Нора Робъртс
Година първа (11)

11.

Джона Ворхиз работи почти цяло денонощие, после използва ранните утринни часове, за да се промъкне на лодката на мъртвата си партньорка.

Стана му мъчно, че нахлува на нещо, което беше на Пати, че видя неща, които тя обичаше, пръснати по старата й любима моторница. Но така имаше надежда, имаше и цел.

Той натрупа допълнително одеяла, медицински запаси, храна.

Планираше късо пътуване по права линия нагоре, срещу течението на Хъдсън, но бе готов и за усложнения. На борда щеше да има новородени и жена, която току-що е родила близнаци. Също и лекар.

Рейчъл.

Тя също му даде надежда, когато той бе убеден, че надеждата е напълно изгубена. Тя не се поколеба да направи всичко по силите си, за да осигури безопасността и здравето на Кейти и бебетата й.

Запита се дали новият живот насред толкова много смърт не е вдъхнал и на Рейчъл надежда, не й е дал цел.

Не предизвика ли у нея желание да поема рискове?

Щяха да превозят по реката насред зима бебета на два дена. Трябваше да се махнат от Ню Йорк и нарастващото насилие.

Но къде отиваха? Нито един от тях не беше сигурен.

А когато мина през болницата, както знаеше, за последен път, разбра, че нямат избор.

Виждаше смърт, неговото проклятие, у толкова много хора наоколо. Персоналът бе съвсем намалял, дори пациентите бяха по-малко, отколкото предишния ден.

Повечето бяха в моргата.

Когато обаче влезе в стаята на Кейти и тя го погледна с безрезервно доверие, той знаеше, че ще ги заведе на безопасно място.

Независимо от цената.

— Рейчъл къде е?

— Отиде да се опита да вземе още провизии.

Облечена в дрехите, които той й беше донесъл, сложила в краката си чантата, която той беше приготвил, Кейти се изправи.

— Джона, останало е само още едно бебе в родилното. Майката, на нея са й правили спешно секцио, когато ти израждаше близнаците, е починала. А сестрата… тя е болна. Бебето обаче е здраво. Рейчъл я прегледа. Минаха два дена. Досега да е показала симптоми, ако беше заразена с вируса.

— Искаш да я вземем?

— Тя си няма никого.

— Добре.

Кейти затвори очи, а когато ги отвори, сълзите потекоха.

— Рейчъл каза, че ще отговориш така. Тя взема запаси, но аз мога да я кърмя. Имам предостатъчно мляко.

— Тя има ли си име?

— Майка й се казва Хана. Мисля, че и тя трябва да се казва Хана.

— Красиво име. — Той се усмихна, без да обръща внимание на факта, че сега трябваше да спаси три бебета. — Как са тези двете?

Той се премести до креватчето на колелца, където спяха повитите близнаци.

— Преди половин час ги нахраних. Рейчъл каза, че са съвсем здрави, здрави като родени навреме.

— Да ги облечем. И теб.

Джона пъхна ръчичките на Дънкан в пуловерче от магазина в болницата, а Кейти обличаше Антония. Кожата на бебето, розово-бяла на фона на пръстите му, му се стори невъзможно мека. Рядко се бе докосвал до деца като парамедик, но бе преминал обучение и пови Дънкан в едно от одеялата, които беше взел от апартамента на Кейти.

Когато чу стъпките на Рейчъл — познаваше походката й — възелът в стомаха му се отпусна. Тя влезе, стиснала в едната ръка медицинска чанта, в другата дете.

— Има ли място за още един?

— Разбира се. Вземете си палтата. Аз поемам големия човек.

Той взе чантата на Кейти и пълната медицинска чанта, а Рейчъл извади своя сак от гардероба.

— По улиците има проблеми, но не е толкова зле, колкото беше. Няма да ни отнеме много време да стигнем до лодката. Излизаме и се качваме веднага в линейката. Вие двете и бебетата сте отзад.

— Днес на два пъти минавахме на резервен генератор — каза Рейчъл. — Не знам колко време още ще издържи всичко. А след онези новини не е останал почти никакъв персонал. Така и не ви попитах къде отивате. Дори не вярвах, че ще трябва да се измъкваме с лодка.

