Нора Робъртс
Година първа (19)

19.

В големия хол с удобните канапета и красиво дюшеме от стар кестен Макс прие предложената бира. Не беше сигурен как да разбира поканата, но разчиташе, че Джона и останалите, които се събираха тази вечер, имаха повече опит от тях с Лана.

Тъй като той искаше да ги усети, се получи добре.

Не дойде с резерви. Не и когато видя как стресът се оттича от Лана и усети удоволствието й щом натопи цветя във ваза в стаята, която щеше да им бъде спалня.

Не и след като бе видял детето, тяхното дете, да се движи в нея.

Засега щеше да запази притесненията и съмненията за себе си, поне докато не усети по-добре как стоят нещата тук. Само че инцидентът с Флин, грозотата на онова, което избълваха мъжете, които искаха да го вкарат в клопка, го потресе.

— Кейти и Фред ще дойдат след малко. — Рейчъл запали още няколко свещи, преди да седне до Джона на канапето. — Слагат бебетата да спят. Арлис отиде да измъкне Чък от непрекъснатото му търсене на уай-фай мрежа. Благодаря, че дойдохте. Знам, че все още не сте се настанили.

— Как са останалите от вашата група? — попита Джона.

— Справят се.

— Добре. Мога да ви помогна утре. С мебелите, провизиите, тези неща.

— Много сме ви благодарни.

— Вие с Кейти и бебетата живеете тук — отбеляза Лана.

— Не бяхме толкова много, когато дойдохме — обясни Рейчъл. — Но се настанихме близо едни до други. Сега сме тук. Джона, Чък и Бил — сега и Уил — в съседната къща, а Фред и Арлис срещу тях. Ние сме заедно най-дълго време.

— Лойд Стенсън се настани в апартамент от другата страна на улицата, а Карла Баркър е в един от апартаментите над „Изпята песен“. Те ще дойдат довечера. — Докато опипваше обстановката, Джона гледаше бутилката бира. — Вече бяхме планирали тази среща, но решихме, че трябва да има и представители на вашата група.

— За какво?

Джона погледна към Макс.

— Сега сме малко повече от триста човека. Всеки дава своя принос.

— И всеки се опитва да преживее травмата — продължи Рейчъл. — Какво са изгубили, какво са спечелили. Какво са преживели. Някои се събират за групова терапия, въртят се всеки път в различна къща. Други са намерили различни начини, за да се справят. Работят в градината, участват в клубове за занаяти, имат хобита. Лойд строи разни неща. Правим оранжерия, това е общински проект. Изчистихме детската площадка, за да има място за децата, докато възрастните садят и плевят. Някои са организирали музикална група, други имат клуб на книгата, игрални групи.

— Хората се грижат на смени за животните — добави Джона.

— Искате да кажете, че като цяло, хората са намерили начин да преживяват. Намерили са си мястото. — Лана отпи вода и се замисли. — Не всички обаче.

— Хората са си хора — отбеляза Джона.

— Като онези, които се нахвърлиха днес на Флин.

Джона кимна на Макс.

— Дон и Лу Мърсър ли? Те са просто съвършени гадняри.

— Да, но Флин не е. Ако беше, двамата щяха да бъдат под лекарско наблюдение.

— Не за пръв път си търсят белята — призна Рейчъл. — Или я намират. Затова е и срещата тази вечер.

Тя се обърна, когато чу гласове и вратата се отвори. Влязоха Арлис и Чък.

— Трябва ми ток. Ако имам ток, ще се поразровя по-надълбоко, може да успея да се добера до щаба на „Америка Онлайн“^[1], да видя дали не мога да се вържа в мрежата.

Макс наблюдаваше високия млад мъж в началото на двайсетте с рошаво катинарче и още по-рошава коса — бяло-руса с пурпурни кичури.

— Мили боже! Макс Фалън! Самият Макс Фалън.

— Казах ти — започна Арлис.

