Нора Робъртс
Година първа (7)

7.

Когато беше още нова репортерка и мечтаеше за разтърсващи, проникновени интервюта с президенти и министри, Арлис си беше представяла как попада в смъртоносни ситуации, как смелите й, дръзки репортажи въздействат на нацията.

Сега, докато седеше до пиян, потенциално луд колега с пистолет, главата й беше празна. Пот, предизвикана от паниката, се стичаше по гърба й.

— Не ти отне дълго да натресеш кльощавия си млад задник на моя стол, а? Мръсница, заби ми нож в гърба.

Тя чу гласа си: изтънял, непознат, сякаш връзката по телефона беше лоша.

— Всички тук знаят, и зрителите знаят, че само те замествах, докато се върнеш.

— Не заблуждавай стария хитрец, момиченце.

Това „момиченце“ я събуди, ядоса я достатъчно, за да я накара да се върне. По-късно, когато анализираше ситуацията, щеше да признае, че е проявила глупост с тази нападателност, но поне я накара да се задейства отново.

— Ти си по-добър от това, Боб. Прекалено добър си, прекалено опитен, за да разчиташ на сексистки обиди и безпочвени обвинения.

Килна глава на една страна, все едно цъкаше с език, и леко се намръщи.

— Ти критикуваш историята на Бен и репортажа ми, каза, че имаш своя история. Сигурна съм, че всеки, който гледа, гори от желание да я чуе, също като мен.

— Искаш да чуеш историята ми ли?

— Много бих искала. — Нека да говори, да продължава. Може да припадне.

Или тя щеше да се удави в локва от собствената си пот, предизвикана от паниката преди той да я застреля.

— От двайсет и шест години съм в този бизнес. Дванайсет години седя зад това бюро. Знаеш ли защо „Ивнинг Спотлайт“ е най-гледаното новинарско предаване?

— Да, знам, защото хората знаят, че могат да ти имат доверие. Защото си уверен и имаш спокоен глас.

— Аз не просто четях новините, аз ги търсех, аз се борех за тях, правих репортажи. Заслужил съм си този стол. — Той стовари юмрук върху бюрото, толкова силно, че листата подскочиха. — Извоювал съм си го с всеки ден. Нощ след нощ. Позволих на света да узнае истината. Ще дам на света, на онова, което е останало от него, истината тази вечер.

Размаха пистолета и се обърна към камерата.

— Свърши се! Слушате ли, мама ви стара? Свърши се! Човешката раса е свършена и на нейно място идва откаченото и странното, демони от ада. Ако не умрете задушени от собствената си злъч, те ще ви преследват. Аз ги видях, измъкват се от сенките, промъкват се в мрака. Може и вие да сте такива.

Когато насочи пистолета отново към Арлис, тя усети как изтръпва цялата. Той нямаше да припадне. Тя не можеше да избяга.

— Говориш за така наречените Загадъчни.

— Майната им! Те са зло. Какво мислиш, че предизвика тази чума? Те! Не някоя тъпа птица, нито мутиращ вирус. Те ни я пуснаха, те ни наблюдават как умираме като кучета. Тя превзеха правителството, съсипват правителства по цял свят и подават на жалки, третокласни репортери като теб глупости за лек, който никога няма да измислят. Те ще поробят онези с имунитет.

С едно движение се врътна към камерата.

— Бягайте! Бягайте, ако можете. Крийте се. Бийте се, за да прекарате последните си дни на земята свободни. Убийте колкото можете повече.

— Боб — Арлис протегна ръка, но когато забеляза блясъка в очите му, я отпусна на бюрото, — ти си журналист ветеран. Знаеш, че трябва да представиш доказателства, да дадеш факти, които да подкрепят…

— Трупове гният по улиците! Това са ти доказателствата. Демони драскат по прозорците — прошепна той. — Хилят се и се носят. Червени очи ни пронизват. Угасих лампите, но пак виждах очите им. Те ще отровят водата. Те ще ни оставят да измрем от глад. А ти седиш тук и подкрепяш лъжите им. Седиш си и се преструваш, че идва вълшебно лекарство, че има някаква жалка надеждица, защото някакъв човек бил прибрал дете и играе с него. Хората трябва да слушат мен! Унищожи ги, докато можеш. Бягай, докато можеш.