— Това е единственият начин. Дори да успеем да стигнем по мост до Манхатън, а те са блокирани, ще трябва да минем по друг до Ню Джърси. Пати държеше лодката си целогодишно на това пристанище. Живееше на нея, докато траеше разводът й, преди около осем години. Казваше, че било по-евтино, отколкото в апартамент. И много я обичаше.

— Ходех на училище с едно момиче, което живееше на лодка. — Кейти люшкаше Антония. — Веднъж бях там на парти.

— Излизате — напомни им Джона, когато стигнаха партера. — Излизате и се качвате. Има две бебешки люлки, най-доброто, което можах да намеря. Не знаех, че ще вземем стопаджийката Хана.

Никой не ги спря. Излязоха, нощта се оказа зловещо тиха. Кейти си каза, че звуците, които чуваше в далечината, са от изгорели газове, не изстрели.

— Сложи двамата в креватчетата и дръжте на ръце третото. — Джона отвори задната врата. — Ще шофирам бързо и може да се наложи да маневрирам.

— Ще се справим. Имаш ли нужда от помощ, Кейти? — попита Рейчъл.

— Не, всичко е наред.

Кейти си сложи кенгуру и нагласи бебето в него, после Джона й подаде Дънкан.

— Няма да отнеме дълго — повтори той, след това затвори вратите.

Настани се зад волана, докосна пистолета, който носеше.

Щеше да направи каквото се налагаше.

Едно от бебетата се събуди и нададе рев, докато тръгваха, но Джона предположи, че движението ще го успокои. Шофираше бързо, избягваше големите булеварди. Беше минал пробно няколко пъти и знаеше, че няма да може да мине по главните шосета.

Когато можеше, забавяше на завоите, но знаеше много добре какви са звуците, които чуваше. Не можеше да рискува някой куршум да удари линейката или някой от пътниците.

Чу сирените, видя проблясващите светлини, устремили се към него, и сърцето му заблъска. Те обаче минаха с невъобразима скорост и едва не отнесоха линейката.

Видя, че не са ченгета. Също както видя в ума си размазващата катастрофа, кръвта, счупените кости секунди преди шофьорът да изгуби управление и да се преобърне на първия завой.

Не спря. Имаше цел. Имаше една-единствена цел.

Изви волана, когато някакъв мъж изскочи на улицата и се опита да се хване за страничната врата. В същия момент видя смърт, преди огромен вълк да изскочи и да стисне с лъскавите си зъби мъжа за врата. Кратък остър вик пресекна като угасена светлина.

— Джона…

— Не може да спираме. — Той стрелна Рейчъл с поглед. — Почти пристигнахме.

Линейката наби шумно спирачки, поднесе на дока.

— По-рано преместих лодката. Повечето вече ги няма, някои са съсипани. Слизате, качвате се на лодката и влизате право в каютата. Там е по-топло.

И по-безопасно, надяваше се той.

Изскочи, за да отвори вратите. Грабна няколко чанти и Дънкан.

— Бързо!

Той ги поведе през почти пълния мрак.

— Така. Бяла моторница с червени букви „Гордостта на Пати“.

Той хвърли чантите на борда, след това пое на ръце Кейти и я качи.

— Поеми Дънкан и слизай направо долу!

— Аз ще се оправя с въжетата — заяви Рейчъл преди той да успее да я поеме. — Татко имаше лодка. Така ще стане по-бързо.

Той кимна, извади бебето от кенгуруто и се качи на борда.

— Освобождавай, освобождавай.

Рейчъл освободи носа, втурна се към задната част. Чу тежки стъпки да приближават към нея, разнесе се шумен смях. Тя се обърна, готова за бой. Пред нея застана Джона, гушнал бебе в едната ръка, стиснал пистолет в другата.

— Назад!

Мъжът, с развята на вятъра коса под пиратска шапка, се ухили.

— Спри! Просто искам да пробвам.

— Смей да я докоснеш и ще пробваш трийсет и втори калибър в гърлото. Рейчъл…

Тя бързо отвърза въжето и скочи на борда. Пое бебето и заговори спокойно:

— Аз ще поема лодката.