— А? Не съм те чул. — Той се втурна към Макс, сграбчи ръката му и започна да я разтърсва нагоре и надолу, сякаш изпомпваше вода от кладенец. — Голям съм ти фен. Миналата година ходих в „Спирит Букс“, когато даваше автографи, въпреки че през повече време чета в електронен вариант. „Под обсада“. Страхотно! Любимата ми е.

Макс се изненада. Беше минало време — прекалено много, каза си той — откакто се приемаше за писател.

— Благодаря.

— Макс Фалън — каза отново Чък. — Това е невероятно.

— А това е Чък — представи го Арлис. — Обитателят на мазето.

— Аз съм. Има ли бира? Студена ли е?

— Фред ги е изстудила — отвърна Джона.

— Супер. — Той извади една и махна капачката. — Значи ти си Макс… извинявай, не слушах внимателно. Луси?

— Лана.

— Макс и Лана. Довели сте почти сто човека, а? Още по-страхотно. — Той отпи бира. — Как е навън?

— Следвахме табелите ви, вашия маршрут, така че пътят беше по-чист, отколкото очаквахме. Тук и там имаше неприятности. Когато можехме, ги избягвахме, справяхме се с тях, когато нямаше друг начин.

— Похитители ли? Големи са гадове. Ще ти видят сметката за една консерва боб.

— Тук и там — повтори Макс.

— Ние се натъкнахме на такива до Болтимор. Изгубихме трима човека. Щяха да са повече, но… — Чък замълча и погледна Джона.

— Всичко е наред. И ние водим Загадъчни, които вдигнаха огнена стена. Тя ги прогони.

— Опожарени мотор и джип — прошепна Лана. — Овъглени останки в джипа. Минахме покрай тях.

— Избягвате, когато можете — рече Джона. — Справяте се с проблема, когато не става по друг начин. Имаме охрана, която е на смени по двайсет и четири часа в денонощието. Харли е бил на северния път, когато сте дошли и сте минали, защото…

— Ние се „прочетохме“ един друг. — Макс чу вратата отново да се отваря, разнесоха се нови гласове и той се успокои, когато чу, че единият е на Уил. — Той разбра, че не сме Похитители и не търсим неприятности.

Уил влезе с мъж, с когото си приличаха. Същата челюст, същите очи. Макс стисна ръката на Уил.

— Откри го, точно както каза.

— Да. Татко, това са Макс и Лана. Те ми помогнаха да дойда тук.

Бил Андърсън ги прегърна мечешки.

— Когато, от каквото имате нужда, може да разчитате на мен. Вие ми доведохте момчето.

— С нас или без нас, той щеше да се справи.

— Означава много за мен. — Бил вдигна бутилка вино. — От личната ми изба. — Усмихна се широко и намигна.

Фред затанцува надолу по стълбите.

— Ти си Уил. Уил на Бил. — Тя се втурна към Бил и го прегърна силно. — Много се радвам за вас. Аз съм Фред. — Тя отпусна глава на ръката на Бил и се усмихна на Уил. — Аз помогнах с написването на табелите. С малко от силите на феята.

Уил пое ръката й и я целуна, а тя се разкиска.

— А това сигурно са Лойд и Карла. Аз ще отворя. Кейти идва и тогава всички ще сме тук.

Макс се отпусна в приятелската обстановка. На Лана очевидно й беше приятно — хора, разговори, нямаше притеснения къде ще се озоват на следващия ден, нито на по-следващия.

Прецени, че Лойд е на приблизително същата възраст като Бил, някъде около шейсетте, жилав, подвижен. Карла, набита, с късо подстригана коса, го оглеждаше, както и той нея.

Кейти заслиза по стълбите и побърза да се извини.

— Извинявайте. Неспокойни бебета. Нанесе ли се в съседната къща? — попита тя Уил.

— Всичко е точно. Не че имаше много за нанасяне.

Докато тя се настаняваше до Джона на канапето, Уил седна на подлакътника на стола на Арлис.

— Да намерим време да наваксаме?

