Нора Робъртс
Година първа (25)

25.

Накрая Лана си постигна своето. Не можеше да отиде в селото, но и не позволяваше никой да дойде при нея. И в двата случая щеше да изложи хората на риск, ако Воините на безупречната добродетел се върнеха.

Детето й говореше с нея и чрез нея. Засега тя вярваше, че нещата са така, както трябва.

Тя готвеше, работеше в градината, събираше яйца и се радваше на простия живот сред тишината.

Лятото преминаваше в есен, тя прибираше зеленчуци и ги затваряше в буркани за през зимата. Правеше мармалади и желета, а Саймън косеше и трупаше сено на бали, събираше жито за брашно, пренасяше царевица до хамбара.

Един ден донесе семена за портокалови и лимонови дървета. За нея бяха безценни като диаманти.

— Може пък да се получи — заяви той, докато ги засаждаха в оранжерията. — Следващото лято ще пием лимонада на верандата.

— Следващата есен ще има патица с портокал.

— Може пък да намерим лайм. Шотове с текила.

Тя се разсмя и внимателно покри семената с пръст.

— Сигурно харесваш текила — отбеляза той. — За пръв път те чувам да се смееш.

— Садя портокалови семки в пръст, подхранена с курешки на кокошки, и си представям как обръщам шот текила. Смешно е.

— Татко ми обичаше да казва, че малко кокоши курешки са в състояние да накарат почти всичко да порасне.

— Ще разберем дали е така.

Обзета от любопитство, тя протегна ръце над саксията. Остави силите да протекат през нея, да излязат и да се насочат надолу.

Усети надигането, пулса и силите.

Нежно зелено стръкче надигна главица над пръстта и се протегна към светлината.

Тя се разсмя отново, звук, породен от удивление и радост. Грейнала, тя се обърна към Саймън, който я наблюдаваше.

— Това е невероятно — успя да промълви той.

— Ако предпочиташ да не…

— На глупак ли ти приличам? — попита той и очите му разхвърляха зелени мълнии под златното. — Светът е какъвто е. А пък аз съм фермер, който си има вещица, която може да помогне на посевите. Ти да не би да имаш проблем с това, което си?

— Не, но…

— Че аз защо ще имам тогава? Според мен, най-големият проблем, който сме имали още от началото, е, че хората сочат с пръст и правят още по-лоши неща с онези, които не са като тях. Този път трябва да се постараем повече. Може да е последният ни шанс да оправим нещата.

Той докосна друга саксия.

— Пробвай с това.

Тя освободи силите си, този път изпълнена с радост. След това отстъпи от нежното стръкче.

— Не знам дали съм аз или тя, или и двете. Знам единствено, че тя ме промени. Ако се събудя утре и се окаже, че всички тези месеци са били сън, пак ще си остана променена. О! — Тя се засмя отново и притисна ръка отстрани на корема.

Тези движения и жестове го притесняваха.

— Добре ли си?

— Да. Тя рита. — Лана изненада и двамата, когато пое ръката му и я притисна към корема си.

Той усети трепване, което го прониза. Новият живот риташе ръката му и поради причина, която не можеше да си обясни, докосна сърцето му.

Някой расте там вътре, помисли си той. Невинно създание, безпомощно. Ако обаче можеше да съди от силата на ритника, бе заредено със сили.

— Тя… доста е бойна.

Той отстъпи крачка назад, а лицето на Лана бе ведро също както когато повика живота от пръстта. Грейналото й лице накара нещо у него да трепне, също както детето, което се движеше в нея.

Той внимаваше, много внимаваше подобно нещо да не се случи.

— Трябва да поработя малко. Ти ще се справиш ли с останалите?

— Да.

Когато той излезе, тя остана притихнала сред мириса на пръст и раззеленени растения.

 

 

Саймън непрекъснато си намираше работа и се отнасяше към Лана като към сестра. На два пъти през септември минаваха групи от хора. Тя оставаше в къщата, не се показваше, беше предпазлива.

Той им даваше продукти, насочваше ги към селото. Някои щяха да останат, за други бе сигурен, че ще продължат. Търсеха нещо друго, нещо повече. Просто търсеха.

След като изпрати втората група, Саймън влезе в кухнята и я завари да бърка яхнията на печката. Беше подпряла пушката до себе си.

— Осем човека. Единият имаше крила. Просто не мога да свикна с тази гледка. Преди няколко дена заобиколили окръг Колумбия.

Масата беше сложена, тя много държеше на това. Саймън се изми на мивката и седна.