— Всички вие може да сте демони. Всеки един от вас. Може би ни трябва демонстрация. Ти! Червенокосата. Как, по дяволите, ти беше името?

— Аз съм Фред и не съм демон.

Той изгрухтя в опит да се изсмее. Арлис не можа да измисли друга дума за мокрия, противен звук, когато прихна.

— Разправя, че не била демон. Че какво друго да каже. Аз не мисля, че кървят. Не и в червено, като хората. Ще пробваме веднага.

— Не я наранявай, Боб. — Сега вече Арлис отпусна ръка върху неговата. — Ти не си такъв.

— Зрителите имат право да знаят! Нашата работа е да им кажем, да им покажем истината.

— Да, да, така е, но не като нараняваш невинна стажантка, която идва всеки ден, дори в тази обстановка, за да ни помогне. Тя можеше да се е изнесла от града преди седмици, но остана и идва на работа. Джим, той е шефът на отдела ни. Изгуби съпругата си, Боб, въпреки това идва, работи в апаратната. Всеки ден. Стив е зад камерата, всеки ден. Каръл е в апаратната, всеки ден. Всички се опитваме да поддържаме тази телевизия, за да можем да информираме и да има комуникация.

Сега вече очите на Боб се напълниха със сълзи.

— Вече няма смисъл. Няма никакъв смисъл. Фалшивата надежда е просто лъжа, която не е на фокус. Вие лъжете, но не сте на фокус. Сега имам две мъртви бивши съпруги, а синът ми… той също е мъртъв. Всичко приключи и те идват за останалите от нас, така че няма смисъл. Ще ви направя услуга.

Той насочи пистолета към Арлис и наведе глава на една страна.

— Помисли само какво биха направили демоните с млада, красива жена като теб. Искаш ли да рискуваш?

— Не вярвам в демони.

— Ще повярваш. — Той се обърна към камерата. — Всички вие ще повярвате, когато е прекалено късно. Вече е прекалено късно. Това е Боб Барет, лека нощ.

Той сложи пистолета под брадичката си и дръпна спусъка.

Кръвта плисна навсякъде, шок от топло и мокро по лицето на Арлис, докато падаше назад в стола на втория водещ.

Тя чу — същата лоша връзка — писъка на Фред, виковете. В продължение на три оглушителни секунди пред погледа й всичко посивя.

Вдигна разтреперана ръка.

— Не прекъсвайте.

Усети как Джим я прихваща.

— Ела с мен, Арлис. Ела с мен.

— Не, не, моля те. — Тя вдигна лице към него и видя, че по бузите му се стичат сълзи. — Аз трябва да… Към мен, Стив — нареди тя на оператора. — Моля те. Боб Барет си създаде великолепна, достойна за уважение кариера на журналист с етиката си, с последователността и откровеността си, беше се посветил на четвъртата власт, служеше на истината. Синът му, Маршъл, беше… на седемнайсет.

— На осемнайсет — поправи я Джим.

— На осемнайсет. Не знаех, че Маршъл е починал, и мога единствено да предполагам колко е страдал Боб от тази огромна, лична загуба през последните дни. Днес той се остави на мъката си и ние, които се стараем да служим на истината, които се опитваме да повтаряме неговата етика и последователност, страдаме много, защото това е огромна загуба. Не бива да бъде запомнен с отчаянието в последните си мигове. Дори тогава той ми показа, че все още ме чака дълъг път, докато стигна неговото ниво. В негова чест ще ви поднеса истината.

Тя избърса сълза, видя, че размазва кръв, и простена.

— Налага се. — Погледна право в камерата с надеждата (молеше се!) Чък да гледа. — Разполагам с информация от източник, когото смятам за напълно сигурен. Разполагам с информацията от сутринта и я задържах. Не я съобщих на шефа си, нито на колегите си, нито на вас. Извинявам се. Противно на информацията и цифрите, които представя Световната здравна организация, заедно с Центъра по контрол на заболяванията и Националния здравен институт, смъртните случаи от H5N1-X до днес са повече от два милиарда. Това е една трета от населението на земята и не включва убийства, самоубийства или инциденти, свързани с вируса.

Насили се да отпусне стегнатите под бюрото юмруци и продължи да гледа в камерата.

