Нора Робъртс
Година първа (24)

24.

Лана откри голямата спалня с леглото с балдахин на втория етаж. Кувертюра в наситенозелено и четири дебели възглавници в същия цвят, поръбени с кант в убито златно, в тон със стените.

Родителите му бяха починали тук, спомни си тя. Той беше оправил стаята им, почистил. Макар да е бил нещастен и сломен, бе премахнал всичко, което говореше за покосилата ги болест.

Беше изтощена от умора, но разбра, че начинът, по който се бе погрижил за стаята, точно както би искала майката, говореше много за сина.

Той й бе дал храна и подслон. Замисли се за Лойд и онова, което каза на първото общо събрание.

Въпреки това заключи вратата след себе си и добави заклинание, за да блокира всеки, който се опита да влезе. Не реши, че прекалява, когато пренесе стол и го пъхна под бравата.

Искаше да поспи, да се отпусне на чисти чаршафи с възглавница, под кувертюра в гористо зелено. Замисли се за майка му и се засрами. Представи си колко мръсотия е внесла, затова първо влезе в банята.

Нямаше да прояви неуважение към жената, чийто дом й предлагаше убежище.

Той бе оправил всичко и тук. Купчина пухкави кърпи бяха поставени върху чисти, макар и прашни полици. Тя остави раницата и отвори стъклената врата на душкабината.

Гел за тяло, шампоан, балсам, дори женска самобръсначка. Тъй като нейните запаси бяха намалели, Лана не се и замисли за приличие, докато се събличаше. Щеше да използва от каквото има нужда и да се извини по-късно.

Разплака се, когато горещата вода я обля и наблюдаваше как мръсотията се стича на струи и попада в канала, но си каза, че й е позволено да поплаче.

Достави си удоволствие, никой не знаеше колко дълго ще продължи то. Уви косата си с една кърпа, тялото с друга.

Бяха меки, блажено меки.

Обърна се и се погледна в огледалото. Гърдите й, коремът бяха наедрели. Сигурно беше поне трийсет и трета или трийсет и четвърта седмица. Искрено се надяваше дъщеря й да е здрава и силна. Тя почувства, че този живот зависи от нея.

Дори това да означаваше да приеме добротата на непознат, тя щеше да го направи. Предпазливо, но щеше да приеме.

Погледна кошничките на полиците до огледалото.

Лосион за тяло, крем, всичко божествено женско.

— Мадлин Суифт — прошепна тя. — Благодаря ти и се надявам, че нямаш нищо против.

Тя нанесе крем и усети как жадната й кожа попива всичко. Тъй като нищо в раницата й не беше чисто, взе назаем халата, който висеше на вратата в банята.

Разтреперана от благодарност, отметна кувертюрата и се отпусна на чаршафа. Унесе се и спа, без да сънува.

Събуди се стресната, сърцето й блъскаше, докато се опитваше да си спомни къде се намира.

Фермерската къща, мъжът с грубото лице и небрежна щедрост. Стана бързо, доколкото натежалото тяло й позволяваше, оправи леглото, върна халата на място. Облече се.

Слънцето й каза, че минава обяд — вече умееше добре да преценява времето. Беше спала поне два часа. Ако искаше да остане през нощта — господи, как само й се искаше да остане — трябваше да си заслужи престоя.

Любопитно обиколи втория етаж, откри още една баня, по-малка от нейната, която най-вероятно той използваше.

На вратата висеше кърпа, в една чашка имаше четка за зъби.

Откри стая за гости, тъй като предположи, че Саймън Суифт не спи под завивка, обсипана с красиви теменужки. Имаше шевна машина под прозореца.

Неговата стая бе с неоправено легло, риза, хвърлена на облегалката на стол, и с мирис на почва и трева.

Забеляза ловна пушка, изправена в един ъгъл, което означаваше, че държи оръжие близо до себе си, докато спи.

Не го намери на долния етаж, затова погледна през прозорците. Забеляза, че работи в градината. Ризата му беше мокра от пот, докато копаеше между лехите. Кучетата се бяха излегнали под ябълката, край гробовете, а конете го наблюдаваха, провесили глави над оградата.

Първата й мисъл беше да излезе и да му помогне, но забеляза, че чиниите от тази сутрин са чисти и сухи. Не видя да е започнал да готви.

Можеше да си заслужи престоя като претърси кухнята и му направи обяд с наличната храна.

Когато той влезе, сгорещен, гладен, а кучетата се втурнаха след него, той я завари пред печката. Миришеше ужасно вкусно.

