Нора Робъртс
Година първа (12)

12.

Лана се събуди разтреперана, готова да изпищи. Притисна юмрук към гърдите си, към сърцето, което бе готово да изскочи, да я остави празна.

Мъка, потискаща мъка надви дори страха.

Беше сънувала най-ужасния сън, който можеше да си представи. Спомняше си чувството — мъката, страха. И… кръжащите гарвани. Кръжаха и грачеха. Кръв по ръцете и лицето й.

Тя погледна ръцете си. Въпреки че трепереха, не бяха изцапани с кръв.

Стрес, каза си тя. Сънища, породени от стреса, подсилени, защото се събуди сама.

Сгуши се в леглото и си каза, че всичко е наред. По-добре от просто наред. Леглото беше топло, меко, огънят все още излъчваше топлина. Прозорците разкриваха засипана със сняг гора, тиха и спокойна като църква, на малко хълмче.

Бяха открили Ерик и нито един стресиращ сън нямаше да развали радостта от спомена как Макс изскочи от автомобила, за да прегърне брат си.

Бяха открили Ерик жив и здрав. Бяха открили убежище по-хубаво от всичко, което вярваха, че все още съществува, в просторната планинска хижа, сгушена в Алегените.

Гореща храна, хубаво вино, група оцелели, които живееха заедно.

За пръв път от седмици тя се почувства в безопасност. За пръв път от седмици двамата с Макс се любиха с радост, вместо с отчаяние.

Не, нямаше да позволи един сън, измислен от подсъзнанието й в момент на слабост и нервно напрежение, да развали това. Въпреки че умората я притискаше, тя стана от леглото. Достави си удоволствие с един душ — о, прекрасни струи, които се стичаха по тялото, сапун с мек аромат и шампоан.

Ерик беше с осем години по-малък от Макс. Красив, жизнен, очите му — по-сини от сивите на Макс, усмивката — по-бърза, по-бляскава. И малко опиянен от силите, които бе открил в себе си.

Дали не беше в кръвта, питаше се тя, тъй като Ерик никога досега не бе проявявал интерес към магьосничеството.

Вирусът, каза си тя. Силите някак се проявяваха с идването на вируса — сякаш запълваше празнината, оставена от него.

С Ерик беше Шон — имаше вид на зубрач, с очила с дебели стъкла на кафявите очи и провиснала коса.

Сред групата колежани беше и Ким, забележително момиче с карамелено-златиста кожа. Хладна и предпазлива, поне според Лана, но кой да я вини? Гений, поне според Ерик.

По пък беше футболна звезда, около когото душели търсачи на таланти. С грубовато лице и стегнато тяло. Той й подаде чиния спагети, когато двамата с Макс откриха къщата в снежния мрак.

И Алегра, с вид на ледена кралица: светла кожа, светла коса, леденосини очи. Но държанието й нямаше нищо общо с вида, каза си Лана. Тя беше топла, открита, добросърдечна и мила.

И въпреки това…

Никакво „въпреки това“, нареди си Лана, докато спираше душа. Алегра и Ерик деляха спалня и личеше, че отношенията им са нови, възторжени, така че тя също бе топла и добронамерена.

Облече се, огледа се в огледалото и реши, че макар да не си е отпочинала напълно, изглежда добре. Отиде да потърси другите.

Голямата красива къща беше на Шон, по-точно на родителите му. Не се бяха скъпили по отношение на лукса: великолепни дървени подове, просторни стаи, огромни прозорци, за да са в близък досег с гората и планината, ширнали се тераси. Малкият фитнес вътре в къщата бе истинска мечта след трудностите по пътя. Любимото й място обаче беше огромната, забележителна кухня.

Откри Макс и Ерик в хола да пият кафе.

Тя прегърна Ерик и го притисна до себе си. Бяха се виждали два пъти преди това: веднъж на семейна сватба, а след това още веднъж, миналото лято, когато той прекара един уикенд с тях в Ню Йорк. Но си бяха допаднали.

След това се наведе и целуна Макс.

— Искаш ли кафе? — попита Макс.

— Всъщност, искам чай. Ерик, може ли да си потърся?

— Знам, че има, защото Ким пие. Няма нужда да питаш. Всички сме заедно в тази каша.