— И отново, противно на репортажите, ваксина все още няма, защото вирусът мутира. За момента ваксина няма. Освен това самият вирус не е бил идентифициран. Предишните репортажи, които категоризират H5N1-X като щам на птичия грип, са неверни.

Тя замълча, за да се овладее.

— Всички доказателства сочат, че единствено хората са засегнати. Наскоро заклелият се за президент Роналд Карнеги се е заразил с H5N1-X и вчера е издъхнал. Бившият министър на селското стопанство, Сали Макбрайд, е новият президент. Президент Макбрайд е на четиридесет и четири, завършила е Йейл и преди да приеме пост в кабинета е работила два мандата в американския сенат като представител на Канзас. Съпругът на президент Макбрайд от шестнайсет години, Питър Ластър, е починал през втората седмица от пандемията. Твърди се, че двете й деца, Джулиан на четиринайсет и Сара на дванайсет, са живи, на безопасно място. В момента не мога да потвърдя верността на тази информация.

Посегна към бутилката, която бе поставена извън обсега на камерата, и отпи дълга глътка. Видя, че Каръл плаче тихо, а Джим я е прегърнал. Фред беше застанала до тях, галеше Каръл по гърба и кимаше на Арлис.

— Имам допълнителна информация, че военни части — не мога да кажа под чие командване — са започнали чистки, за да открият онези от нас, които, изглежда, имат имунитет, и ги отвеждат на неизвестни места за провеждане на тестове. Това не е доброволно. В момента сме във военно положение. Не вярвам в демони. Това не е лъжа. Но съм видяла онова, което доскоро вярвах, че е невъзможно. Видях красота и невероятни качества. Вярвам, че онези, които наричаме Загадъчните — в тях има и светлина, и мрак, както има светлина и мрак у всички нас — ще бъдат прибрани и тествани. Страхувам се, че онова, което H5N1-X ни остави на всички, няма да ни унищожи, а страхът и насилието, които води след себе си за онези, които му се оставят, наложените ограничения на свободата, те ще го сторят.

Тя замълча, пое си дъх, погледна към Джим и му даде знак, че е готова да прекъсне. Той кимна и прошепна нещо на Каръл. Тя поклати глава.

— Аз ще го направя — промълви Каръл и се върна в апаратната.

— Задържах тази информация с ясното съзнание, че когато я представя, най-вероятно ще бъде последното излъчване от студиото. Че ще застраша колегите си. Освен това позволих да снижа летвата си за очакванията на човешката раса. Казах си, че няма да има значение дали знаете дали казвам истината. Извинявам се за това. Поздравявам всички с мен в това студио, задето рискуваха всичко, за да се доберат до истината. На всички вас, не се предавайте на страха, на мъката, на отчаянието. Оцелявайте. Ще намеря начин да се свържа отново с вас, с истината. Засега, с вас беше Арлис Рийд.

Тя се отпусна назад и си пое дълбоко дъх.

— Извинявай, Джим.

— Няма нищо. — Той пристъпи към нея, когато тя погледна към килналия се на една страна на стола Боб. Кръвта се беше просмукала в ризата му.

— Господи, о, господи.

— Дръпни се, аз ще се погрижа за него. Ще се погрижа.

— Трябваше да го направя. — Разтреперана, разтърсена, тя го остави да я отведе. — Боб се самоуби. Той грешеше, много грешеше, но бе прав за лъжите. Аз бях част от лъжите. Не можех да лъжа след… Сега ще ни затворят. Ти направи толкова много, за да запазиш всичко, а…

— Рано или късно щеше да се случи. Ти каза истината, преди да замлъкнем. Трябва да вървиш, Арлис. Ако се прибереш у вас, сигурно ще те потърсят там.

— Аз… аз имам едно място, за което никой не знае.

— Добре. Какво ти трябва?

— Трябва да унищожа компютъра, който използвах. Така ми каза източникът ми.

— Добре. Направи го. Фред, намери на Арлис провизии.

— Тръгвам с нея — заяви Фред.

— Достатъчно за двама — отвърна Джим без колебание. — Фред, може да вземеш и за двете дрехи от гардероба. — Докато говореше, Джим разкопчаваше опръсканото с кръв сако на Арлис. — Аз ще се погрижа за останалото. Едва ли разполагаме с много време.