Тя забърза към руля, а Джона не помръдваше от мястото си и наблюдаваше мъжа.

— Не са ти притрябвали две женски! Раздели плячката, момче! Раздели я.

Докато лодката се отдалечаваше от брега, той изгуби равновесие и цопна от дока. Показа се над водата, разхили се и се опита да плува след тях.

Джона видя смърт в непознатия, но не от удавяне. Обърна му гръб и отиде при Рейчъл.

— Занеси бебето долу.

— Знаеш ли как да управляваш лодка в тази бурна вода?

— Излизал съм много пъти. Пати ми позволи да управлявам на два пъти.

Рейчъл бе здраво стъпила.

— Дай бебето на Кейти. Аз ще поема руля, ти навигирай. Дръж пистолета готов.

Той нямаше намерение да спори, не и след като видя как се справи с лодката.

— Ще минем направо, заобикаляме западния край и поемаме нагоре по Хъдсън.

— Добре. — Лодката се заклати, тя я овладя. — Накъде?

— Все още не съм сигурен. Да се отдалечим колкото е възможно повече. Заредил съм с гориво, така че ще стигнем докъдето можем.

Той слезе в каютата, където Кейти бе седнала на тясното легло на Пати, гушнала двете деца, и остави третото до нея.

— Ти трябва да се грижиш за три бебета. Качвам се при Рейчъл, но ако имаш нужда от помощ, викай.

— Ще се справя.

Лодката се разклати.

— Нали видя какво беше в линейката. Може и тук да е така.

— Ще се справя — повтори тя.

Той се качи горе и застана до Рейчъл.

— Патрулират ли по реките? — попита го тя.

— Не съм сигурен. — Не знам защо им е да го правят, но светът е напълно полудял. — Леден вятър го перна през лицето, направи черната вода още по-бурна. — Може да има още идиоти като онзи, но на лодки. Ще гледаме да избягваме всички и да увеличим скоростта, ако не става.

Усещането, че стиска пистолет, не му беше приятно и той го прибра на колана.

— Познавам пристанището на Хобокън. Татко — напомни му тя — няколко години държа лодка там.

— Добре, отплаваме към Хобокън.

— Не можем да избягаме от патрулна лодка с нашата. Ако… Може да успея да спра някъде и да оставя Кейти и бебетата.

Той отпусна ръка върху нейната.

— Тръгваме към Хобокън. Няма да откъсваме поглед от целта.

 

 

В Хобокън Чък опакова всичкото оборудване, което смяташе да вземе. Не му беше приятно да остави нищо, но още от началото знаеше, че този ден ще настъпи.

Не покрай апокалипсиса, но някой ден.

Беше решил какво ще е подходящо, но сега се налагаше да се приспособи, тъй като и Фред щеше да е с тях.

Тя бе изключително сладка, харесваше я.

Не че това беше причината да се съгласи да я вземат, но пък беше по-приятно.

Той даде на дамите, както ги наричаше, време да си отпочинат. Арлис спа цели дванайсет часа, а адски готината червенокоса Фред се отряза след две бири и също спа горе-долу толкова.

Нищо чудно, ако приключенията им в тунелите бяха дори наполовина толкова отвратително гадни, колкото Фред ги описа.

А той бе повярвал на всяка дума. Как да не повярва, след като бе подслушвал разговорите на изплашени до смърт хора и напълно изперкали военни.

Освен това видя на монитора, че стават сериозни гадости, след като хакна уличните камери.

Напълно откачени гадости.

И така, тъй като не беше чул нищо, което да го накара да мисли, че военните — а в момента те диктуваха положението — са го идентифицирали и открили къде се крие, той също поспа.

Май беше време да се подготвят за сериозни изпитания.

Даде им още един ден да се успокоят, да си съберат нещата и той да се ослуша кой какво казва.

Моментът обаче настъпи, трябваше да се сбогува с батманската си пещера и някои от страхотните си играчки.

Арлис излезе от спалнята облечена, с коса, вързана на опашка. Тя беше много готина, помисли си Чък, но сега вече я чувстваше като сестра.

Не можеше дори да си представи, че я чука, без да се почувства гадно.