— Чули стрелба, видели дим. Един от тях бягал, когато попаднал на тях. Той казал… как й беше името на онази? — Той замълча, потри слепоочието си. — Макбрайд била още жива и всички, които са останали от правителството, се опитвали да удържат града. Всеки път, когато някой успеел да се справи с комуникациите, друг ги прекъсвал отново.

— Сякаш говорят за различен свят, съвсем непознат.

— Точно така. Но не е. Носят се слухове за хора в лагери и лаборатории.

— Хора с магически сили ли?

— Да, но не само те. Предполага се… — Той мислеше да не й казва нищо, но не можа. — Казвам ти, защото не е редно да не знаеш, но не е потвърдено.

Тя се обърна към него.

— Казвай.

— Разправят, че чумата е свършила, че вече е изразходвала силите си. Това е добрата новина. Лошата е, че са пресметнали, че е отнела живота на осемдесет процента от населението. Говорим за населението по цял свят. Това са повече от пет милиарда човека. Може и повече.

— Трябва да пийна нещо.

Той отиде до килера, извади бутилка уиски и наля два пръста.

— Чух същото преди два дена. — Той изпи половината уиски. — В селото имаше един с аматьорско радио, та той се свързал с други — дори двама в Европа, а там не било по-добре. Като прибавим онези, които са се самоубили, защото около нас е истински ад, процентът нараства. Ню Йорк… Искаш ли да чуеш това?

— Да, трябва да го чуя.

— Ню Йорк бил контролиран от Тъмните Загадъчни. Говорят за човешки жертвоприношения, за изгаряне на клади на хора като теб, които не са като тях. Военните успели да задържат някои райони, най-вече западно от Мисисипи, но доколкото разбирам, йерархията нещо я нямало. Имало и такива, които определяли награди за всички Загадъчни — и тъмни, и светли, без значение.

— Това се Воините на безупречната добродетел.

— Те водят парада. Похитителите са все още на път, поразяват целта си и бягат. И работят като наемници.

Тя внимателно постави красивите чинии на майка му, много обичаше да е красиво.

— Така че за всички е зле, но за тези като мен… Всички ни гонят. Трудно е да се повярва какво каза онзи ден, че нещата ще се оправят, когато му дойде времето.

Тя пренесе купата на масата.

— Трябва да вярваме.

Сипа храна в чиниите.

Седна и го изчака и него да седне.

— Когато бях в Нова надежда, видях какво могат да постигнат заедно хората. Видях и други, които се опитваха да го разрушат. Ти си войник.

— Да.

— Също и Макс, накрая. Той избра да се бие, да води, защото трябваше да го направи. Ти направи същото, уби, за да защитиш човек, когото почти не познаваш. Даде на хората, които минаваха оттук, храна, над която си се трудил, и това бе изборът ти. Хората, които се опитват да разрушат това, няма да победят, защото винаги ще има хора като Макс, като теб, като хората, които оставих, които правят избор.

— Прочетох една от книгите му. Не онази, която ти имаш — обясни той, когато тя го погледна. — Една от другите. Добра е. Той е добър писател.

— Беше. — Тя се усмихна, въпреки че усети болка в сърцето. — Беше добър.

 

 

Обикновено след дълъг ден, след като похапнеха и свършеха останалата работа, Саймън работеше в хамбара. Преди да си легне оставаше в библиотеката на майка си за около час или два с книга в ръка.

Телевизията му липсваше и той не се срамуваше да го признае, но книгите компенсираха. Липсваше му и бирата и много се надяваше малката група, която се опитваше да направи пивоварна, да успее. Повечето вечери пиеше чай и почти беше свикнал с вкуса му.

Чаят обаче не компенсираше липсата на бира.

Обикновено кучетата се настаняваха при него и това бе приятен начин да изпратят деня. Преди да си легне ги пускаше навън за последен път.

Книгата го разсейваше от мисли за работата, за света, за жената, която спеше на горния етаж. Работата щеше да си я има, а за света не можеше да направи абсолютно нищо. Стараеше се да ограничава мислите за Лана.

През последните няколко вечери учеше. Книгите бяха подходящи за целта.

Беше претърсил много къщи след смъртта на родителите си. Работата във ферма се оказа много по-различна, отколкото му се струваше едно време, като дете.

Добави много книги към библиотеката.

Те му даваха инструкции за отглеждането на пчели, за клането — въпреки че той с удоволствие оставяше тази работа на месаря в селото — как се прави масло, сирене, за холистичните лекарства и лечение.

Как се готви — преди Лана да се появи.

Правеше всичко със смес от очарование и ужас, примесени с доза страх.