Беше си вдигнала косата и тя блестеше като бонбон от карамел. Когато се обърна, лицето й го порази. Тиха красота, изтъкана от предпазливост.

— Какво има на печката?

— Миш-маш — зеленчуци с ориз. Реших, че ще ти бъде по-приятно да хапнеш нещо, вместо да ти помагам в градината.

— Добре си го измислила. — Той отиде до мивката, изми мръсотията от ръцете си. — Къде готвеше? Къде работеше?

— В Ню Йорк.

— Голям град.

— Беше. — Тя сипа храната, добави една от платнените салфетки, които откри в едно чекмедже, и му подаде и двете. — Видях мая в хладилника.

— Да, татко обичаше да пече хляб. Друго не можеше да прави в кухнята, но обичаше да пече хляб.

— Ще ти опека хляб, ако искаш.

— Би било добре. — Той седна — Няма ли да ядеш?

Тя кимна, но нито си взе чиния, нито седна.

— Искам да ти благодаря…

— Вече го направи.

— Не се бях къпала от… Извинявай, че съм толкова емоционална. Отчасти са виновни хормоните. Но след като успях да си измия косата… Използвах шампоана на майка ти и нейния душ гел. И тя има… имаше… крем. Беше отворен, затова го използвах. Дори не се…

— Направи ми услуга и не плачи заради това.

Той я погледна с лешниковите си очи, в които имаше и зелено, и златисто.

— Ще ми се отяде миш-маша, а той е супер. Тя не би имала нищо против, нито пък аз. Справих се с нещата на татко, не можах да посегна към нейните. Така че използвай каквото искаш.

— Тя има резерви, неотворени. Можеш да ги размениш.

— Използвай ги. — Този път той се сопна. — Ако съм искал да разменя тъпия крем за лице, досега да съм го направил.

Тя познаваше болката от загубата и не каза нищо повече, докато сипваше обяд и за себе си.

— Ако ми кажеш, че има стаи, в които не е желателно да влизам, няма да припарвам.

— Освен заключената стая в мазето, пълна с обезобразените ми жертви, няма други.

Тя загреба от храната. Той беше прав. Наистина беше много вкусно.

— Добре, там няма да влизам. Имаш ли някакви алергии към храна?

— Силно алергичен съм към спанак.

— Тогава няма да слагам в кюфтето.

 

 

Саймън предостави на Лана много място. А също и време. Очакваше тя да остане два дена, за да се съвземе, но нямаше против да остане и за по-дълго. Тя умееше да готви, и още как.

Освен това не се оплакваше през тези два дена. Може и да не беше забелязал прахта и кучешките косми, но забеляза, когато изчезнаха. Може и да не му пречеше да дърпа дрехи и кърпи от коша за пране, но нямаше нищо против, когато се оказаха сгънати и прибрани на място.

Кучетата я харесваха. Късно една вечер мина покрай библиотеката и я видя, че седи в тъмното, вероятно тъгуваше за съпруга си, а Харпър беше отпуснал глава в скута й, Лий проснат в краката й.

Замисли се дали да не я заведе в селото, след като тя се съвземе, да я предаде на грижите на една от жените, които познаваше. Всяка от тях знаеше повече от него за бременните жени и раждането.

Що се отнася до думите й, че бебето, което носеше, бе и специално, и мишена за тъмни сили, той нямаше какво да каже. Не отричаше, че е свикнал сам да се грижи за себе си и фермата, но просто не можеше да я отпрати.

Не бе възпитан така. Беше добър човек.

Тя не говореше много и това бе чудесно, тъй като и той бе свикнал с тишината.

Приемаше я като временен работник, който му приготвяше три ястия на ден и се оправяше с къщата, за да не му се налага той да го върши.

Тя не чакаше да я забавлява, беше красива, особено след като два дена по-късно вече не беше кълбото от нерви, което видя отначало.

Трябваше да признае, че щеше да му липсва. Беше приятно, когато си свърши работата рано сутрин и влезе в къщата, да завари топла закуска, но също така и да има до себе си човек, който знае как се отглежда реколтата.

Нямаше обаче земна сила, която да я накара да припари до нивата с царевица, и той не я попита защо.

На четвъртия ден двамата вече си бяха изработили рутина, толкова приятна, че той започваше да се притеснява. Рутината водеше до зависимост.

Кое беше най-доброто? Може би да я накара да отиде в селото и да остане там, докато се роди детето.

Докато вечеряха пържено пиле и картофена салата, той реши да поговорят за това.

— Утре ще занеса част от реколтата в селото.

— Ако ще разменяш, имаш нужда от още брашно.

— Сега вече се ориентираш добре какво липсва в килера. Трябва да дойдеш с мен.

