Нора Робъртс
Година първа (18)

18.

Колкото предпазлива, толкова и любопитна, Арлис разглеждаше мъжа, който слезе от първия автомобил. Висок и слаб, в дънки и черна тениска, с тъмна коса, която се къдреше над яката, обут с износени ботуши. Направи й впечатление на корав и красив мъж, въпреки вида на човек, прекарал дни, може би седмици по пътищата.

Излъчваше самоувереност и сила, помисли си тя. Той свали слънчевите очила с едната ръка, а с другата даде знак на останалите да спрат. Приближиха се още коли и джипове — повече от петнайсет, както беше предположил Джона. Някои имаха ремаркета за коне.

Мъжът огледа улицата, хората, сякаш преценяваше дали ще ги посрещнат с добро, или с агресия. Беше готов и за двете.

Джона пристъпи към него.

— Джона Ворхиз. — След кратко колебание той подаде ръка.

— Макс Фалън. — Макс пое протегнатата ръка. — Ти ли си главният?

— Ами…

Арлис се намеси, докато вървеше към тях.

— Ние първи дойдохме тук. Арлис Рийд.

Една жена слезе от седалката до шофьора и Макс веднага я погледна предупредително.

Дългата й тъмноруса коса беше вързана на опашка. Тениската очертаваше малко коремче.

— Аз те познавам — рече тя, докато заобикаляше колата. — Гледах предаванията ти. Не пропусках нито едно чак до деня, в който напуснахме Ню Йорк. Аз съм Лана. Двамата с Макс живеехме в Челси.

Лана хвана ръката на Макс.

— Последвахме табелите ви — добави тя. — От…

— Южно от Харисбърг — уточни Макс, когато Лана го погледна. — По пътя към нас се присъединиха хора.

— Да, виждам. — Джона не помръдваше, докато кльощав мъж с куче, което не спираше да върти опашка, слезе от задната седалка. — Колко сте?

— Деветдесет и седем, осемнайсет са под четиринайсет. Осем кучета, две от тях са кутрета, три крави за мляко, две от породата Холстийн и една от Гърнзи, бик, още млад. Две от породата Ангъс. Пет коня, включително една бременна кобила, осем котки, около десет кокошки и един петел.

Джона изпусна дъха си.

— Това е много. Вие сте най-голямата група, която е идвала, дори без добитъка. Имате ли намерение да се установите тук?

— Нова надежда. Хората бяха заредени с надежда, докато следваха табелите. — Макс погледна назад, когато мускулест чернокож и як бял мъж излязоха от автомобилите.

Арлис погледна натам, вгледа се внимателно. Сърцето й буквално щеше да изхвръкне.

— О, господи. Боже господи. Уил? Уил Андърсън. — Сияеща от радост, тя се втурна към него и го прегърна. Усети го как се стегна и понечи да се отдръпне. — Аз съм Арлис, Уил. Арлис Рийд.

— Арлис? — Той я отдръпна, погледна я с развълнувани сини очи. — Господи, о, господи. Арлис. Баща ми? Къде е баща ми?

Тя стисна силно ръката му, усети го как потреперва и посочи надолу по улицата, откъдето се задаваше Бил.

— Татко!

Бил спря, краката му се подкосиха и той се подпря на един джип, протегнал ръка към сина си.

Уил се втурна към него.

— Нова надежда — прошепна Лана, докато гледаше как баща и син се прегръщат. — Всички имаме нужда от това. Това търсим.

— Бил така и не се отказа — въздъхна Джона. — Май това е първото задръстване тук. Най-добре да измислим как да се справим. Имаме си организация. Все още има недостатъци, но все пак е нещо. Най-добре да започнем като изтеглим някои от автомобилите на паркинга на училището.

— Има ли къде да разтоварим животните? — попита Макс. — Ще им трябват храна и вода.

— А, да. — Джона се почеса по врата. — Рейчъл, трябва да се свържем с човека, който е във фермата. До съвсем скоро не беше ферма — обърна се той към Макс. — Има две, но са твърде далече от града, за да е безопасно, затова импровизираме. Имаме две крави, два коня, една коза и няколко кокошки. Имаме и склад за провизии, но ще ни трябват още покрай всичко това. Сеното се суши. Не мога да ви кажа много по тези въпроси. Не съм фермер.

— Ние водим двама.

— Става все по-добре. Арън! — Джона помаха на мъж от другата страна на улицата. — Може ли да доведеш двама човека, за да откарат ремаркетата до фермата и да настанят животните. — Той се наведе, за да погали кучето, което приближи и го подуши. — Хубаво куче.