Арлис отиде веднага до компютъра. Ръцете й трепереха. Не можеше да унищожи бележките си, просто не можеше, затова ги натъпка в куфарчето, преди да последва стъпките, които Чък беше начертал.

Беше й обяснил да пусне вирус в компютъра и всичко на него щеше да бъде изтрито. След това трябваше да извади харддиска и… да го размаже зверски, както каза Чък, с чук.

Дори след това някой гениален кибер спец можеше да изрови нещо, но, според Чък, тогава вече нямаше да има значение.

Трябваше да си смени ризата, и по нея имаше кръв, да почисти кръвта и да свали грима. Фред нахлу и грабна гримовете.

— Никой няма да ги използва тук, така че не пречи да ги вземем.

— Сериозно ли? Мисля, че суетата е последното, което ще ни трябва.

— Красивото ще си остане красиво. — Фред натъпка гримовете в джобовете си. — Джим казва, че трябва да побързаме, да тръгнем незабавно.

Тя грабна палтото си тичешком, Стив ги чакаше. Той им подаде две раници.

— Останали са, след като хората престанаха да идват.

— Благодаря. — Арлис сложи една от раниците на гърба си и погледна към Джим и Каръл. — Елате с нас. Всички трябва да дойдете с нас.

— Тук ме чака работа. Ако дойдат, преди да приключа, знам как да се измъкна.

— Аз оставам с Джим — заяви Каръл. — Ще затворим както си му е редът.

— Аз трябва да се прибера. Ще им помогна, след това си отивам у дома. Успех. — Стив подаде ръка.

Арлис го прегърна, след това и останалите.

— Ние ще…

— Не казвай нищо — прекъсна я Джим. — Не може да кажем онова, което не знаем. Бъдете внимателни.

— Ще внимаваме. Ще намеря начин — обеща тя.

— Ти ще успееш.

Слязоха по стълбите.

— Беше много смела… С Боб… Той просто, нали разбираш, изгуби самообладание, а ти беше толкова смела.

— Не… Всичко, което направих, бе в състояние на шок. А след това ме беше срам, защото той каза, че лъжа, а аз наистина лъжех, въпреки че той не знаеше. Наистина лъжех.

— Не се вини.

— Един журналист…

— В момента навън е истински апокалипсис — напомни й Фред, — така че всеки трябва да намери начин да оцелее.

Когато излязоха, навън вече бе тъмно. Арлис се спря.

— Така и не се запитах защо никой не е нахлул тук. Просто се радвах, че не нахлуха. Ти ли направи нещо? Както на пазара.

— Имах помощ. Тя е много по-голяма от пазара. Ти сигурно не си погледнала нагоре, за да видиш символите. Няма да издържи завинаги, но засега се държи.

— Ти си пълна с изненади, Фред. Ще задържи ли навън ченгетата, военните и който друг се опита да влезе?

— Не съм се замисляла. — Фред разкърши бедра и перна леко ръката на Арлис. — Май да. Не съм сто процента сигурна, но да, те не идват с добро, нали? Може някои от тях просто да си вършат задълженията, но дори тогава… Според мен, деветдесет процента. Не, осемдесет и пет.

— Става. Да вървим.

— Къде отиваме?

— В Хобокън.

— Така ли? Веднъж ходих там на арт фестивал. Как ще стигнем?

— Ще минем отдолу.

— Метрото не работи.

— Релсите все още си стоят. Ще вървим по тях. Тръгваме към спирката на Трийсет и трета улица, слизаме долу и следваме релсите. Няма да стане много бързо. — Тръгнаха, стараеха се да се държат настрани от уличните лампи, които все още светеха. — Но имаме време. Източникът ми ще ни чака чак в три след полунощ.

— Ще се срещнем с него ли? Чудесно! Никога не съм се срещала с източник.

— Не се вълнувай чак толкова. Разчитам да съм разбрала кода му за времето и мястото, а и че е гледал предаването, за да знае, че идвам. Ако не се получи, тогава продължаваме. Трябва да стигнем до Охайо.

— Никога не съм ходила в Охайо. — Фред отправи на Арлис слънчева усмивка. — Сигурно е красиво.

 

 

Лана плачеше в съня си. Седеше под мъртво дърво с клони, щръкнали към тъмното небе без звезди. Всичко бе тъмно, мъртво, цялото тяло я болеше, дори умът, беше изтощена.