— Фред е почти готова. Мога да ти помогна с багажа, Чък.

— По-добре недей, не обичам други хора да ми пипат нещата. А и почти приключих. Ще натоварим всичко. Вие, момичета, вземете малко храна и останалата бира.

— Ще се погрижим.

— Супер. Отивам да докарам превоза.

— Чък, не знаем колко е зле положението навън. Ще дойда с теб.

— Не се притеснявай, имам си начини. — Той докосна слепоочието си с пръст и отдаде чест. — Връщам се след десет минутки.

— Поне вземи един от пистолетите.

— Не. — Той само намигна и излезе.

След като притисна пръсти към очите си, Арлис отпусна ръце. Беше успял дотук, помисли си тя. Можеше единствено да се надява, че ще успее и сега.

Поне имаше прилично кафе, затова щеше да си направи още едно, преди да излязат от странното, просторно мазе. Мазе, но беше безопасно. Безопасност, помисли си тя, също като бомбоубежище, докато светът се рушеше зад стените му.

— Искаш ли? — попита тя Фред, когато момичето излезе с бухнала коса и съвършен грим.

— Чък има кола, нали? Той къде е?

— Отиде да я докара. Трябва да приготвим храна.

— Добре. — Фред извади кутия с кръгли сухи пасти.

— Мислех за по-основни неща.

— Какъв е смисълът, ако не изядеш вкуснотиите, докато можеш? — Тя грабна една кока-кола и я надигна, докато тъпчеше разни неща в един кашон. — Той всичко това ли ще вземе?

— Така изглежда.

— Дано колата му е голяма, за да не се натъпчем като сардели.

— Дано има кола, с която да се измъкнем оттук.

— Не се тревожи чак толкова. Нали се добрахме дотук? Ще се справим.

— Напрегната съм, затова съм заядлива. — Арлис взе няколко кена и се запита дали някой над дванайсет години яде супа с тестени изделия във формата на буквички, а след това си каза, че трябва да е благодарна.

— Притеснена си за Джим и останалите. Предпочитам да вярвам, че са се измъкнали. На този свят все още има добро, Арлис. Усещам доброто също както усещам злото.

Арлис остави кафето и побутна купчина мини пайове с пълнеж.

— Ябълка или череша?

— Защо не и двете? — Фред отвори раницата си и ги пъхна вътре. — Има място.

— Ти си невероятна, Фред.

След по-малко от десетте минути, с които разполагаха, Чък отключи и влезе.

— Да товарим и да се разкарваме.

Арлис си облече палтото, сложи си шапка и вдигна кашона с храната. Когато излезе навън, се закова на място.

— Това да не би да е…

— Хъмви, не е милитаризирано — добави Чък, докато слагаше вътре кашон с оборудване. — Аз съм хакер, не боец. Страхотно е, нали? Направо върхът.

— Изключително е! — Фред натъпка сакове и раници, докато Чак се върна за още.

— Че кой… кой притежава хъмви?

— Аз. — Чък натовари още багаж. — Открай време знам, че светът ще се прецака, така че защо да не разполагам с монстър возило, с което да отпраша към хълмовете. Още малко има…

Арлис се върна и взе стек бутилирана вода. Чък грабна последната част от оборудването си и се огледа, обзет от сантиментални чувства.

След това затвори вратата, заключи и обърна гръб на дома си.

Не се бяха натъпкали като сардели, все пак разполагаха с монстър трък, но оборудването и храната заемаха доста място. Арлис побутна Фред да седне отпред до Чък и се настани отзад, после извади бележник и молив, който той й беше намерил.

Беше записала всички подробности от последното излъчване, от пътуването в тунелите. Писа, докато пръстите й изтръпнаха. Сега започна да пише за началото на това пътуване.

Може би никой нямаше да го прочете, нито да чуе за него. Може би никой нямаше да го интересува, или просто нямаше да останат хора, на които да им пука. Тя обаче изпитваше нужда да запази всичко.

— Тръгваме по Деветнайсета — каза им той, — да видим дали можем да излезем на Осемдесета. Сигурно е блокирана, но това чудовище има яки мускули. Може и да успеем да разчистим пътя.