Тя вдигна поглед — дълбоки, тъжни сини очи — и срещна неговия.

— Ще ти напиша списък.

— Може. Сигурно има неща, които ти трябват, лични неща.

— Нищо не ми трябва. Ако искаш да се изнеса…

— Не съм казал това. — Мислеше по този въпрос, но това беше различно. — Виж, там има жени, които са минали през това, което ти предстои. Те са раждали. Там минават хора. Някои остават. Може да мине някой с медицински опит.

Пръстите й потърсиха пръстена на врата.

— Все още имам време. Мога да посвърша нещо, докато…

— Господи, Лана. — Той рядко използваше името й и сега го направи, обзет от раздразнение. — Стига вече. Опитвам се да ти кажа, че ще ти бъде по-добре с хора, които знаят какво се прави, когато момиченцето ти реши, че е време да излезе. Ако това не те притеснява, значи си направена от скапана стомана.

— Уплашена съм до смърт. Ужасена съм. Макар да знам, да съм убедена, че й е писано да се роди, да живее, да заблести и да извърши удивителни неща, пак съм ужасена.

Той огледа лицето й, отпусна се назад.

— Не изглеждаш уплашена.

Погледът й не трепваше, когато сложи ръка върху корема си.

— Преди време погледнах надолу от хълма, видях фермата и макар да бях уморена и гладна, не можех да си позволя да се страхувам. Ако допуснех страха да се промъкне, трябваше отново да се боря с него или щях да спра. Просто щях да спра и да се предам. Казах си, че ще намеря място, сигурно място, на което да я въведа в света. След това погледнах надолу и видях фермата. Къщата, полята, животните — беше като картина отпреди светът да спре да съществува. — Ръката й описа бавни кръгчета около бебето. — Не си позволих да се надявам. Беше важен просто моментът. Домати на стръковете, пчелите жужаха, кокошките кълвяха. Казах си — храна, защото от това имах нужда. Не си позволих дори да копнея за убежище и почивка. Докато ти не заговори с мен. Покани ме да вляза, да се нахраня и тогава си позволих да се надявам. Не е честно да стоварвам надеждите си върху теб, но ето че го правя. Защото тя има нужда.

Не, тя не изглеждаше уплашена, помисли си той. Нито в гласа, нито по лицето й се бе изписала молба. Той никога нямаше да устои на една молба. Вместо това забеляза тиха, уверена сила.

А това за него бе още по-неустоимо.

— Какво ще кажеш за компромис? Ще доведа една от жените с мен — тя се казва Ан. Типична бабка и сигурно ще ме срита, задето говоря така. Ще се запознаеш с нея, да видим тогава как ще се почувстваш. Знам, че е имала деца. Когато настъпи времето, ще отида да я доведа, ще я накарам да ти помогне.

— Тя ще бъде първо в твоите ръце.

— Какво?

Очите й се промениха, гледаха право в него, но бяха станали тъмни като нощ.

— В твоите ръце през ветровита нощ. Светкавиците възвестяват раждането на Вестителката. Ти ще я научиш да язди и ще мислиш, че е родена с това умение. Аз ще я науча на стария живот, на всичко, което мога, но тя ще притежава много повече. Ще бъде в безопасност, време извън времето, докато тъмнината вилнее. Докато в Книга на заклинанията, в Кладенеца на светлината, тя не вземе меча и щита. С възхода на магическото тя ще заеме мястото си. Ще рискува всичко, за да намери съдбата си, това безценно дете на Туата де Данан. Затова расте в мен, само заради това ще попадне в твоите ръце.

Силно пребледняла, тя протегна разтрепераната си ръка към чашата с вода.

— Какво беше това?

— Това беше тя. — Лана отпи бавно и изчака замаяността да премине. — Не знам как да го обясня. Понякога я виждам ясно, също както виждам теб. Много е красива. — Отпи отново и очите й се напълниха със сълзи. — Толкова е силна, непримирима и прелестна. Понякога чувам гласа й в главата си. Поне десет пъти досега да съм се отказала, ако този глас не ми нареждаше да продължа. Понякога, както стана сега, тя говори чрез мен. Или ми позволява да говоря вместо нея.

В този момент Саймън й повярва. Повярва й безрезервно.

— Какво е тя?

— Отговорът. Когато се страхувам, се страхувам за нея, за онова, което ще се иска от нея. Знам какво искам от теб — започна тя и в същия момент кучетата надигнаха глави от вечерния си сън.