Няма къде да отидем, мислеше тя, в свят, пълен с омраза и смърт, потопен в мъка.

Беше твърде уморена, за да се преструва, че може да върви и крачка повече. Беше изгубила всичко, а омразата щеше да я преследва до гроба. Какъв смисъл имаше да се бори?

— Нямаш време за това.

Лана вдигна поглед.

Над нея се беше изправила млада жена, с ръце на ханша. Гарвановочерната й коса беше подстригана късо и образуваше тъмен ореол около главата. Макар да беше облечена в черно, тя беше бяла. Искреше. В безлунната нощ от нея струеше светлина.

Беше слаба, гордо изправена, метнала пушка на рамо, колчан на гърба, нож в кания на колана.

В нея се усещаше сила, излъчваше почти безгрижна красота.

— Уморена съм — каза й Лана.

— Тогава престани да си хабиш енергията за сълзи. Ставай, движи се.

— Защо? Накъде?

— За да спасиш живота си. Към съдбата.

— Вече няма свят.

Жената коленичи и я погледна в очите.

— Аз тук ли съм? Ами ти? Един човек може да създаде свят, а ние сме две. Има и още. В теб има сили.

— Не ги искам!

— Няма значение какво искаш, а какво е. Ти държиш ключа, Лана Бингъм. Стани, тръгни на север. Следвай знаците. Довери им се. Довери се на онова, което имаш и което си. Лана Бингъм. — Жената се усмихна, докато произнасяше името й и Лана усети прилив на познание, на близост, което бързо се оттече. — Имаш всичко, което ти е необходимо. Използвай го.

— Ами… Познаваме ли се? Познавам ли те?

— Ще ме опознаеш. Сега ставай. Трябва да станеш!

— Лана, трябва да ставаш. — Макс я разтърси за рамото. — Трябва да тръгваме.

— Ами… добре.

Тя седна на изтърбушеното легло във вмирисаната на мухъл стая. Бяха намерили запуснат мотел, доста настрани от главния път, и Макс прецени, че ще бъдат в безопасност, ако спрат и поспят няколко часа.

Господ им бе свидетел, че имаха нужда от почивка.

— Има гадно кафе. — Той посочи каната върху шкафа за телевизор. — По-добро е от… ечемичена отвара. — Той обгърна лицето й с дланите си. — Утрото все още не е настъпило. Аз ще изляза, за да проверя дали няма нещо останало в автоматите. Дай ми десет минути. Нали?

— Десет минути.

В банята наплиска лицето си с вода, имаше металически вкус, но също като кафето бе по-добре от нищо.

Погледна се в огледалото, видя хлътнали очи и бледа кожа. Придаде си малко светлинен блясък — не от суета този път, а заради Макс. Ако изглеждаше прекалено уморена, прекалено слаба, той нямаше да настоява.

След вчерашния ден тя разбираше, че трябва да настояват и да продължат.

Най-сетне прекосиха реката, малко след напълно изоставения град Пийкскил. Не бяха единствените, които са се опитвали да прекосят реката.

Смазани автомобили, изоставени, някои с тела зад воланите.

Наложи се да оставят джипа по средата на пътя и да пренесат вещите си около преобърнат тир, който блокираше пътя. Тя забеляза, че някои са бягали на запад — или поне се бяха опитали — докато други бяха поели на изток.

Барикадите, издигнати от източната страна, бяха унищожени. Някой, помисли си тя, беше преминал. Но къде е отивал?

Трябваха им осем часа, докато излязат от Челси и стигнат до мястото, където прекосиха река Хъдсън.

Взеха друг автомобил — с огромни гуми, но с половин резервоар гориво — и се отправиха на запад, след това на север. Придържаха се към черните пътища, избягваха населените места, по-скоро местата, които са били населени някога.

Когато тя настоя да спрат, за да починат и хапнат, завиха към къща, която изглеждаше запустяла, в район с виещ се двулентов път. Заковани прозорци, непочистен сняг. Тъкмо когато се заклатушкаха по разбитата алея към къщата, една жена, с див поглед, въоръжена с пушка, излезе на хлътналата веранда.

Те продължиха.

Не спряха чак докато мръкна. Стигнаха до две бензиностанции край запуснат мотел, наречен „Скрита почивка“.