Арлис извади папката с карти, които го беше помолила да принтира.

— Начертах някои алтернативни пътища.

— Винаги подготвена. Не се притеснявай, сладкишче. Ще те закараме до Охайо. Така сме се разбрали.

Стигнаха до Риджфийлд и там се натъкнаха на сериозна блокада. Джип с изкривена задна броня бавно се оттегляше от пет катастрофирали автомобила, препречили пътя.

Арлис отпусна ръка върху оръжието, скрито под палтото.

— Добри са, веднага личи — отбеляза бързо Фред. — Сигурно и те искат да се махнат, също като нас.

Също както бе имала доверие на Фред в тунелите, Арлис й имаше доверие и сега. Тя спусна прозореца, извади и двете си ръце и ги вдигна.

— Опитваме се да преминем — провикна се тя. — Не искаме неприятности. Аз съм Арлис и пътувам заедно с Фред и Чък. Чък мисли, че ще може да изтласка колите.

— Мога — потвърди той.

В продължение на няколко секунди джипът не помръдна, след това даде отново заден и изви настрани, така че шофьорът погледна Арлис и Фред.

— И ние не искаме неприятности. Мога да помогна да избутаме катастрофиралите автомобили.

— Аз ще се справя.

— Чък ще се справи — повтори Арлис. — Когато ги изтласка, може да ни последвате.

Жената на седалката до шофьора се приведе напред.

— Арлис Рийд?

— Да?

Тя кимна към шофьора, който изпусна сдържания дъх.

— Добре. Ще чакаме тук.

Чък размърда рамене.

— Вижте сега как ще разора пътя.

Той пое бавно. Арлис се притесняваше, че ще се блъсне в петте коли като разярен бик, но той напредваше бавно, стабилно и леко завърташе волана.

Металът проскърцваше, той изтласка две от колите, колкото да застанат под ъгъл и една да опре бордюра.

Фред изръкопляска.

— Видеоигри — заяви той и даде заден, за да изтласка под ъгъл друга. — Освен това карах снегорин в една от фирмите на чичо преди няколко години.

Другите автомобили избута съвсем малко.

— Сега и ние можем да минем, и те. Ние сме по-широки. — Той мина покрай размазаните автомобили и спря.

Този път джипът спря от страната на Чък.

— Задължени сме ви.

— Няма защо, всички искахме да минем.

— Рейчъл — представи се жената. — Джона и Кейти са отзад. Имаме три бебета с нас.

— Бебета! — Фред отвори вратата и изскочи навън.

— Фред!

— Искам да видя бебетата. — Тя махна с ръка към Арлис и подскочи, за да надникне през задния прозорец. — О! Прекрасни са! Всичките ли са ваши? О, тези бебета са пълни със светлина. Как се казват?

Кейти бавно свали прозореца няколко сантиметра.

— Дънкан, Антония, Хана.

— Благословени сте. Чък, те имат три бебета. Те имат нужда от помощ. Трябва да им помогнем. Ние отиваме към Охайо — продължи тя преди някой друг да успее да заговори. — Ако искате, може да ни следвате докъдето стига общият ни път. Чък може да успее да изтласква колите от пътя.

— Джона?

Джона погледна Кейти, след това отново Рейчъл, накрая кимна.

— Много ще ви бъдем благодарни. Не сме тръгнали към определено място. Ще ви следваме.

— Докъде можете да стигнете с бензина? — попита Чък.

— Резервоарът е почти пълен. Тръгнахме от Хобокън.

— Я! — Чък бодна пръст в гърдите си. — Аз съм от Хобокън. Трябва да сме били непосредствено след вас. Какво ще кажете да пробваме границата с Пенсилвания? Ако трябва да спрете преди това, просто примигнете с фаровете, или когато слънцето изгрее, надуйте клаксона.

— Като сме повече, ще се чувстваме по-сигурни — добави Рейчъл.

— Да, няма да е зле.

Докато Чък шофираше, Арлис записа имената в бележника.

Не само че щяха да се чувстват по-сигурни като са повече, помисли си тя. Като бяха повече, щяха да са по-силни.