— Ще трябва да започнем да мислим как да набавим храна — започна Макс, а Ерик изви очи.

— Човече, вие току-що пристигнахте. Почини си малко.

— Сега вече сме осем човека — започна Макс.

Тя знаеше, че Ерик ще заеме отбранителна позиция, ако Макс се държи като по-голям брат, и ги прекъсна:

— Та в тази връзка, къде са другите?

— По е във фитнеса, там е всяка сутрин. Алегра е все още в леглото. Сигурно и другите. Ние не ставаме толкова рано. Освен По. Приятелят ви Еди изведе кучето.

— Какво ще кажеш да поогледам какво има, за да приготвя закуска за осем човека?

— Супер — грейна Ерик. — Тук всеки си приготвя по нещо, освен ако По не сготви. Не готви лошо, но не може да се сравнява с теб. На идване взехме малко провизии. Има и голям фризер в онова коридорче. Шон каза, че родителите му тъкмо го били заредили преди… преди всичко да отиде по дяволите.

Лицето му изгуби ведростта си и той сниши глас:

— Винаги идвали тук след празниците, след цялата дандания и прекарвали по един месец. Канели приятели.

Той погледна към вратата.

— Изглежда, не са оцелели…

— Сигурно му е трудно — прошепна Лана.

Тя намери фризер и добре зареден килер. Хладилникът беше поизпразнен. Знаеше, че Макс много държи на продуктите.

Яйцата и млякото нямаше да издържат дълго, млякото щеше да се вкисне. Откри замразени боровинки и реши да приготви палачинки.

— Генераторът на какво работи? — попита Макс.

Ерик, качил крака на масата, сви рамене.

— Шон май каза пропан.

— Трябва да знае откъде са се снабдявали родителите му. Ако докараме тук камион с пропан и поддържаме генератора пълен, ще имаме топлина и светлина. Не бива да използваме повече от нужното.

— Господи, говориш като Ким.

— Значи Ким е разумно момиче — озъби се Макс.

— Виж, с това, което имам в момента… — Ерик размърда пръсти, — можем да поддържаме това място.

— Възможно е, но основните неща си остават. Да поддържаме отоплението, да осигуряваме толкова дърва, колкото сме изгорили, да търсим пресни продукти, да имаме достатъчно питейна вода.

— Ще трябва да се научим да ловуваме. — По влезе, кожата му изглеждаше лъскава след тренировката.

— Не започвай и ти. — Ерик поклати глава и стана, за да си налее още кафе.

— Трябва да храним осем човека и едно куче — продължи По. — Може и други да ни открият, да имат нужда от подслон.

— Това не е единствената къща наоколо.

— Ерик… — Изненадана и разочарована, Лана го сръчка по ръката.

— Ама сериозно. Шон притежава двайсет и четири хиляди квадратни метра, така каза, но има и други вили. Първокласни, като тази, а също и други — как го каза — снабдени с основни неща.

— Някой проверил ли е другите вили? — попита Макс. — За да види дали някой ги използва, дали няма още продукти, които да вземем?

По се обърна към Макс.

— Двамата с Ким обсъждахме да отидем днес.

— Добра идея. Ще дойда с вас — предложи Макс. — И си прав, че трябва да се научим да ловуваме.

— Какво ще ловувате? — Шон влезе и намести очилата на сънените си очи. — Искате да кажете, да стреляте по животни ли? А, не, няма начин. Аз няма да стрелям по животни.

— Тогава стани вегетарианец — сви рамене По. — Останалите от нас ще имат нужда от прясно месо, затова трябва да се научим да си го набавяме, да го режем и готвим. Трябва и да се научим как се отглеждат разни неща, когато дойде пролетта. Отивам да си взема душ.

— По и Ким вечно търсят неприятната страна на нещата — измърмори Ерик.

— Според мен са реалисти — отвърна търпеливо Макс. — Не можем да живеем дълго с онова, което е във фризера. Остава факта, че може и да не успеем да останем дълго.

Ерик се нацупи и отново сви рамене.

— Отивам да видя дали Алегра е станала.

— Дай му малко време, Макс — прошепна Лана, когато Ерик излезе. — Не са тук от много време, така че е напълно естествено да им се иска да се почувстват по-спокойни. А останалото? Има много, което да осмислят, за да се приспособят.