— На всяка цена. — Тя сниши глас: — Моите съболезнования за майка ти и сестра ти.

— Благодаря. — Той постави ръка върху нейната. — И за родителите ти, за Тио. Много мъка се събра.

Рейчъл докосна Джона по коляното. Той се размърда, след това сви рамене.

— Добре, ще започна. С Рейчъл и Арлис говорихме тази сутрин, още преди да добавим новите деветдесет и няколко човека и добитък. Оцеляхме и изминахме дълъг път, докато превърнем Нова надежда в свой дом. Знам, че да си осигурим електричество ни е приоритет, както и безопасността. Трябва да се снабдим с нови провизии — най-вече лекарства, а това означава да организираме екипи по претърсване.

Докато говореше, Арлис извади тетрадка и молив.

— Може би е време да си направим кметство — предложи Лойд. — Така ще представяме новите си съседи, ще събираме доброволци.

— Да. Преди да направим така нареченото общо събрание, искам да обсъдим някои неща. Всички вече знаете, че двамата Мърсър са тормозили Брайър снощи, нали така, Арън?

— Разбрах, че ако не си излязъл и не си ги разкарал, нямало да се размине само с гадните им приказки. Хулигани! — добави Карла. — Някои са си просто такива.

— Може би. Днес са се опитали да тормозят момче от групата на Макс.

— И за това чух. — Карла погледна Макс. — Как ги накара да се махнат, след като вече са се били настървили?

— Хулигани и побойници. Някои просто са си такива.

— Трябва да се запитаме какво да направим, ако е нещо повече от просто гаменски прояви. Досега само приказваха, имало е няколко удара. — Джона замълча. — Само че Брайър не би трябвало да се страхува да излезе нощем. Никой не бива да се страхува.

— Почти всички са въоръжени — обади се Карла, — дори хората, които — и пак говоря за двамата Мърсър — не би трябвало.

— Кърт Роув — добави Бил. — Шарън Биймър. Мога да изброя и други.

— Трябва ни план. Трябва ни структура. — Рейчъл отпусна ръка върху коляното на Джона. — Правила, закони.

— След като имате закони, трябва да има и хора, които да следят да се спазват, да има такива, които да съдят и налагат наказанията. — Лойд се намръщи. — Някои ще възразят, че не може да им се казва какво може и какво не може да се прави. Кой пише законите, кой ги налага, кой решава какви ще бъдат последствията, задето са били нарушени?

— Започваме на чисто, нали? — попита Джона. — Може би трябва да започнем по̀ на едро. Със здравия разум.

— И никой да не бъде нараняван — обади се Лана, след това вдигна ръка. — Извинявайте, не исках да прекъсвам. Това е нашето първо правило.

— На мен ми се струва добро — усмихна й се Бил.

— Ще трябва обаче да го пораздробим. Да не се наранява човек, да не се уврежда собственост, да не се нараняват животни. Да се пазят запасите, защото това е важно.

— Може да изтъкнем, че това е за общото добро — продължи да пише Арлис. — Но това пак ни отвежда към налагането на правилата и наказанията.

— Полицейска част — намеси се Джона и погледна Карла.

— Аз бях заместник-шериф в малко градче, така че, да, знам какви са разправиите в малките градчета, познавам динамиката. По-опасно е, когато има повече оръжия, отколкото хора, и когато някои от хората имат така наречените неконвенционални оръжия.

— Колко неприятности сте имали със Загадъчните? — попита Макс.

— Не много. Две деца вдигнаха малко гюрултия — обясни Джона.

— Повечето пробваха способностите си — намеси се Фред.

— Йейл Трезори взриви дърво, Фред — напомни й Чък.

— Знам, но той не искаше и много се уплаши. Той е едва на четиринайсет. Мисля…

— Кажи — подкани я Рейчъл.

— Мисля, че може да създадем нещо като училище или център за обучение на децата или дори на възрастни, за които тези способности са нещо съвършено ново.

— „Хогуъртс“ — отвърна Чък и я сръчка в ребрата.