Изненада се, когато я чу, че идва, затвори книгата и стана. Тя никога не ставаше, след като си легнеше и затвореше вратата.

Този път обаче влезе при него, косата се стелеше по раменете, огромната тениска очертаваше корема й и едва стигаше до средата на бедрата.

Имаше безкрайно хубави крака, помисли си той, след това веднага затвори тази част от ума си.

— Извинявай, не можах да заспя.

— Няма проблем. Имаш ли нужда от нещо?

— Може би книга… — Тя замълча, когато видя книгата, която той държи — „Наръчник за раждане у дома“.

Тя го беше разсеяла, краката й го бяха разсеяли и той бе оставил корицата да се вижда.

— В селото имат много книги, които можеш да вземеш… Откраднах тази, защото нямаше как да обясня… Трябва да знам какво да правя, когато настъпи моментът.

— Добра идея, поне единият от нас ще знае. — Тя притисна ръка към кръста. — Говорих с Рейчъл, лекарката в Нова надежда, щяхме да започнем уроци по раждане през септември. Такъв беше планът. Както и да е, мислех да почета, да пия чай.

— Аз ще направя. Имаш малко унил вид.

— Щях да се почувствам обидена, но се чувствам смачкана. Да прочета ли това?

— Не и ако искаш да спиш тази нощ. — Той се усмихна и тя се разсмя.

— Леле.

— Сигурно е трудно да спиш, когато бебето рита.

— Не знам… не мисля. Рейчъл каза, че контракциите предвещават раждането. — Гласът й пресекна и тя стисна облегалката на канапето.

— Боли ли те?

— Просто… Не е толкова зле. Колкото да ме държи будна. — Тя въздъхна, изправи се.

— Може да е… онова нещо.

— Онова нещо ли? Родилните мъки ли? А, не, просто фалшиви контракции. Щях да разбера. Щях да позная. Май чай от лайка и книга ще ми дойдат добре. Или само чаят.

— Добре. — Той остави книгата и отиде с нея в кухнята. — Аз ще го направя.

— Благодаря, но ми е добре като се движа. Просто съм неспокойна. Като гледам, и кучетата са същите. Дали да не ги пусна?

— Давай. — Той сложи чайника, когато тя отвори вратата.

Вятърът простена.

— Духа силно — прошепна тя и застана за момент на прага, остави поривът да я лъхне. — Май идва буря.

Той се обърна, за да не гледа как косата й се развява, а тениската танцува около краката й, ужасен от привличането.

Бременна жена, напомни си той. Жена, която му имаше доверие и зависеше от него. Жена, която скърбеше за мъжа, когото бе обичала.

— Тъмни нощи, пълни с чудеса, когато магическите сили се надигат. Макс го е писал или нещо много подобно. Тази вечер я усещам точно такава.

Когато чу рязък шум отвън, тя притисна ръка към корема си. В същия момент водите й изтекоха.

Двамата останаха неподвижни, чайникът свистеше и не откъсваха очи един от друг, обзети от пълен шок.

— О, господи. Водите ми изтекоха. Ти чу ли? Чу ли? Чух звънтене. Мили боже! Това не са фалшиви контракции.

— Добре, добре. Чакай. — Той изключи печката. Трябваше му гореща вода, за да стерилизира… Нямаше още отсега да мисли за това.

— Не мога да чакам.

— Не исках да ти кажа да чакаш. Исках… Добре. — Военното обучение му даде сили, премина в бойна готовност. — Да те качим горе.

— Водите ми изтекоха по целия под.

— По-късно ще почистя. Всичко, което ми трябва, е горе.

— Какво ни трябва?

Той разреши въпроса с качването като я пое на ръце. Беше тежка, но той щеше да се справи.

— Прочетох книгата. Чиста завеса за душкабина, кърпи, одеяла и разни други неща. Всичко има.

— Те ни трябват.

— Имам часовник. Трябва да премерим на колко време са контракциите. Имаше две на колко, през пет минути ли бяха?

— Не знам колко са били. Мислех, че са различни. Защо има различни? На кого му е хрумнала тази глупост?

Поне един от тях трябваше да запази спокойствие.

— Кажи ми колко време ще продължи.

— Около два часа. Аз съм пълна глупачка.

— Начинаеща е различно от глупачка. — Той я пренесе в стаята на родителите си и застана до леглото с балдахин. — Ще донеса всичко. Ще останеш ли за малко сама?

— Да, добре съм.

Тъй като не знаеше колко време ще продължи, той реши да побърза. Трябваше да вземе всичко и да се върне, да разгъне завесата за душа и да натрупа кърпите.