— Осмислянето и приспособяването ще ни опазят живи.

— Не искам да стрелям по живи същества. — Шон се тръшна до тях. — Мога да ловя риба. Двамата с татко ходехме за риба всяко лято.

Джо влетя откъм страничната врата, последван от Еди. Шон се надигна и се плесна по бедрото, за да повика кучето.

 

 

След закуска Ерик и Алегра изявиха желание да почистят, а Макс, заедно с Ким и По, тръгнаха на проучвателна експедиция. Лана задържа Еди, за да провери раните му и да смени превръзките.

— Струва ми се, че заздравява добре, но все още не бива да вадим шевовете.

— Започват да дърпат. Това сигурно е добре. Раните се затварят.

— Продължавай да пиеш антибиотика, който взехме от дрогерията, а утре ще те погледна пак.

— Слушам, госпожо, доктор Лана. — Той си облече ризата и огледа банята с каменни стени. — Страхотно местенце. Никога не съм влизал в такава къща. Супер! Осем човека сме, заедно с Джо, а не е препълнено с народ. Само че…

— Провизиите не се размножават… Макс ще намери.

— Има много сърни в гората. И зайци. Наблизо има потоци, в които риболовът няма да е зле.

— Прилошава ми само като си помисля да прострелям сърна или заек, което е лицемерно, след като съм готвила и двете.

— И на мен не ми е особено приятно, но трябва да се примирим с някои неща. Засега това е добро място, но истината е, че е по-добре да намерим място, на което да отглеждаме посеви, да гледаме две крави за мляко и няколко кокошки. И още хора. Още ръце, които да работят, още ръце за отбрана.

— Знам, че Макс мисли по същия начин.

— И, Лана? — Той тръгна към вратата, надникна навън, затвори я. — Там има нещо повече от сърни и зайци.

— Какво имаш предвид?

— Нали повървяхме? Двамата с Джо. Беше хубаво на открито. В гората попаднах на нещо като кръг от камъни. Не приличаше на място за лагерен огън, но отначало го взех за нещо такова. Земята около него беше черна, обгоряла, но нямаше нито пепел, нито изгорели дърва. Джо се разтрепери и отказа да приближи. Признавам, че и мен ме побиха тръпки.

Той потри раната и заговори по-тихо:

— Нали знаеш как ти настръхва косата по врата и гръбнакът ти изстива?

— Да. — Тя усети точно това чувство, докато той говореше.

— Точно така. Слюнката ми пресъхна. Ние се дръпнахме, защото мястото беше кофти. Просто не беше естествено. Наречете ме мрънкало, но там не се връщам.

— Мислиш, че е магия, черна магия ли?

— Не разбирам много от тези неща, но знам, че не беше наред. Не исках да говоря пред другите. Просто още не ги познавам.

— Кажи на Макс, единствено на Макс. Двамата с него ще отидем там.

— Предпочитам да не ходите. Човече, недейте, но май ще трябва. А щом вие трябва… — Той въздъхна. — Значи и аз идвам.

— Когато се върне. Засега, знаеш ли как се работи с пералня?

— Ако се налага.

Тя го погали по бузата.

— Мислех си, че няма да е зле да изпереш дрехите, с които пътувахме, докато има сапун, вода и пералня. Закачи ги да съхнат, след като се изперат, за да пестим от генератора.

Той изпусна дъха си.

— Ами, добре. Ще си свърша работата.

През това време Лана се зае да провери хранителните запаси. Записа категории, количества, грамаж, брой консерви. След това изчисли за колко яденета, дни, седмици ще стигне.

Вдигна поглед и се усмихна, когато Алегра влезе при нея.

— Двамата с Ерик знаете как да лъснете кухнята.

Тя пристъпи грациозно, само дето не се понесе над пода в дънките и яркочервения пуловер.

— Това беше най-малкото, което можахме да направим след невероятната закуска. Може да се наложи да ходя с По във фитнеса, ако продължиш да готвиш така.

Алегра отиде до прозореца.

— Още ли не са се върнали?

— Не са. — Лана погледна през прозореца.