* * *

Тъй като имаше струпани катастрофирали автомобили, които дори хъмвито не успяваше да изтласка от пътя, пътуваха криволичейки през Ню Джърси, връщаха се, заобикаляха.

Най-сетне обаче влязоха в Пенсилвания, Чък вирна юмрук и извика доволно.

— Прекосихме поредната щатска граница, дами. Ще потърся място за кратка почивка. Това голямо момиче ожадня.

Завиха по път, който се оказа главната улица на малко селце, според Арлис — твърде малко, за да е град. Сега тук беше тихо като в гробище и всичко бе покрито със сняг. Истинска коледна картичка, помисли си тя, традиционен идеал. Това впечатление се засили, когато видя малко стадо сърни да се разхождат край салона за красота на Арнет, все едно бяха в гората.

Тук хората са познавали съседите си, помисли си тя. Клюкарствали са с тях и за тях. Със сигурност Арнет е била клиентка в заведението на Били. Имало ли е изложен пай на плота, питаше се тя. Със сигурност е имало барплот и наперена сервитьорка е предлагала от пая.

Къде ли е Арнет сега? Ами Били? Ами наперената сервитьорка?

Подминаха и оставиха селцето на сърните.

Осемстотин метра по-нататък Чък отби при бензиностанция с магазин.

— Вътре сигурно има тоалетна. — Той погледна внимателно прозорците, стъклената врата. — Изглежда непокътнато, тук хората са били малко. Сигурно е заключено, но…

— Ще влезем. — Арлис отвори вратата и стъпи на безупречно белия сняг. Тръгна към джипа, а Фред се втурна към него.

— Може ли да поема едното? Да го подържа?

— Тя става неспокойна. — Кейти положи бебето в протегнатите ръце на Фред. — Трябва да я нахраня.

— Нямам нищо против. О, толкова е сладка. Как се казва?

— Това е Хана.

— Сладката Хана. Ще ви помогна да я пренесете вътре. Хана е гладна — затананика тя, когато бебето започна да хленчи. — Може пък да не е заключено. Всичко е наред, Хана — продължи да я успокоява тя, докато вървеше. — Сега мама ще те нахрани.

— Приятно ми е да се запознаем. — Арлис протегна ръка към Рейчъл.

— Чудесно е да срещнеш някой с… Това хъмви ли е?

— На Чък е.

— Отворено е! — Фред погледна назад с грейнала усмивка.

Феите могат да влизат в заключени места, спомни си Арлис.

Когато Рейчъл се наведе, за да поеме едно от бебетата от Кейти, Джона се провикна:

— Не влизайте! Чакайте. — Той се втурна към Фред. — Нека първо проверя.

— Прав е. — Арлис пристъпи към тях. — Чакай, Фред. Просто за всеки случай.

Джона изгледа дълго Арлис, когато тя извади пистолета изпод палтото. След това кимна.

— Аз наляво, ти надясно.

Влязоха и минаха покрай рехаво заредените гондоли, покрай плот с празна отворена каса. Спогледаха се и тя отвори вратата на дамската тоалетна, той на мъжката.

Щом Джона се успокои, прехвърли пистолета в лявата ръка и протегна дясната.

— Джона.

Тя направи същото.

— Арлис. Давай, Фред!

— Чък казва, че колонките работят. — Фред целуна бебето, което сега вече лежеше доволно в ръцете й. — Зарежда хъмвито.

— Това е напълно подходящо място, за да се запознаем. — Джона прибра пистолета, когато Рейчъл и Кейти влязоха. — Ще напълня и нашия резервоар.

— Трябва ни стол за Кейти — грейна Фред. — За да може да седне и да нахрани Хана.

— Има един отзад. — Арлис прибра пистолета в кобура. — Ще го донеса.

— Аз мога да подържа… кой е това?

— Дънкан.

— Аз ще подържа Дънкан, докато ти храниш Хана. — Фред успя да размени бебетата без проблем, след това обсипа лицето на Дънкан с целувки.

— Много си добра с тях.

— Някой ден ще имам поне шест. Дънкан е буден. Здравей, Дънкан! Той казва, че трябва да се преоблече.

— Не съм изненадана.

— Аз мога да го направя.