— Да, чух. — Саймън стана, без да откъсва очи от нейните. — Някой идва. Върви в мазето, докато проверя кой е. Вземи ловджийската пушка — добави той и извади деветмилиметровата пушка, която беше оставил върху хладилника, докато се хранят.

Тръгна към вратата и грабна другата пушка, подпряна на стената. Излезе на верандата и се загледа в непознатия джип, изпод чиито гуми се разлетя чакъл, докато напредваше по алеята към къщата.

Нареди на кучетата да седнат, да не мърдат и зачака двамата въоръжени мъже да слязат от джипа.

— Добър вечер — поздрави приятелски той, преценявайки походките им, ръцете, израженията.

Веднага разбра, че ще има неприятности, и бе готов да се справи.

Единият имаше ужасни белези по лицето, сякаш го бяха раздрали ноктите на звяр, от дясно наляво, точно под дясното око до челюстта под лявото ухо.

Устата му бе изкривена, сякаш се подсмихваше.

— Хубаво местенце си имаш — каза другият, с проскубана посивяла брада.

— Да. Аз си го харесвам.

— Много продукти, много насаждения за сам човек.

— Уплътняват ми времето. Какво искате?

— Търсим една жена.

Саймън се ухили.

— Че кой не търси.

Брадатият се разсмя, извади лист от предния джоб и го разгъна.

— Ето тази.

Саймън погледна листа и чудесната скица на Лана.

— Хубавица. Нямам нищо против да я намеря.

— Бременна е към седми или осми месец. Чухме, че се мотае някъде наоколо.

— Бих запомнил това лице, а и бременна жена. Как я изгубихте?

— Не ти влиза в работата — сопна се белязаният.

— Просто си приказвах. Нямам много посетители тук.

Брадатият обърса носа си.

— Тук не се ли чувстваш самотен?

— Както казах, имам си работа.

— Доста си далече… откъснат си от хората. А пък имаш достатъчно храна, за да изхраниш цяла армия. А ние имаме такава. Ще вземем ремаркето ти и две от кравите.

— Не търся размяна, но ви благодаря.

— Никой не е казал нищо за размяна. — Белязаният извади пистолет. — Просто си говорим. Върви сега да докараш ремаркето.

— Не е много добре това, което правите.

Саймън беше бърз. Белязаният държеше пистолета като каубой от евтин филм, просто за да се покаже, без да мисли. Саймън перна ръката му, заби другия си лакът в лицето на брадатия, след това грабна пистолета на белязания и всичко това с три изчистени движения.

— Ще ви застрелям и двамата на място — рече любезно той, въпреки че гласът му беше леденостуден. — Само че не съм в настроение да копая гробове. Помисли добре, преди да посегнеш към пистолета си — предупреди той брадатия. — Сега, извади го бавно, с два пръста, и го остави на верандата. В противен случай ще надупча корема на приятеля ти и ще го пренеса да кърви в джипа ви.

— Не съм казал, че ми е приятел.

Саймън щеше да се справи, поне така възнамеряваше. Тогава обаче чу гласа на Лана.

— Аз нямам нищо против да копая гробове.

Гласът беше на Лана, помисли си Саймън, и се постара да не реагира, когато жената, която по нищо не приличаше на нея, застана с ловджийска пушка, насочена към неканените гости.

Яка, набита жена, но не бременна, с къса, тъмна коса, вместо дългите карамелено-руси къдрици. Подсмихваше се и това много отиваше на строгото й тясно лице.

— Няма да ни бъде за пръв път.

— Не стреляй по тях, ако не се налага, миличка. — Саймън заговори весело и измъкна пистолета от кобура на втория. — Миналата пролет боядисахме тъпата веранда. Тя е по-стисната от мен — отбеляза Саймън. — А пък мъжете на горния етаж и в хамбара? Говоря за онези, които са насочили пушките си към вас. Те са хем стиснати, хем гадняри. Спомена за армия. Да, тук се храним доста добре. С удоволствие ще ви дадем храна да ви се намира, но противното поведение не заслужава награда. Нали така, миличка?

— Знаеш мнението ми, а този вече кърви по скапаната ми веранда. Дали да не прострелям другия в крака?

— Казах ви, че е гадна. На ваше място бих се качил в джипа и бързо бих се изнесъл натам, откъдето идвате. Иначе тя ще започне да се дразни и ще ви простреля. Това ще накара останалите да наскачат и ще вземат да се правят на Бони и Клайд.

— Искам си пистолета.

— Приеми, че си го изгубил заради кофти поведение. Разкарай се от земята ми или ще те надупча. След това ще пусна кучетата след вас.

Щом чуха думите, кучетата оголиха зъби и заръмжаха.