— Сигурна съм, че са добре. А и не е минало кой знае колко време. Държа да кажа, че се радвам, че не обикалям навън из снега. Ти какво правиш?

— Описвам инвентара, започнах с храната. Ще се заема и с другите основни неща като тоалетна хартия, сапун, крушки, каквото се сетя.

— Имаме достатъчно, не мислиш ли? — Алегра докосна една от консервите. — Няма да останем тук завинаги. Засега става, средата на зимата е, но е толкова изолирано. Ще полудеем тук. Да отворя ли една бутилка вино, и от него има предостатъчно. Все някъде е пет часът. Ти видя ли избата?

— Не съм.

— Там да видиш на какво се казва инвентар. Ще донеса една бутилка и тъкмо ще се опознаем. Все пак аз съм с Ерик, а ти с Макс. Като сестри сме.

— Права си. Те ще са гладни, когато се върнат. Сложила съм едно пиле да се размразява. Реших да направя пикантна супа за вечеря.

— Фантастично! — Алегра отметна глава назад и заслиза към мазето.

Супи и яхнии, помисли си Лана и стана. Добър начин да пестят продуктите.

Взе каквото й трябваше и започна да готви.

— Леле. Вече мирише вкусно. — Алегра бе избрала вино и отиде да вземе тирбушон. — Ерик каза, че си професионален готвач.

— Точно така. Ти какво учеше?

— Либерални изкуства. Все още не съм решила какво ще работя. Сега вече няма кой знае какво значение.

— Дано не е истина.

— Всичко се промени. — Алегра изтегли тапата. — Най-добре да се възползваме максимално. Че какво друго мога да правя? Не си ли се питала защо не се разболяхме? Какво означава това за нас? За другите като нас.

— Да. Да, мислила съм. — Лана изплакна боба в мивката. — Само че не знам отговорите.

— Ерик ви е казал, че се промени. Знам, че ви е казал, че може… може да прави разни неща. Каза ми, още преди да дойдете, че и Макс може да прави разни неща. И ти, донякъде.

— Няма да нараним никого.

— А, знам! — Тя докосна ръката на Лана и остави чашата с вино. — Няма да кажа на другите, ако не искаш. Ерик ми каза, защото сме заедно. И Еди ли е като вас?

— Не.

— Виждаш ли? — Алегра се настани на висок стол и отпи от виното. — Сигурно се питаш, нали? Защо някои са така, а други не. Какво означава това. То е като… не знам. Вирусът изби толкова много хора и продължава да се разпространява. Не е ли това като прочистване?

— Прочистване ли? — Самата дума, идеята ужаси Лана.

— Не знам. Двамата с Ерик си говорим за това понякога, когато сме сами. И с другите също, защото трябва да помислиш. Разстройвам те. Виждам, че те разстройвам. Извинявай.

— Не си виновна. И аз съм мислила по този въпрос, но всичко се случи толкова бързо. Животът ни течеше ден след ден. Час след час, за някои.

Лана разбърка супата и й се прииска да имаше свежи подправки. Запита се дали някога ще може отново да разчита на тях.

Извади пилето. Спомни си, че ножовете й са все още опаковани. Избра един от кухнята. Пробва острието и реши, че е достатъчно добър.

Седна до плота — така бе по-приятно — с ножа, пилето и дъска за рязане.

— Мисля, че да, вирусът отвори нещо. Не е съвпадение, че всичко се случи едновременно. Но защо? Не знам дали някога ще бъдем сигурни.

— В кампуса чухме разни неща, дори след като тръгнахме. Някои преследваха хората като вас.

— Не разбирам, защо след като сме изгубили толкова много, се обръщаме един срещу друг.

— Това е човешката природа. — Алегра отметна коса и сви рамене. — Ужасно е, но е така. Забрави да си пиеш виното. — Алегра стана, за да го вземе, и отново се върна на стола. — Да поговорим за нещо друго. Не знам какво ме накара да изпадна в това настроение. Сигурно защото сме затворени тук. Къщата е хубава, да, но си оставаме затворени.

И в безопасност, помисли си Лана.

Тя посегна към виното и отпи. Миризмата накара стомаха й да се преобърне и тя бързо го остави.

— Мирише.

— Така ли? — Алегра сви вежди.