— Супер е. Казва се Джо. Аз съм Еди. Мога да помогна с животните — обърна се той към Макс. — И аз те гледах по телевизията — каза той на Арлис. — Имате си страхотни мъници — добави той с усмивка, когато погледна бебетата. — И ние си имаме в караваната.

— Да откараме някои от автомобилите на паркинга. По, ще предадеш ли надолу по редицата?

— Дадено.

— След това имаме система за записване. Опитваме се да отбелязваме хората. Имена, възраст, умения — обясни Джона. — Кейти се занимава с това. Ще има нужда от помощ с толкова хора.

— Ще се справя — обади се Кейти. — В кой месец си? — попита тя Лана.

— Към четири и половина. Тризнаци ли са?

— Всичките са мои.

Лана погали коремчето си.

— Леле… — Погледна тя към Макс.

Той я прегърна и я целуна по слепоочието.

— Да изтеглим колите от пътя.

— Давайте. Аз се чувствам добре тук. Мога да ни… да ни запиша. Макс. — Тя постави ръка на гърдите му, когато той се поколеба. — Доверието е двупосочно. Имахме неприятности по пътя — обясни тя.

— Всички имаме. Носите ли лекарства? — попита Рейчъл.

— Да. — Лана побутна Макс. — Една студентка и тя ще дойде. Ветеринар. Пожарникар и две ченгета, обучени за спешни случаи. Нямаме лекари, но…

— Рейчъл е лекар — вметна Кейти. — А Джона е парамедик.

— Доктор? — Лана притисна ръка към корема си и погледна Рейчъл с огромно облекчение. — Макс.

Той я погали по гърба.

— Връщам се веднага. Тя ще се чувства по-добре, ако я прегледа лекар — и нея, и бебето.

— Разбира се. Лана, нали така се казваш?

— Лана Бингъм. — Лана протегна ръка към Рейчъл. — На двайсет и осем съм. Аз съм шеф… бях шеф. Аз…

Изненадана, тя трепна, когато Дънкан протегна ръце към нея.

— Не знам почти нищо за бебетата, нито пък какво да правя, след като родя. — Притеснена, тя пое Дънкан.

Той положи ръчичка върху сърцето й и това веднага я успокои. Тя усети светлината му също толкова ясно, колкото и светлината в себе си.

Лана се вгледа в дълбоките сини очи на бебето, обточени със зелено на слънцето.

— Той е специален… искам да кажа, много е красив. — Продължи да го гледа, докато говореше. — Ако не искате Загадъчни в Нова надежда, най-добре да ни кажете отсега.

Дънкан стисна пръста й и светлината заискри.

— Той е специален — отвърна спокойно Кейти. — Също и сестра му, Антония. Също и Джона и много други в нашата общност.

Очите на Лана плувнаха в сълзи, тя наведе глава към Дънкан.

— Извинявай, хормони… — така каза Рей, нашата медицинска сестра.

— Кейти, защо не запишеш информацията за Лана. Професионален шеф-готвач, а? — попита Рейчъл.

— Да, вярвай ми, че знам повече за филетирането на чилийски лаврак, отколкото за бременността, раждането или как да бъда майка.

— Много родители започват по този начин. Аз съм ужасна готвачка. Може да разменим акушеро-гинекологични услуги за готварски уроци. А освен че си шеф?

— Чародейка.

— И си с Макс, така ли? — Кейти записа информацията по толкова лесен и практичен начин, че Лана се усмихна.

— Да. Той е таткото и мой съпруг. Макс Фалън. На трийсет и една. Без преувеличение мога да кажа, че той може да направи всичко, което се налага. Той задържа всички тези хора заедно. Писател е, но…

— Макс Фалън… — Кейти вдигна поглед. — Как не се сетих веднага. Съпругът ми обожаваше книгите му. Знам, че имаме негова книга в библиотеката.

— Имате библиотека? — попита Лана и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Имаме библиотека, общинска градина, ясла, медицински център. Макс притежава ли други способности?

— Маг.

— Искаш ли Макс да бъде с теб по време на прегледа? — попита Рейчъл.

— Да, благодаря.

— Кажи му да дойде, Кейти. Ние с Лана влизаме, за да я настаня.

Джона взе Дънкан и остана да гледа след Лана, докато влизаше с Рейчъл.