— Нещо такова. Брайър ще бъде много добра. Тя е толкова търпелива.

— Имате ли човек във вашата група, който е подходящ? — обърна се Рейчъл към Макс. — Който би искал да обучава и да контролира децата?

— Да, ние вече започнахме. — Той погледна Арлис и й каза две имена.

— Може да ги събираме в залата на „Американ Лиджън“ — предложи Фред. — На една пресечка е от главната улица и децата могат да ходят пеша. Ще поговоря с Брайър и ако тя се съгласи, и Арън ще се съгласи. Тъкмо ще има извинение да бъде с нея.

— Добра идея. — Джона отново се обърна към Макс. — Хората, които спомена, ще помогнат ли за организацията?

— Ще говоря с тях.

— Супер. Карла, ти ще поемеш ли полицията?

— Готова съм, Джона, но хората ще приемат ли такава власт? Никога не съм била на ръководна длъжност, така че няма да успея сама.

Въпреки че първоначалната му идея беше да помоли Бил, Джона премисли.

— Надявах се Макс да приеме.

Макс изви вежди.

— Защо?

— Защото умееш да ръководиш — изтъкна Джона. — А за да се получи, трябва всички да бъдат представени. Ти имаш двама полицаи в групата. Ще бъде добре.

Макс поклати глава.

— Майк Рознър става. Той е ченге от голям град, има десетгодишен опит. Стабилен човек. Другият е Брад Фиц, той също има опит, но е луда глава. Освен това е изпълнен с горчивина. Комбинацията не е добра.

— Добре, а ти би ли се заел?

Преди Макс да успее да отговори, Лана го докосна по ръката.

— Доведе ни живи и здрави дотук. Помагаше на хората да опазят здравия си разум. Всички, почти сто човека, които дойдоха с нас, го знаят и разчитат на теб. Ако ти станеш част от тази структура, те също ще се чувстват част от нея.

— Искаш ли да приема?

— Според мен… ти е писано да го направиш.

— Добре. — Той пое ръката й. — Добре, ще опитам. Но трябва да изберете друг от вашите хора, също Загадъчен. Така ще има баланс.

— Даяна Симънс — обади се Арлис, без да вдига глава от бележника. — Тя мисли бързо, здравомислещ човек е.

— И не търпи глупости — добави Кейти.

— Съгласен съм, Даян и Карла са разумни жени — започна Лойд. — А първите ни впечатления са, че и Макс е същият. Но да определим законите и да накараме общността като цяло да ги приема, да накараме всички да приемат хората, които изброихме, е нещо друго.

— Надявах се ти да се заемеш със законите — отвърна Джона. — Ти си умен, справедлив човек, никой не може да каже друго. Хората те уважават, Лойд, така че, ако ти ги напишеш — може и да не е справедливо, но това е най-добрият начин — ще бъде свършен факт, повечето хора ще ги приемат.

— Ами онези, които не ги приемат?

— Те ще бъдат малцинство.

Лойд потри врата си и стисна носа.

— Нека помисля малко. Какво обаче ще правим с нарушителите? Ще ги заключим в гардероб ли?

— Заключената врата няма да спре маговете нарушители — изтъкна Макс. — Двамата с Лана имаме различен метод.

— Наричаме го „време за тишина“ — разсмя се Лана. — От една страна ги караме да се чувстват като глупаци и това като цяло е давало резултат при онези, които са се опитвали да се налагат, да се бият… и при магически своеволия. Спазвахме правилото при всички. Определен период време за тишина.

— Вътре в кръга за определено време — обясни Макс. — Никакво общуване. Време да се охладят, време да премислят, че са се държали като глупаци. Получаваше се доста добре.

— Аз прекарах десет минути вътре — призна Уил. — В началото на запознанството ни. Унизително е и се чувстваш напълно изолиран. Първата минута, докато бях вътре, единственото ми желание беше да изляза и да наритам Макс. Девет минути по-късно имах различен поглед върху нещата.