— Да. Нищо, и без това трябва да сотирам пилешкото.

Когато стана от стола, стаята се завъртя.

— Лана! — Алегра скочи и протегна ръка към нея. Макс влетя в стаята.

— Какво има? Какво не е наред?

— Нищо, нищо. Изправих се прекалено бързо.

— Зави й се свят. Мислех, че ще припадне. Добре ли си?

— Да, наистина. Беше само за секунда. Добре съм.

— Вината е моя. — Алегра кършеше ръце. — Аз не спрях да приказвам за всичко, което се случва, и я разстроих.

— Не е това. Просто станах твърде бързо, кръвното ми падна. Сега всичко е наред. — Тя притисна устни към устните на Макс. — Студ! — И се разсмя. — Правя супа, а ти ми помогни и провери дали има текила.

Той я погали по лицето.

— Пикантна супа ли? Странно, че ме караш да проверя. Ей, По, къде е текилата? Намерихме в къщата, която проверихме.

— Като магия — каза Алегра и се разсмя.

Лана сложи супата да къкри, а после прибави онова, което тримата бяха донесли, към списъка с покупките. Показа го на Макс, докато той подклаждаше огън в хола.

— Всичко, което имаме, ако сме внимателни, ще ни стигне за две седмици.

Макс кимна.

— Шон казал, че наблизо има две малки градчета — много малки — на няколко километра. Там може да открием още продукти. Най-важното сега е да намерим пропан. Без генератор няма да имаме нито топлина, нито светлина, нито на какво да готвим. По проверил стрелката, когато дошли, и резервоарът бил пълен. Сега е с петнайсет процента надолу. Скоро ще ни трябва гориво.

Той се изправи и я погледна.

— Ще трябва да затворим стаите, които не използваме, да намалим отоплението и да използваме камините. Ким каза, че имало предостатъчно свещи и маслени лампи.

— Да, включила съм ги в списъка.

— Значи ограничаваме и използването на светлина. И на гореща вода. Трябва да направим график за душовете, да ги ограничим до пет минути.

— Не съм помисляла за водата. Помолих Еди да изпере.

— И това ще трябва да се ограничи.

— Знам, че си прав, но също така знам, че на някои от тях няма да им хареса. Може да не им стане приятно от ограниченията. Аз ще поема храната, това ми е работата, но има чистене, дърва, още обиколки за провизии. И новини, Макс. Толкова сме изолирани тук. Алегра е права за това. В безопасност сме, но как да разберем какво става? Няма интернет, няма телевизия, нито пък радио.

Той се разхождаше, докато си говореха, и обмисляше възможности, начини на действие.

— Ще пробваме един от близките градове, да видим дали няма да открием някакви комуникации. Или пък хора. Претърсихме три вили, Лана, и не намерихме следи от хора. Първо трябва да измислим как да се прехранваме и да, ти си права, да разберем какво става.

— Еди е открил нещо. — Лана сниши глас, огледа се, за да се увери, че са сами. — Докато е разхождал Джо тази сутрин, открил някакъв кръг от камъни в гората, в средата имало обгоряло място. Не било като лагерен огън. Нещо не било наред, каза ми той. Джо отказал да приближи и това там му се сторило нещо нередно, неестествено.

— Човек лесно се плаши — предположи Макс, — въпреки това трябва да огледаме.

— Не съм казала нищо на останалите. Няма смисъл да ги стряскаме.

Той я погали разсеяно по ръката.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Уверявам те. Всъщност, чувствам се по-жива, отколкото днес сутринта. Правенето на супа ми действа терапевтично.

— Тогава да повикаме Еди и да проверим онова нещо. Ако някой пита, излезли сме да глътнем малко въздух.

— Да вземем повече дърва — предложи Лана.

— Така е още по-добре.

Тя не обичаше много зимата, нито да гази през снега и признаваше, че предпочита да обикаля из града, вместо да скита из гората в планината.

Само че имаше нещо невероятно, докато вървеше през ледения чист въздух и аромата на бор и сняг, наслаждаваше се на величествената тишина, докато кучето скачаше и подтичваше.

Огромен елен се показа между дърветата.