— Те са здрави. — Постави Дънкан на одеялото. — Нямаше как да не го видя. Здрави и силни. Бебето… има нещо ярко. Не знам как да го опиша. Има нещо… повече. — Той замълча, когато Макс приближи.

— Току-що влязоха. Ще ти покажа къде са.

Лана облече престилка за преглед, докато Рейчъл обясняваше как са събирали лекарства и апаратура от болници и клиники по пътя.

— Имаме нужда от още, но засега няма къде да ги поставим. А някои от нещата, които имаме, не може да се използват, докато не включим тока. Стискайте палци. Ела, Макс. Първо, смяташ, че са на четири месеца и половина, значи осемнайсет седмици.

— Тя беше зачената на втори януари. В това съм сигурна.

— Дата на последния цикъл?

— Наистина не знам, но знам датата на зачеването.

— Добре. — Рейчъл пристъпи към календара на стената, обърна страница и започна да брои. — Осемнайсет седмици и три дена. Значи терминът ти е на… най-точно се смятат четиридесет седмици от датата на зачеване, на десети октомври.

— Но нали девет месеца са в началото на септември.

Рейчъл пусна календара и се усмихна.

— Десет гестационни месеца. Четиридесет седмици.

— Защо тогава казват девет? Видя ли — обърна се тя към Макс. — Нищо не знам.

— Сега вече знаеш.

Рейчъл посочи кантара.

— Знаеш ли колко килограма си била преди да забременееш?

— Петдесет и два. О, боже, трябва да кача, нали? — Тя стъпи неуверено на кантара и затвори очи.

— Височина метър шейсет и седем. Тегло петдесет и седем килограма.

— Пет килограма — ококори се Лана. — Пет?

— Чудесно е за този етап от бременността. При твоята височина, единайсет до петнайсет килограма наддаване е много добре. Но при всеки е различно, така че не се притеснявай.

— Ти петнайсет килограма ли каза? Мислех, че Рей преувеличава.

— Седни на масата, не си кръстосвай краката. Сега ще премерим кръвното. Как спиш?

— Зависи. Измъчват ме кошмари.

— Невинаги успявахме да спрем или да намерим подходящо място нощем — добави Макс.

— М-м-м. Кръвното е добро. — Рейчъл го записа. — Сутрешно гадене?

— Изобщо не съм имала. От време на време ми се вие свят и съм гладна почти непрекъснато.

— Алергии, хронични заболявания, лекарства?

— Нищо.

— Първа бременност ли е това?

— Да.

Рейчъл продължи да задава въпроси, Лана отговаряше. Макс обикаляше стаята.

— Усетила ли си някакво движение?

— Мисля, чувствам… Когато видяхме табелата, на която пише Нова надежда, тя се размърда. Беше невероятно.

Макс се обърна.

— Не си ми казала.

— Ти говореше с По, бяхте притеснени. Не знаехме дали ще ни приемете, нямахме представа какво да очакваме. И не беше като трепкане на пеперуда, каквото усещах преди. Рей го нарече раздвижване на плода. Не беше същото. Беше като проява на вълнение. Това нормално ли е?

— Хубаво е между осемнайсета и двайсета седмица да усетиш движение. Ще усещаш още много пъти, но не се тревожи, ако няма всеки ден. Мантрата ти трябва да бъде „не се тревожи“.

Рейчъл погледна ултразвука и въздъхна.

— Трябва да се отпуснеш назад и да вдигнеш крака. — Тя взе ръкавици от една кутия. — Трябва да погледна отвътре. Щом пуснат тока, ще направим и ултразвук.

Макс посочи.

— Това ли?

— Да, щом можем да го използваме, ще видите бебето на монитора и ще чуете сърцето. Аз мога да премеря теглото и дължината, много неща. Може дори да успея — стига да искате — да определя пола.

— Момиче е. Знам го по същия начин, както знам датата на зачеването. Знам, че тя е здрава и силна, но…

— Въпреки това се тревожиш.

— Ултразвукът ще ти покаже ли неща, които да те успокоят? — попита Макс.

Рейчъл знаеше, че бъдещите родители се тревожат почти за всичко и отправи към Макс уверена усмивка.

— Бебетата са се раждали здрави и силни много преди да има ултразвук.

— Но?

— Аз съм лекар. Обичам да разполагам с апаратура.

— Мога да помогна.

Макс пристъпи към машината и постави ръка върху нея. Рейчъл усети как въздухът около нея вибрира преди машината да забръмчи.