— Ще стане голямо мазало. Чакай, ще ти дам друга тениска. Тази е мокра.

Тя се погледна, след това вдигна очи към него. За момент затвори очи.

— Май не е сега моментът да се чувствам неловко.

Тя я свали и застана на мътната светлина като богиня на плодородието. Напращяла, красива, неземна.

Тя, напомни си Саймън, раждаше.

А той беше единственият, който да й помогне.

— Ще ти помогна да легнеш, след това отивам за останалите неща.

Той я настани, покри я с одеяло и включи малката камина, която родителите му обичаха.

— Връщам се веднага. Ти дишай, нали? Вдишваш през носа, издишваш през устата. Чакай тук. — Той притисна часовника в ръката й. — Отбележи времето при следващата, колко време продължава и започни да следиш времето между тях.

Той се движеше бързо, стерилизираше ножици, приготви чаша лед, купичка гореща вода и парцали. Изми хубаво ръцете си, изтърка под ноктите, прииска му се да беше взел лекарски ръкавици от някоя къща.

— Стават по-болезнени. Много боли. Траят по цяла минута, а са на четири минути една от друга.

— Ясно. Според книгата наближаваш и трябва да видя главата на бебето между… там долу. Трябва да… погледна. При следващата контракция.

Подпряна на възглавниците, тя го погледна в очите.

— Кога е рожденият ти ден?

— Моят ли?

— Искам да знам нещо по-лично за теб.

— Странно. На втори юни.

— Ами средното ти име?

Той се усмихна.

— Джеймс.

— Кога за пръв път си правил секс?

— Стига де.

— Сериозно говоря. Сега ще ми оглеждаш вагината. — Тя изви вежди, когато той се намръщи. — След като ще я оглеждаш, може да преглътнеш името й. Освен това зададох най-обикновен въпрос.

— Бях на шестнайсет. Преди да попиташ, тя се казваше Джесика Хобс и една вечер го направихме доста неумело в пикапа ми трета ръка отстрани на алеята за автомобили. Вторият път беше по-добър и за двамата.

— Добре. — Тя погледна към прозореца. — Прибра ли кучетата? Навън наистина духа много.

— Вътре са. Спят в моята стая. Искаш ли…

Тя се изви и извика.

— Още една.

Той вдигна одеялото и внимателно премести краката й така, че да остане със свити колене.

Не мисли, не реагирай, нареди си той. Беше виждал как се раждат крави, кончета. Щеше да… Мили боже.

— Все още не я виждам, така че имаме време.

Той намокри парцал и попи потното й лице.

Три безумни часа по-късно, той знаеше със сигурност, че трябва да има по-добра система. Технологиите, медицината трябваше да намерят начин. Контракциите ставаха по-силни, по-близки една до друга, той бършеше потта й със свободната си ръка. Тя почти беше натрошила костите на другата, защото я стискаше всеки път, когато болката нахлуеше.

Даваше й от счукания лед, както пишеше в книгата, а когато свърши, изтича долу за още. На всеки няколко контракции я проверяваше и се питаше дали някога ще може отново да прави секс с жена.

Дишаше с нея, докато вятърът навън виеше, а очите й, станали стъклени от болка, не се откъсваха от неговите, докато той жертваше бъдещето на дясната си ръка. Господи, тази жена имаше железен захват.

Към четвъртия час тя се отпусна на купчината възглавници, пръстенът на верижката блестеше между гърдите й.

— Тя защо не излиза?

— В книгата пише, че раждането на първото дете може да отнеме повече време. — Напълно объркан, той приглади назад мократа си коса. — Мама ми беше казала, че са й трябвали дванайсет часа.

— Дванайсет ли? Дванайсет!

Разбра, че подходът му не беше правилен, когато тя се надигна с оголени зъби, стисна го за ризата и го привлече към себе си.

— Направи нещо!

— Трябва да запазиш спокойствие. Ще се справим.

— Ние ли? Ние ли? Донеси ми клещи, донеси ми едни клещи, за да ти извадя няколко зъба без упойка, тогава ми казвай ние. Не ми разправяй да запазвам спокойствие, скапаняко… О, господи. О, господи, започва!

— Дишай, дишай. Хайде, бебе. Ще проверя. Не спирай да дишаш. Мили боже, виждам главата. Тя има коса. — Кой знае защо, това го очарова и той се усмихна широко.

— Тогава извади я! Просто я извади!

След миг тя се отпусна тежко и простена. Затвори очи.

— Наистина ли видя главата?

— Да. Косата ми се стори тъмна. Мокра е, но изглежда тъмна.

