трябва повече от думи, но и това е добре за начало. Къде е Шон? Искам да се извиня и на него.

— Горе — каза Ким и продължи да реди играта. — Не се чувстваше добре. Взе кучето и се качи горе.

— Добре, ще го изчакам. Ами Макс и Еди?

— Отидоха за провизии и да докарат пропан. — Ето го пак, помисли си Лана. Същият тон. Раздразнен родител с досадно дете.

Обзет от негодувание към самия себе си, Ерик потри лицето си с ръце.

— По дяволите, трябваше да отида с тях, да им помогна. Прибави и това към списъка с прецаквации. Ти си притеснена, вижда се. Мога да се разходя надолу по пътя, за да се уверя, че са добре.

— Ерик, до там има километри — започна Алегра.

— Добре, малко повече от седем — обади се небрежно По. — Според Шон.

— Ще тръгна надолу. Може да имат нужда от помощ.

— Не. Не отидоха чак толкова отдавна. — Лана добави вино към яхнията. — Ще мислим за това, ако не се върнат след час.

— Дай ми нещо да върша — настоя Ерик.

— Днес е твой ред да донесеш дърва — напомни му Лана — и да поддържаш огъня.

— Добре. Заемам се. И довечера аз ще почистя кухнята, без значение на кого е ред.

Ерик излезе, а Алегра прехапа устни и пристъпи към Лана.

— Мисля, че Ерик се чувства ужасно. И двамата се чувстваме ужасно.

— Така и трябва. Ако Макс и Еди не намерят храна, ще трябва да намаля порциите, а дори и тогава ще имаме най-много за седмица.

— Ще ми се да можехме да я върнем… Мога ли да ти помогна?

— Не, благодаря — отвърна тя.

— Има ли нещо…

Лана се обърна и погледна Алегра в очите.

— Може да се качиш горе и да донесеш онова, което двамата с Ерик сте складирали във вашата стая.

— Разбира се — каза Алегра и излезе.

— Знам, че бях остра, но…

— Аз щях да бъда още по-остра — прекъсна я Ким. — Знам, че всички търсим начини за оцеляване. Ти готвиш. По помпа мускули. Аз сритвам задника на По в игрите.

— Стига де.

— Трябваше да кажа готин, стегнат задник. Еди си има Джо, Макс планира и обмисля.

— Планира и обмисля ли? — повтори Лана.

— Какво да се направи, кога и как да се направи. Какво е следващото, от какво имаме нужда… Затова той отговаря за всичко. Затова сме доволни, че той се зае. Шон — знам, че скапа нещата — но той се измъчва заради родителите си и не иска да го показва. Уплашен е и не иска да разберем. Чете, реди пъзели и се побърква, защото не може да играе на видеоигри. Ако можеше…

— Какво?

— Знам, че нито е важно, нито практично, но е терапевтично. — Ким се усмихна. — Нещо като нашите игри. Ако Шон можеше да играе по час на ден, щяхме да намерим друг начин да пестим гориво. Ако попиташ Макс…

Лана вдигна ръка, за да прекъсне Ким. Не можеше и не биваше всичко да се крепи на лишения, помисли си тя. Трябваше да има и живот.

— Не е нужно да питаме Макс за всичко. Но ще му кажа, че според мен идеята е чудесна.

— Супер. Браво. Ще приключа като кажа, че всички търсим начини, а Ерик и Алегра през повечето време се държат сякаш това е някакво парти и те са малко отегчени и от партито, и от нас. Затова се напиват малко, правят непрекъснато секс и пренебрегват задълженията си, пак правят секс.

— Така ли?

— Дали правят секс? — обади се По. — И зайците ще им завидят.

— Не, пренебрегват си задълженията.

— Виж, ние не сме клюкари — започна Ким.

— Говори за себе си. — По насочи пръст към Ким. — Да, през повечето време. Един от нас го прави, защото не си струва усилието.

— Партито приключи — обяви Лана. — Всички да се стягат, всички да следват правилата. И не ме карайте да се чувствам като майка кокошка.

Алегра влезе с мокри очи, поруменяла и засрамена. Тя остави отворени пакетчета чипс, сладки, няколко безалкохолни и бутилка вино на плота.

— Може да провериш стаята. Кълна се, че това е всичко, но може да провериш.

Лана не каза нищо, просто започна да добавя донесеното към инвентара.