— Това е много месо — отбеляза Макс и уби очарованието на момента. — Извинявай, но трябва да мислим за тези неща. Открихме две пушки — и двете с муниции — в бунгалото, което претърсихме. Ким предложи да ги оставим, поне засега, в бараката в градината. Така е най-добре.

— Имаме достатъчно храна за две седмици — бе всичко, което Лана каза.

— Ще видите къде двамата с Джо сме отъпкали снега — посочи Еди. — Родителите на Шон са имали хубав имот. Оттук става доста стръмно, а не ми се качваше, затова поехме натам. Ей, Джо! Пич! Върни се тук.

Кучето се върна, но мина през снега и се залепи за Еди.

— Сигурно разбра, че отиваме при онова, откаченото място. Направо настръхвам като си помисля.

— Доста е далече от къщата — отбеляза Макс. — Видя ли стъпки?

— Не съм, но валеше доста, когато пристигнахме, така че, който е бил там, е ходил преди това. — Еди разпери ръце, след това се наведе и погали Джо по главата. — Няма да те оставя на вампирите, пич. — Еди продължи да говори на Джо, да го гали и успокоява. — Той се разтрепери.

— Насам ли е?

— Да, веднага зад завоя. Нали виждаш откъде сме минали?

— Да — кимна Макс. — Защо не почакате тук с Джо?

— Нямам нищо против да почакаме и да помрънкаме тук. Обаче ако имате нужда от помощ, викайте и веднага ще дойдем.

— Ти остани с Еди — обърна се Макс към Лана. — Аз ще проверя.

— Двамата ще проверим. — Тя го хвана за ръката. — Ако става въпрос за магия, двама чародеи е по-добре от един.

Когато тя направи първата крачка напред, той не възрази.

На завоя тя стисна ръката му.

— Тук става по-студено. Усети ли?

— Да. И въздухът е по-рядък.

В този момент го видя. Очакваше да види нещо като огън на аматьори — нещо, което се е опитал да направи някой оцелял аматьор. Сега обаче разбра, че това не е оставен от аматьор опит за топлина и светлина.

Онова, което гледаха, бе студено, тъмно и нарочно направено.

— Тъмнина — прошепна Лана и думите й отекнаха в мислите му. — Макс, какъв тъмен ритуал е оставил това?

— Не знаем достатъчно. Не знаем достатъчно и за промяната у нас, какво расте у нас. Но някой знае за черната страна и се е обърнал към черната магия.

— Не се вижда от къщата, въпреки това е твърде близо. — Тя усети как настръхва, когато приближиха кръга.

Груби камъни бяха подредени в съвършен кръг, сякаш поставени по линия, нарисувана от компас. Вътре в кръга земята бе гладка и черна като катран. Това също описваше съвършен кръг, без следа от снега, паднал отгоре и по камъните около него.

— Усещаш ли мириса на кръв?

— Да. — Той стискаше силно ръката й.

— Мислиш ли, че е било кърваво жертвоприношение?

— Да. Но каква е била целта? За какви сили? Лана! — Той се опита да я дръпне назад, но тя коленичи, протегна ръка и докосна един от камъните.

Разтърси я тъмна, завладяваща сила. Опари пръстите й, дори през ръкавиците. И в моментното видение зърна как кръвта се лее в кръга, чу глас, извисил се триумфално, да зове.

— Сърна. Млада сърна. Прерязано й е гърлото. — Тя се обърна в прегръдката на Макс и той я дръпна настрани. — Виждам и начина, по който кръвта се излива в кръга. След това огъня — леденостуден, поглъща всичко. Чух…

— Какво? — Той я притисна по-близо до себе си и тя се сгуши. — Какво чу?

— Не го разбрах — приличаше повече на рев, отколкото на глас. Зовеше Ерида.

— Богинята на раздора. Трябва да се опитаме да го пречистим. Ритуалът е направен и не можем да го върнем обратно. Но това нещо все още притежава сили.

— И сила на привличане, струва ми се.

Той отвори раницата, която бяха напълнили с вещи от техните запаси. Три бели свещи, неговия ритуален кинжал атаме, малка солница и шепа кристали.

— Не знам дали това е достатъчно, дали ние сме достатъчни.

— Досега сме се справяли добре — напомни й той.