Сложи малко лед върху кърпа и изми лицето й.

— Добре, слушай. Справяш се чудесно. Знам, че те боли. Не знам защо, по дяволите, трябва да боли толкова много. Гадно е, но се доближаваме до наградата. Ти можеш да се справиш.

— Мога. Извинявай, че те нарекох скапаняк.

— Нищо. Чувствам се като скапаняк.

— Да, ама не си, и ако те нарека така отново или нещо по-лошо, още отсега ти казвам, че си герой. Точно така — настоя тя, когато той поклати глава. — Знам какво е герой. О, мамка му!

Той беше влизал в бой. Беше водил хората си, беше губил някои, убивал. Нищо обаче не го беше подготвило за ужаса да помага на жена, която ражда.

Той коленичи на леглото, подпря петите й с ръка и натисна, докато тя напъваше.

Ожесточението пулсираше в нея сега, изостряше погледа й, грееше по лицето — виковете й бяха като на война, не предизвикани от болка. Когато потта попи в ризата му, той я съблече и я хвърли настрани.

Също като Лана носеше на верижка медальон с образа на архангел Михаил.

— Издишай, издишай. — Той избърса челото си с ръка, когато тя се отпусна, за да се съвземе. — Съвсем близо сме.

Лана се сви, пое си въздух. Навън гръмотевицата се смеси с воя на вятъра.

— Ето я главичката, господи, Лана, погледни. Ето я главата. Дишай, не напъвай. Просто дишай, не напъвай. Добре, така. — Той внимателно освободи пъпната връв от врата на бебето. — Сега още веднъж. Готова ли си?

Стаята, нощното небе пламна в светлина. Свещите на полицата над камината пламнаха.

С последния вик на Лана бебето се плъзна в ръцете на Саймън. И с първия си дъх нададе триумфален вик.

— Поех я. — Озадачен, изпълнен със страхопочитание, Саймън наблюдаваше гърчещото се дете. — Поех я. Леле.

— Красавица! Не е ли красавица!

Лана протегна ръце и Саймън й подаде детето.

— Красавица е и още как. Трябва да държиш главичката по-ниско, така пише в книгата. За да се оттече всичко. Ще я поизчистя. И трябва да я държим на топло.

През смях и сълзи, Лана притисна устни към бузката на бебето.

— Това е моето бебе. Тя е тук. Красива е. — Отново блесна светкавица, когато тя погледна Саймън. — Излезе от мен и попадна в твоите ръце, после в моите. Тя е и твоя.

Той не можеше да говори, само кимна.

Саймън се зае да почисти, а когато приключи, слънцето заблестя през прозорците. Бебето се хранеше кротко на гърдата на майка си.

Този образ щеше да е с него до края на живота му.

— Какво ще кажеш да направя бъркани яйца и да ти донеса чая, който снощи така и не изпихме.

— Бих похапнала. — Тя погали с пръст косата на бебето. Имаше тъмната коса на Макс. — Нямам думи, Саймън. Просто нямам думи.

— Как ще я наречеш?

— Фалън. Тя е Фалън. Родена е през Първата година. Зачената е и спасена от един мъж, родена в ръцете на друг. Знам, че ще цени и двамата. Сигурна съм.

Той й донесе храна, увери се, че е добре, и излезе да се погрижи за добитъка. Полето можеше да почака.

 

 

Саймън надникна да види как са. И двете спяха, затова отиде да вземе спокойно душ. В банята се облегна на плочките, докато водата се стичаше по гърба му, и се опита да овладее чувствата, които го заливаха.

Отиде в хамбара, извади онова, над което работеше от седмици.

Люлката беше висока до кръста, направена от бор, в наситенокафяво. Залюля се леко, когато я натисна с ръка.

Бебето отвори очи. Тъмносиньото, като на дете с магически сили, го прониза.

— Леле — прошепна той и го погали по бузката. — Гледаш така, сякаш знаеш всичко, че и повече. Ще полегна малко. Така че…

Ами ако те имаха нужда от него?

Той сви рамене и се изтегна на леглото до Лана.

Ако имаха нужда от него, докато спеше, щеше да е до тях. Бебето захленчи и той веднага отвори очи.

— Не я буди — прошепна той и потупа неуверено малката по дупето. — На нейно място щях да спя поне един месец.

Когато тя изхленчи отново и се размърда, той се надигна.

— Да пробваме така. — Той я пое в ръце и когато тя се сгуши до гърдите му, я погали по гръбчето. — Да, така е по-добре. Много по-добре. Браво на моето момиче.

Докато той спеше, Фалън го наблюдаваше. Опознаваше го.