Лана протегна ръка, за да докосне пръстите на Макс.

— Макс има талант с машини, мотори, двигатели.

За момент професионалното самообладание отстъпи на задоволството.

— Колко хубаво! Имаме инженер и електротехник, ай-ти специалист, които ще искат да се запознаят с теб възможно най-скоро.

— Можеш ли да я използваш сега за Лана и бебето?

— Веднага ще разберем. Ако знаех, че има такава възможност, можеше да останеш по бельо.

— Ако мислиш, че скромността е фактор, вече не е.

— Добре тогава.

Рейчъл извади туба с гел и сложи ръкавици.

— Ще го размажа върху корема ти. — Тя вдигна робата.

— Ще боли ли? — попита Макс и пое ръката на Лана.

— Напълно безболезнено. — Рейчъл размърда трансдуктора върху гела. — Ето. — Тя кимна към монитора. — Ето го вашето бебе.

— Не мога да… О, боже, мога! — Лана стисна ръката на Макс. — Виждам я. Тя се движи. Усещам я как се движи.

— Чуваш ли този звук? Това е хубаво, здраво сърце. А от размера мога да потвърдя датата на зачатие.

— Толкова е малка. — Макс протегна ръка и докосна екрана.

— Тя добре ли расте? — попита Лана.

— Четиринайсет сантиметра, сто деветдесет и осем грама. Расте точно както трябва. И отново се оказа права. Момиче е.

— Виждам й пръстите. — Гласът на Лана пресекна. — Тя има пръсти.

— Осем пръстчета и два палеца — потвърди Рейчъл. — Сега ще погледнем по-внимателно сърцето, мозъка, другите органи, но държа да подчертая, че виждам съвършено оформен осемседмичен зародиш от женски пол. Колко време ще остане така? — обърна се тя към Макс.

Все още не бе откъснал пръст от екрана. Поднесе ръката на Лана към устните си.

— За колко време ти трябва?

На Рейчъл й се доплака.

— Ако не съм го казала, нека да го кажа сега. Добре дошли в Нова надежда.

 

 

Лана излезе със списък с неща, които трябваше и не трябваше да прави. Пред масата на Кейти се виеше опашка от хора. Лана забеляза Рей и отиде да го прегърне.

— Казах ли ти, мамче?

— Лекарката каза, че тя е съвършена. Надява се да поговори с вас с Карли, след като се настаните. Тя ми хареса, Рей. Много ми хареса.

Той я погали по бузата с едрата си ръка.

— Беше права да последваш табелите.

— Здрасти, аз съм Фред. — Тя подскачаше, широко усмихната. — Ти си Лана, нали? И Макс. Вие доведохте сина на Бил. Той е толкова щастлив. Сега отидоха в „Изпята песен“. Изглежда имат нужда от известно време насаме. Джона обаче каза да ви разведа и да ви покажа къщата, която мисли, че ще бъде подходяща за вас. Стига да искате.

— Трябва да проверя някои неща — обърна се Макс към Лана. — Някои хора.

— Върви. Аз ще отида с Фред. Това съкратено от Фредерика ли е?

— Не, от Фреди. Мама е била страхотен фен на Фреди Меркюри. Нали знаеш, „Куин“.

Лана се разсмя.

— Да. И много бих искала да поогледам, да видя къщата.

— Точно отсреща е. Виждаш ли я? — Тя посочи към няколко двуетажни къщи от бели тухли с веранди. — Поостарели са, имат нужда от работа, но самата къща е добра.

— С удоволствие ще я разгледам.

Лана вдигна лице, за да целуне Макс.

— Прави каквото трябва.

Тръгна с Фред.

— Аз живея тук. Двете с Арлис си делим къщата.

— По пътя ли се запознахте?

— Не, работехме заедно в Ню Йорк. Бях стажантка в телевизията. Чък живее ето там, има мазе, Бил и Джона също са там. Двете с Арлис отидохме в Хобокън при Чък — той е хакер и беше главният й източник.

— А как стигнахте до Хобокън?

— През тунелите на метрото.

Лана спря по средата на улицата.

— Минали сте през тунелите? Само вие двете с Арлис ли бяхте?

— Налагаше се. Беше зле. На някои места беше наистина много зле, но сега вече приключи, освен това се добрахме до Чък, а той имаше хъмви и се измъкнахме. Той се опитва да възстанови комуникациите. Ако някой може… Запознахме се с Джона, Рейчъл и Кейти с бебетата по пътя. Обичам бебета. И отидохме до Охайо заради семейството на Арлис, но…

— Съжалявам.