Мъжете слязоха от верандата и се качиха в автомобила. Саймън забеляза движението, въпреки това изчака белязания да извади друг пистолет.

Застреля го в средата на челото и се прицели в шофьора. Джипът даде бързо заден, разпиля чакъл, разнесе се дим и с газ изчезна по пътя. После изведнъж спря. Саймън взе двуцевката, но изчака. Вратата до шофьора се отвори и брадатият изхвърли мъртвия си приятел навън.

— Май все пак ще трябва да копая.

Изчака джипът да се скрие зад хълма.

— Не ми каза, че си…

— Не съм. — Лана отпусна пушката, след това отстъпи към верандата. Седна тежко на стъпалата. — Това е илюзия — обясни тя, докато илюзията избледняваше. — Нещо като костюм е. Не бях пробвала досега. Оказа се трудна работа. Ти го уби.

— Изборът беше негов, не мой.

Тя кимна.

— Тези двамата бяха в Нова надежда, част от нападателите. Лицето му, на мъртвия, аз му го причиних. Не знам как. Преди известно време едва не ме откриха.

— Казах ти да слезеш в мазето.

— И какво да правя там? — Напрежението се върна и тя вирна глава. — Да треперя и да чакам някой да ме защитава ли? Отдавна вече не го правя. Сякаш преди сто години. Помислих, че ако ги оставя да ме видят — една илюзия — ще бъдат по-убедени, че не си ме виждал. Щяха да те оставят на мира. След това чух, че искаха да те ограбят, и разбрах, че нямат намерение да си тръгнат.

Тя седеше мълчаливо, докато той пускаше кучетата, после седна до нея, а животните се притиснаха в тях.

— Ще си тръгна на сутринта. Искам да се отдалеча максимално от тук.

Той внимаваше да не я докосва, не и откакто влезе в света му, но сега хвана брадичката й и я обърна към себе си.

— Никъде няма да ходиш. Предложих ти подслон, защото имаше нужда. Господ ми е свидетел, че си го заслужи. Повярвах ти, когато ми каза, че преследват и теб, и детето ти. Признавам, мислех, че си параноичка. Очевидно съм сбъркал.

— Той може да се върне, да доведе още хора.

Саймън протегна ръце към кучетата и поклати глава.

— Такива като него гледат да се докопат до нещо без много усилия. Сега знае, че тук няма да се получи. Слушай какво ти казвам. Мога да се справя.

Той се изправи.

— Можех да се справя с тези двамата — добави той.

— Знам. Видях. Какво правеше в армията?

Той се усмихна.

— Следвах заповеди.

— И ги даваше. Капитан, нали така ми каза.

— Беше отдавна. Сега съм фермер. — Седна отново на стъпалата и погледна към полето и насажденията. — Знам обаче как да защитавам земята и дома си. И всичко в него.

Той е бил войник, помисли си тя. Личеше му, че е опасен човек под спокойната фасада. Бе виждала същия контрол и у Макс, наблюдаваше как го разви, докато водеше хората, и те свикнаха да разчитат на него.

Сега тя седеше с друг воин, друг лидер.

— Хората са по-силни заедно. Знам как да се защитавам.

— И аз останах със същото впечатление. Знам го още откакто те заварих в кокошарника.

— Не е било така винаги. В Ню Йорк, беше едва преди няколко месеца, обичах да пазарувам, да планирам партита. Обичах да мечтая как един ден ще отворя свой ресторант. Не бях държала пистолет, камо ли да стрелям. А пък силите ми… те бяха едно нищо.

— Значи си открила гласа си.

— По-скоро сам се прояви. Ако не се беше върнал да помогнеш на родителите си, щеше ли да останеш в армията?

— Не, беше дошло време да си тръгвам.

— Какво искаше да правиш?

Той осъзна, че водят най-дългия и най-непринуден разговор досега. На няколко метра от тях имаше мъртвец. Господи, запита се той, как е възможно това да не му прави впечатление.

— Мислех си да започна бизнес в близкия град, който вече не е град.

— Какъв бизнес?

— Исках да правя мебели. Това беше хобито на татко и аз също се запалих. Малък бизнес, в който да работя с ръцете си, когато имам време, по свой си начин, близо до дома, защото не исках повече да съм далече.

Започна да се смрачава, а на него му беше приятно просто да поседи, да си говори с нея за стари мечти, докато нощта приближаваше.

— Както и да е, трябва да копая гроб.

Той стана и отиде за лопата.

Лана остана на мястото си и кръстоса ръце над корема. Въпреки смъртта, насилието, заплахата, тя се чувстваше в безопасност.