Лана направи пиле с ориз на котлона в офиса на мотела. Прахта и мръсотията, наслоили се по плота на рецепцията, й подсказаха, че те са първите гости от седмици.

Поне се нахраниха и поспаха.

Сега трябваше да продължат. Щяха да намерят Ерик и Макс щеше да измисли какво да правят след това.

Тя чу сигнала от седем почуквания и щом Макс влезе, грабна чантата.

— Готова съм.

— Взех чипс и безалкохолни, няколко десертни блокчета. И си имаме нов автомобил — похвали се той. — В по-добра форма е от последния, въпреки че няма гориво. Но една от колонките проработи, така че ще може да го напълним, ако го добутаме дотам.

— Добре. Трябва да хапнеш нещо друго освен чипс и сладки неща. — Тя извади портокал от чантата.

— Ще си го разделим — реши Макс.

— Дадено.

— Дай първо да преместим колата, да я натоварим и заредим. Изглеждаш отпочинала.

Тя се усмихна, доволна, че се беше постарала.

— Че кой няма да изглежда отпочинал след нощ в този палат?

Излезе след него и потрепери в студа, въпреки че беше с яке.

— Мирише на сняг.

— Може да завали, така че с гориво или не, ако видим друг автомобил, сменяме този.

— Колко още остава, според теб?

— Около петстотин и шейсет километра. Ако можехме да използваме главните пътища, щяхме да се придвижим за прилично време. Ако ли не…

Той замълча, вдигна червена туба с надпис „бензин“ и тръгнаха по пътя, където един автомобил се беше килнал на банкета.

— Почти са успели — прошепна тя.

— Не е имало значение, ако колонките са били изключени. Успях да я избутам на три-четири метра, но повече не можах. Може да се справим заедно.

Тя не каза нищо, защото знаеше, че той се пресилва. Силите им, както сама научи, не идваха просто така.

Той наля в резервоара четири литра бензин и прибра тубата в багажника.

— Мога аз да покарам.

Той я стрелна с поглед.

— Вчера нали пробвахме.

До вчера тя никога не беше шофирала. Нали живееше в Ню Йорк.

Той се разсмя и я целуна.

— Никакви спорове. Пробвай да откараш колата до бензиностанцията.

Качиха се и Макс кимна към копчето за запалване.

— Ти го направи, и за това имаш нужда от опит.

Беше прав, имаше нужда да се упражнява.

Протегна ръка над стартера и се съсредоточи. Натисна. Двигателят изръмжа.

Доволна от постигнатото, тя се усмихна широко.

— Упражнения друг път.

Той се разсмя отново и това й вдъхна спокойствие.

— Карай.

Тя стисна волана както падаща жена стиска въже, изписка и напредна малко, колата се разтресе и изви към колонките.

— Да не удариш някоя колонка — предупреди Макс. — По-полека, малко наляво. Стоп!

Тя скочи върху спирачката толкова силно, че колата подскочи, но важното бе, че успя.

— Включи на неутрална. Изключи.

Двамата слязоха. Макс пъхна маркуча в резервоара и натисна ръчката. Щом чу звука, прегърна Лана.

— Получи се.

— Не съм и предполагала, че ще се радвам толкова да усетя мириса на бензин, но… — Тя замълча и притисна ръка към гърдите му. — Ти чу ли…

Докато го казваше, той се обърна и я избута зад себе си. Извади пистолета от кобура.

Малко кученце подскачаше наблизо, провесило щастливо език с блеснали очи.

— О, Макс! — Тя понечи да коленичи, за да го посрещне, но Макс я спря.

— Знам, че си отзад. Излез, искам да ти видя ръцете вдигнати.

Лана се закова на място, докато кучето драскаше с лапки по краката й, въртеше опашка и джавкаше.

— Не стреляй! Господи! Стига, човече, да не вземеш да ме застреляш.

Когато чу гласа — мъжки, с лек акцент — кучето се втурна обратно към мъжа, който излезе иззад един храст в края на паркинга.

— Вдигнал съм ръце, мой човек. Ето, горе са. Само двама сме, тръгнали сме на път. Нищо лошо не правим. Не наранявай кученцето. Сериозно, човече, не се стряскай.

— Защо се криеш там?

— Чух колата, това е. Исках да проверя. Последния път, когато исках да проверя една кола, онзи за малко да ни прегази. Едва успях да дръпна Джо и да се разкараме.