— Чудесно — отвърна Рейчъл преди Кейти да заговори. Подаде на Фред сак с памперси. — Най-важното е тук.

— В банята има маса за преобличане. — Арлис донесе офисен стол. — Не пробвах водата, но помпите работят, значи има ток.

— Надявам се, защото новата майка има нужда от топло ядене. И да не си казала, че всичко е наред, Кейти. Трябва да храниш три малки човечета и затова трябва да си здрава и силна. Сигурно има и микровълнова.

Арлис посочи към печката.

— Супер. Може ли да затоплиш нещо за нея? Искам да проверя дали не са оставили някакви лекарства. Аз съм лекар.

— Сега съм още по-щастлива, че ви срещнахме. Видях две консерви телешка яхния.

— Супер. Ще проверя дали няма още бебешки неща. Колкото и да имаме, няма да е достатъчно с тези трите.

Арлис прегледа рафтовете — нямаше смисъл да използват собствените си запаси. Тя загря яхния, равиоли в консерва и пилешка супа с нудълс в двойни хартиени купички. Докато работеше, видя мъжете да се качват в автомобилите. Сигурно ги изтеглят настрани, за да не се виждат от пътя, помисли си тя.

За всеки случай.

Тя постави храната на плота и занесе яхнията на Кейти.

— Благодаря.

— Къде е Фред?

— Тя отнесе Антония да я преоблече. — Кейти се усмихна. По очите й личеше, че е изтощена. — Тя е прекрасна.

— Трябва да ти кажа, че изглеждаш невероятно за жена, която е родила тризнаци преди дни.

Кейти погледна Хана.

— Близнаци. Хана остана сираче. Майка й почина по време на раждането. Беше сама в болницата, защото всички бяха или болни, или мъртви. Затова я взехме с нас. Сега е моя.

Кейти вдигна поглед с пламнали, изтощени очи.

— Също като моите.

— Ще ви помогнем за бебетата. — Фред донесе Антония. — Всичките ти бебета.

— Нито бебетата, нито аз щяхме да сме тук без Джона и Рейчъл. Част от мен вярва, че все още са останали свестни хора на земята. Мисля, че е било писано да ви срещнем. Всичко е толкова ужасно, а ето че ви срещнахме. Запознахме се с хора, които са готови да защитават бебета и да помогнат на непознати. Ние също ще ви помогнем.

— Ще ви помогнем. — Рейчъл се върна с издута чанта. — Лекарства без рецепта, витамини и първа помощ. Прегледайте ги, вземете каквото имате нужда.

Рейчъл прокара пръсти през гъстата си къдрава коса и погледна към плота.

— Това за ядене ли е?

— Да.

— Умирам от глад.

— Арлис има порезна рана на ръката. — Фред подрусваше бебето. — Може ли да я погледнеш?

Рейчъл се усмихна.

— Докторът е на линия.

Арлис седна на плота, а Рейчъл почисти и превърза отново раната.

— Няколко шева ще се отразят добре. Ще ти остане белег.

— Последната ми грижа.

— Зараства добре.

— Какъв лекар си?

— Спешна медицина.

— Още по-добре. — Арлис пробва ръката си и погледна Кейти — кърмеше едно от бебетата и ядеше яхния с едната ръка, докато Фред седеше на пода и люшкаше другите.

— Ти ли изроди близнаците?

— Не. Джона. Той открил Кейти, започнала да ражда, доведе я в болницата. Бяхме в криза. Единственият акушер-гинеколог се опитваше да спаси майката на Хана, затова Джона изродил близнаците. Той е парамедик.

— Днес е щастливият ни ден.

— И нашият. — Рейчъл взе купичка супа — мъжете се бяха върнали и нападнаха равиолите. — Нямаше да стигнем дотук, ако не ни разчиствахте пътя. Трябва да останем заедно.

— Напълно съм съгласна. Трябва довечера да си намерим истински подслон. — Погледна към Кейти и бебето в ръцете й. — Топло място.

— Градът, през който минахме, изглежда обещаващ, но вие искате да продължите. Защо Охайо?

— Заради родителите ми, брат ми. Надявам се да са живи.

Рейчъл кимна и хапна още супа.

— Продължаваме.