— Знам, че беше тъпо и егоистично. Беше детинско. Извинявам се. Уплашена съм. Знам, че се оплаквам, че съм отегчена. Не знам как е възможно да съм и отегчена, и уплашена едновременно, но е така.

— Всички сме уплашени. — Покрай недоумението в гласа на Ким, нямаше и следа от съчувствие. — Отърваваш се от отегчението като вършиш нещо.

— Лесно ти е на теб… Точно така! Всички сте по-силни и по-умни или просто по-способни. Старая се. Кълна се, че се старая. Само че има и още.

Тя притисна пръсти към очите си и избърса сълзите.

— Мисля, че съм влюбена в Ерик, но той също ме плаши. Той плаши и себе си. Това, което става с него, е прекалено. Толкова е прекалено, че е страшно. Не разбирате ли?

Лана се замисли за момент за моста в Ню Йорк, за онзи прилив на сили и поомекна.

— Аз мога. Двамата с Макс можем да помогнем на Ерик.

— Знам. — Алегра погледна към Лана така, сякаш тя знаеше всички отговори. — Ерик знае. Той е… Той малко завижда на Макс, негодува, но се старае. Честна дума, уверявам ви, че се опитвам да му помагам. Мога да го накарам да се смее или нещо друго и да го накарам да изпусне парата. Просто ни идва много. Кълна се, че правя всичко по силите си, за да държа Ерик в правия път. Знам, че вземането на храната не беше редно, но това го разсея. Беше забавно. Срам ме е да призная, но беше забавно и разсея и мен. Толкова много неща има за оправяне, всичко е толкова важно, а на мен никога не ми се е налагало да… Всичко, което се случи, това, че сме тук, случващото се с Ерик и как се чувствам. Уплашена съм и се старая.

Тя се разрида и покри лицето си с ръце.

— Не ме мразете. Може и да не съм свестен човек, може и да не знам като останалите от вас как се правят нещата, но се старая.

— Добре. — Лана пристъпи към нея. — Добре. Но ще се стараем заедно. И никой не те мрази.

Алегра подсмърчаше, когато Лана я прегърна.

— Ти ме дразниш… — Този път Ким сви рамене, но гласът й прозвуча приятелски. — Но не те мразя. Много.

Алегра се засмя през сълзи и въздъхна.

— Благодаря, искрено го казвам. Ще се кача горе, за да се стегна, а след това ще сляза долу и ще правя нещо, както каза Ким.

— Трудно е — каза Лана, когато Алегра излезе. — Всичко това е трудно. Мисля, че от време на време трябва да му отпускаме края.

— Извинението става — добави По. — И не съм се замислял какво е да имаш сили и да ти се случват подобни неща. Ти знаеш по-добре.

— Много е трудно. И за тези от нас, по-различните, и за другите.

Ерик нахлу с наръч дърва.

— Чувам ги. Чух, че идват. Звучи като камион. Двигателят е по-голям от този на кола.

— Слава богу. — Лана грабна палто и изтича навън.

* * *

Еди караше джипа и се опитваше да проправи път, за да премине по-лесно Макс. Бяха взели две торби пясък от газостанцията и ги бяха нагласили отзад на джипа, за да разпръсква пясък, в съчетание с уменията на Макс по пътя.

Въпреки това бе трудно изкачване.

Еди знаеше, че Макс помага със силите си, но въпреки това камионът се задъхваше. Когато наклонът стана по-стръмен, той стисна зъби, сякаш сам тласкаше машината напред, докато по лицето му не рукна пот.

— Хайде, Макс, хайде.

Когато се качи по наклона и видя къщата, усети нова надежда. Лана изскочи навън, някои от останалите изтичаха след нея.

— Ще успеем. — След това в огледалото за обратно виждане видя как камионът се плъзва цял метър назад.

— Мама му стара!

Лана запрати от своите сили, представи си ги като кука и верига, закачени на камиона. Сърцето й блъскаше от усилие, след това усети как веригата се изпъва и камионът тръгва по-леко.

— Можеш да помогнеш — сопна се тя на Ерик.

— Опитвам се. — Лицето му беше пребледняло, очите станали черни. — Ужасно е тежък.

— Постарай се повече. Тегли!

Още трийсет сантиметра, след това още, и още, накрая тя усети, най-сетне, как силите на Макс се сливат с нейните. Лана се съсредоточи и задържа синия камион с огромен бял варел и мъжа, когото обичаше.