— Оттам ли е това на лицето ти?

Под лявото око на тясното му лице се виждаше пожълтяла синина, все още пурпурна над рядката брада по челюстта.

— Не. Преди две седмици бяхме с една група. Всичко изглеждаше наред. Лагерувахме навън, варяхме разни неща. На втората вечер ме пребиха и ми откраднаха нещата. Имах си супер нещица, мой човек, и не си ги стисках. Те обаче искаха всичко. Оставиха ме тук, взеха ми раницата, водата, всичко. След като заминаха, Джо се появи. Затова се сдушихме. Той няма да ме нарита до смърт. Вижте, просто не го наранявайте.

— Никой няма да го нарани. — Лана коленичи и Джо хукна към нея, покри лицето й с целувки. — Никой няма да нарани Джо. Толкова си сладък!

— Джо е добро куче. Едва ли е на повече от три месеца. Има и следи от лабрадор в него. Не знам какво друго. Може ли да не насочвате пистолета към мен? Наистина не обичам пистолети. Те убиват хора, каквото и да разправят онези от асоциацията на притежателите на оръжия.

— Свали си раницата! — нареди Макс. — Изпразни я. И палтото, обърни джобовете.

— Леле, човече, току-що се позапасих.

— Няма да вземем нищо. Но държа да се уверя, че нямаш оръжие.

— А, добре, няма проблем! Имам нож. — Все още с вдигнати ръце, той посочи канията на колана. — Нож ти трябва, когато ходиш пеша и лагеруваш на открито. Имах палатка, но онези гадове я взеха. Трябва да сваля ръце заради раницата. Може ли?

Макс кимна и той сви рамене, свали раницата и дръпна ципа, извади одеяло, чифт чорапи, суитшърт, хармоника, малко пликче с кучешка храна, две консерви, снаксове, вода и две книги с меки корици.

— Надявах се да си намеря спален чувал, може би автомобил. Не съм открил всичко, за да тръгна. Ще завали сняг. Аз съм Еди — представи се той, докато вадеше нещата. — Еди Клосън. Това е всичко — добави той. — Може ли сега да си облека палтото? Кучешки студ е.

Беше слаб като вейка — висок, кокалест човек, на не повече от двайсет и две, двайсет и три, помисли си Лана. Косата му, мръсноруса раста, се подаваше изпод оранжева скиорска шапка.

Инстинктите й казваха, че е безобиден като кучето.

— Облечи си палтото, Еди. Аз съм Лана. Това е Макс. — Тя направи крачка към него.

— Лана…

— Понякога трябва да се доверяваме на хората. — Тя се наведе, за да му помогне да си събере нещата. — Накъде си тръгнал, Еди?

— Нямам представа. Имах компас. И него взеха. Май просто търся хора, които не са мъртви и не се опитват да ме убият, които няма да ме пребият за кесийка трева. Ами вие?

Вдигна поглед, когато Макс приближи, за да го огледа отблизо.

— Пич, ти си поне двайсет кила по-тежък от мен и май си само мускули. Освен това имаш пистолет. Няма да се пробвам да направя нищо. Просто искам да ида на някое прилично място. Където хората не са откачени. Накъде сте тръгнали?

— Към Пенсилвания — призна Макс.

— Дали не ви се намира място за още двама? Мога да ви помагам, за да стигнете.

— Как?

— Като за начало — Еди метна раницата на гръб и посочи с брадичка колата, — автомобилът си го бива, но не е четири по четири, а ще завали сняг. Почти всички главни пътища са блокирани, а второстепенните не са чистени след последния сняг. Обзалагам се, че в бензиностанцията има вериги.

— Вериги ли? — обади се озадачена Лана.

Еди се ухили.

— Градско чедо, а? Вериги за сняг. Може да ви потрябват. И две лопати няма да дойдат зле. Пясък, ако може да намерим. Или две кофи от този чакъл. Аз съм насреща — увери го той. — И ще бъда откровен. Не искам да пътувам сам. Става напълно откачено. Колкото повече хора пътуваме заедно, толкова по-добре, поне така мисля.

Макс погледна Лана и тя му се усмихна.

— Да вървим да видим дали ще намерим вериги.

— Дадено — грейна Еди. — Супер.