Усмивката, която Макс му отправи, разкри приятелските им взаимоотношения.

— Ти се учиш бързо.

— Нека помисля — настоя Лойд. — Ще се опитам да представя всичко достъпно и да обмисля добре подхода.

— Става. — Джона отново се обърна към Макс. — Междувременно, се надявахме утре да поработиш с екипа, който се занимава с електричеството. И да ни дадеш хора за разузнаване и търсене на провизии.

— Добре. Не съм сигурен, че ще успея да се справя с тока, когато става въпрос за цял град, но да видим как ще се получи. За разузнаването най-добра работа ще ви свършат Флин и Лупа.

— Момчето от днес — досети се Рейчъл. — Лупа ли?

— Неговият вълк.

— За истински вълк ли говориш?

— Точно така. Елф и вълкът му, които са пазили село с почти трийсет човека повече от два месеца. Бих изпратил Еди и Джо, кучето му, с тях.

— Истинско куче ли е?

— Най-обикновено куче и много добър човек. За претърсването бих се спрял на По и Ким. Еди, По и Ким се настаниха в апартаментите към нашата къща — обясни Лана. — Те са с нас от най-отдавна. Нямат магически сили, но са умни и уравновесени.

— Изпратете и един маг с тях — предложи Бил. — Там уменията му ще им свършат добра работа.

— Става ли Арън? — обърна се Рейчъл към Джона. — И ти трябва да отидеш. Медик, в случай че се появят неприятности, освен това знаеш какви лекарства са ни нужни.

Джона мислеше за същото, затова само кимна.

— Можеш ли да приготвиш хората си, Макс? За рано сутринта?

— Мога.

— Мисля… — Фред огледа стаята. — Според мен, не трябва да са хората на Макс. Ако сме заедно, значи сме заедно. Всички са нашите хора.

— Фред, както винаги, е права. — Арлис затвори бележника. — А ние отхвърлихме доста задачи като за първо събрание на градския съвет на Нова надежда.

 

 

Когато Лана целуна Макс за довиждане рано на следващата сутрин, всичко й се стори почти нормално. Мъжът й тръгваше на работа, нейните задачи бяха ясни и подредени.

— Късмет. Може би щеше да е по-добре, ако дойда с теб. — Тя пое ръката му, преплете пръсти с неговите.

— Да видим как ще тръгне. Трябва да бъдем оптимисти. На всяка цена да угасиш всичко. Няма смисъл да пускаме електричеството, ако накрая взривим къщите.

— Правилно. Ще го направя. След това ще отида да поработя в общинската градина, за да мога в замяна да поискам някои билки за вкъщи.

— Никаква тежка работа. — Той постави ръка върху корема й. — Носиш безценен товар.

— Рейчъл каза, че разумни упражнения ще се отразят добре и на мен, и на бебето, затова ще бъда разумна. След това ще отида да проверя хранителните запаси. Арлис каза, че в „Американ Лиджън“, където ще бъде тренировъчният център за деца, има голяма кухня. Ще правя хляб и основни неща.

Той се наведе и я целуна по главата.

— Щастлива си, нали?

— Да. Ами ти? Шериф?

Макс поклати глава през смях и се отдръпна.

— Май ще прехвърлим тази работа на Майк. — От мястото на верандата, той погледна улицата и сградите. — Странни времена настанаха, Лана.

— Ще започнеш да пишеш отново. Ще пишеш за тези странни времена. Хората имат нужда от истории, Макс, и от онези, които могат да им ги разкажат. Затова ще ти направя кабинет.

— Денят ти се очертава доста натоварен, много повече от моя.

Вратата в далечния край на верандата се отвори. Джо изскочи навън, за да поздрави Макс и Лана. Еди се показа след него.

— Как сте, съседи?

— Готови ли сте?

Еди потупа раницата си и нагласи пушката на рамо.

— Да. По и Ким идват. Ето ги.