Той нагласи свещите на снега извън кръга, докато Лана подреждаше кристалите между тях.

— Не знаем какво да кажем. — Въпреки това поръси сол в дланта му, след това и в своята.

— Мисля, че трябва да призовем силите на светлината, да помолим за помощта им за основно пречистване.

Докато говореше, чу виковете и вдигна очи.

Под мрачното зимно небе кръжаха врани. В нея запулсира нещо, беше и страх, и знание.

— Сънувах врани, виждаш ли ги? Ято врани идват да злорадстват, да се хранят.

— Лана…

Запали свещите, бели и чисти, техните пламъци щяха да върнат всичко на място. Зареди кристалите, чисти, недокоснати, техните сили щяха да пребъдат. Призова севера, юга, изтока и запада да се обединят и със злите сили да се преборят.

Вятърът се изви, докато тя говореше, и раздуха косата й. Очите й се промениха, тя се обърна към него и вдигна ръце.

— Призови!

Той усети силите й — неочакваният им проблясък се разгоря в него. Вдигна своя атаме. Север, юг, изток, запад.

Враните над тях се разпищяха. Въздухът пулсираше.

Еди дотича, задъхан, притиснал ръка към заздравяващата рана.

— Майко мила…

— Свещи, заблестете! — Лана протегна ръка и трите свещи пламнаха. — Кристали, заискрете! — Протегна отново пръсти и кристалите заблестяха отвътре.

— Това е светлина в мрака. — Тя се наведе и вдигна горяща свещ. — Вземи една.

— Но аз не съм…

— Вземи една! — нареди отново тя на Еди. — Ти си дете на човешкия вид. Ти си от светлината. Светлината прогаря мрака. — Тя хвърли свещта в кръга. Земята се надигна, сгърчи се.

С разтреперана ръка Еди хвърли своята свещ. Кръв забълбука на повърхността, разнесе смрад във въздуха. Макс хвърли своята.

— Идва вярата да се опълчи на страха. — Лана загреба от кристалите, които горяха в снега, и ги изсипа вътре.

Вдигна се дим.

Еди преглътна шумно, загреба и той кристали от земята и ги пусна вътре. След това и Макс.

— Бори се, гърчи се, ръмжи и създанията пищят за кръв. Ще има кръв, и добра, и лоша. Но никога няма да победи. Сега сол да задуши злото, опитало се да надигне глава към свободата.

Тя пристъпи напред и сипа сол в ръката на Еди.

— Като мен. — Тя хвърли солта в кръга. — Като теб — обърна се към Еди. — Като нас. — Погледна Макс. — Нека да бъде.

Трите оскъдни шепи сол се разшириха върху черното и оставиха бял пласт. В небето се понесе гръм, проехтя и изпод земята. След това кръгът се напълни с бяла плът.

Когато избледня, земята вътре в каменния кръг остана гола, обгорялата повърхност притихнала.

— Не бях точно аз — успя да промълви Лана.

— Беше ти. — Макс пристъпи към нея, привлече я до себе си. — Усетих те. Усетих те вътре в мен. Навсякъде. Беше пробудена сила.

Тя поклати глава, но не знаеше как да го обясни. Сега, след като онова, което се бе надигнало в нея, се отдръпна, тя не виждаше отговорите.

— Абе, хора? — Еди седна в снега и привлече Джо до себе си. — И аз ли съм, нали се сещате, вещица?

Лана откри, че има отговор. Отдръпна се от Макс, коленичи и погали Джо с едната ръка, а с другата обхвана лицето на Еди.

— Не. Ти си един добър човек.

— Ама, нормален пич ли съм?

— Бих казала специален, но да. Ти си нормален пич, Еди.

— Яко. — Той въздъхна облекчено. — Това беше направо страхотно, но ми се ще да се разкарам оттук веднага, стига да нямате нищо против.

— Каквото можахме, направихме. — Макс погледна мъртвата земя. — Но повече няма да бъде сторено тук. Връщаме се. И без това ни няма по-дълго, отколкото възнамерявахме. На връщане трябва да съберем паднали клони.

— За прикритие. — Еди пое протегнатата ръка на Макс и се надигна. — Защото може един от тях…

— Няма смисъл да рискуваме.