— Ще успее! Почти успя да излази. — По затича, подхлъзваше се и падаше по пътеката, която бяха проправили в снега.

— Не пускай още — нареди Лана на Ерик. — Не пускай.

— Държим го. — Ерик отпусна ръка на рамото й. — Виж, виж, на равно е, при генератора.

Щом забеляза, че Макс е в безопасност, тя отпусна силите и се втурна напред.

Ерик погледна назад към къщата, видя Алегра и й изпрати въздушна целувка. Забеляза Шон на прозореца в неговата стая и му помаха енергично.

Лана се хвърли в прегръдката на Макс.

— Ти успя!

— Едва. — Задъхан от усилието, той опря чело до нейното. — Твоята помощ беше решаваща.

— Човече, да изтеглиш това чудовище тук горе ти е струвало бая усилие. — По удари Макс по рамото. След това видя храната, натоварена в джипа. — Какво? Да не би да сте обрали супермаркет?

— Магазин.

— И вътре имаше всичко това?

— Има за разправяне… — отвърна Еди. — Сега трябва да измислим как да прехвърлим съдържанието на камиона в генератора.

— Макс ще измисли. — Ерик отправи извинителна усмивка на брат си. — Той е умен. Извинявай, брат ми.

— Аз знам как. — Шон изгуби равновесие и падна по задник на пътеката. Очилата се смъкнаха на носа му.

По пристъпи към него и му подаде ръка.

— Зубърът си е зубър.

Шон се усмихна.

— Да, мотаех се наоколо, когато момчетата идваха да зареждат. Обичам да виждам как стават нещата.

— Покажи сега как става, мой човек. — Еди отстъпи назад, докато Джо душеше трескаво ботушите и панталоните му. — Ще пренеса храната в къщата. Лана, ела с мен. Може да прегледаш всичко.

Тя прегърна Макс отново, след това последва Еди.

— Вие сте напипали златна жила.

— И още как. Имаха и дрогерия. Пъхнах онова, което искаше, в раницата. Иначе Макс щеше да пита защо ми е.

— Благодаря, Еди.

— Само ще ти пожелая късмет, защото не знам как искаш да стане.

— Ще ти кача раницата горе. Първо трябва да свалим нещата и да запишем всичко, после другото.

— Върви сега, докато другите са навън. Нали не отнема много време? Имаше навремето едно момиче… Нямаше проблем, но помня, че стана бързо. Ще кажа, че си отишла да си сложиш чорапи, защото си си намокрила обувките.

— Добре, става. — Тя метна раницата на рамо.

— Аз си бях свалила ботушите. — Алегра грабна кашона. — Трябваше да ги взема, иначе щях да изляза по-рано.

— Много е тежко. Вземи една от чантите. И ти, Лана — нареди Еди. — И свали тези мокри обувки, обуй си нещо топло на краката. Сега остава да се разболееш.

— Прав си. Ти започни да подреждаш продуктите — консервирана храна, суха храна и така нататък. Връщам се веднага.

Тя изтича на горния етаж и затвори вратата. Втурна се в банята и заключи. Вече знаеше, но имаше нужда от потвърждение.

Дори знаеше точно кога, помисли си тя, докато отваряше теста и следваше инструкциите. Онази вечер, когато се прибра от работа и пиха вино. Същата нощ, преди всичко да се преобърне, когато се любиха, невероятно, прекрасно. А след това, когато искрата проблесна, когато усети светкавицата, онази дива, прекрасна експлозия вътре в нея.

Живот, помисли си тя. Светлина.

Обещание и надежда.

Тя постави теста на тоалетката, свали си мокрите обувки, чорапи, дънките, мокри до коленете.

Ахна, когато пръчицата заблестя, заискри.

Посегна към нея, вдигна я и видя светлия знак плюс.

Какво изпитваше? Страх? Да, страх — толкова много смърт, толкова много насилие, толкова много неизвестни. Също и съмнения. Беше ли достатъчно силна, достатъчно способна? Изпита шок, въпреки че знаеше.

Ами над всичко това, под всичко това, вплетено с всичко останало, какво изпитваше?

Радост. След цялото нещастие, това беше радост.

В една ръка държеше искрящия знак, а другата притисна до корема, до онова, което заедно с мъжа, когото обичаше, бяха създали.

И изпита огромна обич.