Лана почеса отново Джо, тъкмо когато По и Ким излизаха. Ето че от трагедията се получи нещо хубаво. Бяха се намерили и изглежда си пасваха добре.

— Имате ли нужда от нещо за апартаментите? — попита ги тя. — Бил Андърсън каза, че ще помогне.

— Ние с Джо сме си добре.

— Решихме да поживеем така на първо време. — Ким погледна По. — Ако това се превърне в дом, тогава ще мина стените една ръка. Има ужасно грозни тапети, които ще трябва да изчезнат.

— Спор няма. Искаме първо да се поогледаме — добави По. — Засега нямаме оплаквания. Кой е този Арън, с когото ще излизаме? Запознахме се с Джона. Те знаят ли си работата, Макс?

— Джона знае какво прави и тъй като той предложи Арън, значи и двамата са свестни.

Видяха Джона да се приближава по улицата с друг мъж. Беше по-млад, по-слаб, движеше се като танцьор, помисли си Макс.

— Ще се запознаете. Да се върнете живи и здрави.

— Малко кучешки кокали ще ни дойдат добре — обади се Еди.

— Ще видим какво може да се направи. Нещо друго да искате? — попита Ким.

— Ако случайно попаднете на свестни кухненски ножове.

— Като онези, които ползваше в планината ли?

— Нещо подобно ще бъде страхотно. Всъщност, всякакви прилични кухненски пособия.

— Ще действаме по въпроса. — По побутна Ким по ръката. — Да вървим на пазар.

— Отиваме да подберем Флин и… Я, че той е тук. Никога не се знае кога този пич ще се появи.

Флин бе застанал напълно неподвижен по средата на улицата заедно с Лупа. Джо излая щастливо и хукна, за да се сборичка с вълка.

— Готови за рокендрол? — провикна се Еди.

Флин кимна, след това се усмихна.

— Аз ще карам.

— По дяволите. — Еди си свали бейзболната шапка и се почеса по гъстата коса, след това отново сложи шапката. — Ще се върнем, ако не ни забие в някое дърво. Елфите хич не могат да шофират — добави той, преди да тръгне.

— Това трябва да е моята група.

— Късмет. — Лана вдигна лице за още една целувка. — Да се върнете живи и здрави.

— Не прекалявай — предупреди я той.

Тя видя как трите групи се смесват, след това отиват на паркинга зад училището.

Каза си, че не трябва да се притеснява. Притесненията не помагаха. А и Макс ги беше довел тук. Бяха минали през бури, грабители, залети пътища. Той ги беше водил, каза си тя, защото някой трябваше да води. Защото, един по един, онези, които се бяха присъединили към тях, разчитаха на него, доверяваха му се.

И беше направил всичко това, докато скърбеше за брат си, полудял от нахлулата у него мощ.

 

 

Да, щеше да му направи кабинет, реши тя, докато изключваше всички щепсели от контактите. И двамата трябваше поне отчасти да се върнат към хората, които бяха преди. Той бе станал лидер, мъж с власт, заради обстоятелствата. Маг, чиито сили бяха нараствали с всеки изминат километър.

Освен това беше писател. Той можеше да пише за случилото се в света, за да го прочетат онези, които бяха останали, а другите да научат как да построят света отново, въпреки че имаше и такива, които се опитваха да сринат всичко.

Той трябваше да пише, да отдели време за себе си. А това щеше да му помогне с болката, която носеше.

По същия начин и тя трябваше да заеме мястото си в странната нова действителност. Трябваше да създаде дом за детето им, да си намери работа — не просто каквато и да е работа, а такава, която задоволяваше нуждите й.

Затова щеше да организира кухня. Щеше да готви. В това бе най-добра.

Той я попита дали е щастлива и тя наистина беше. Беше щастлива, че има шанс да намери своето място, място за него и за бебето им. Дори част от нея да се питаше дали Ню Йорк ще й липсва винаги, както и животът, който познаваше, тя разбираше, че трябва да го загърби.

Сега вече онзи живот беше просто една приказка.