Висящи обеци с пъстроцветни мъниста се поклащаха на ушите на Фред.

— Там открихме Бил и той дойде с нас. Оставихме табелите за Уил. Запознахме се с Лойд и Дъга… Знам, че говоря много. Просто съм развълнувана.

— И аз.

Стълби водеха от тротоара към верандата. Фред отвори вратата.

— Някой е ремонтирал и е направил едно общо пространство.

— Да.

Беше просторно, помисли си Лана, и имаше светлина, въпреки че предните прозорци бяха малки.

— Можеш да смениш мебелите, ако искаш. Никой няма нищо против, ако размениш мебелите с тези от друга празна къща. Сега вече няма да останат много празни. Радвам се.

— Ще се справя с това. Много съм благодарна.

Който бе живял тук, имаше изчистен, простичък вкус. Канапето беше в сиво, което я караше да мисли за очите на Макс, столовете бяха в сиво и тъмносиньо.

Маси от тъмно дърво върху дюшеме от златист дъб.

Камина с широка полица.

Кухнята й хареса. Подът беше същият, така че мястото изглеждаше като едно цяло, бяха обособени кътове от плот с кремаво дърво, покрит с наситеносив гранит.

Тя влезе и преплете ръце, когато видя печката с шест котлона, неръждаемите пособия и големия плот. Две фурни, помисли си тя, и широки врати, за да влиза повече светлина.

— Хубава кухня.

— Всичко е прашно, но…

— Ние ще почистим. Хубава къща. И приятен двор. Казаха нещо за общинска градина. Има ли билки?

— Разбира се. Трябваше да ги започнем от семена, но сега вече са много.

— Мога ли да вземе семе, за да насадя тук? Кого да попитам?

— Аз отговарям за градината, така че, разбира се. Искаш ли да видиш горния етаж?

— Да.

— Кейти каза, че си била главен готвач в Ню Йорк.

— Заместник главен готвач — обясни тя. — Работех в „Делрей“, три години и половина.

— Знам го „Делрей“! Чела съм отзиви. Не можех да си позволя да отида там, но съм чела отзиви. Супер местенце.

— Така беше едно време — прошепна Лана. — Аз ще ти сготвя.

— Наистина ли? Ако имаш сирене, можеш ли да направиш лазаня?

— Ако ми намериш сирене, ще ти направя най-хубавата лазаня, която си опитвала.

— Имаме крави и коза. Ако имаш мляко, можеш да направиш сирене и масло. Със сиренето е по-трудно, но аз работя по въпроса. Намерих една книга и използвам коприва и магарешки бодил за… Какво беше?

— Сирище. Много хитро, Фред.

— Направих котидж чийз и не беше лошо. Аз съм фея, между другото.

— Трябваше да се сетя. Около теб има светлина.

— Бебето ти излъчва светлина. Така каза Джона. Той вижда такива неща. Аз усещам, но той може да вижда. От тази стая ще стане страхотна детска.

Замислена за бебето, за светлината, Лана погледна някогашната гостна, използвана и за кабинет. Фред обаче беше права. Тук щеше да стане чудесна детска стая. Нито прекалено голяма, нито прекалено малка, с хубава светлина от прозорец с изглед към задния двор.

— Можем да изнесем това и да осигурим бебешки неща.

— Дори не знам от какво има нужда бебето.

— Ние с Кейти ще ти помогнем. Сега вече Кейти знае всичко за бебетата. А тя има дрешки от нейните бебета. Започнахме клуб по плетене. С удоволствие ще ти изплета бебешки дрешки.

— Плетене… — Фея, която правеше сирене, доктор, къща с хубава кухня и красив заден двор. — Истинска мечта.

— Има и не чак толкова хубави неща. Налага се да слагаме постове, за всеки случай. Повечето хора ни приемат и се радват, че сме тук, защото можем да помагаме.

Лана нямаше нужда да чуе „но“, за да разбере.

— Не всички възприемат Загадъчните.

— Не всички, въпреки че не ти го казват в лицето. Но хубавото е повече от лошото. Другата стая е по-голяма и е много хубава. Банята е тук — долната е съвсем мъничка, сигурно е ремонтирана отдавна, защото е демоде. Не е като апартаментите.

Лана влезе и седна на леглото.

— Уморена ли си? Можеш да полежиш малко.

— Не съм изморена. Преливам от впечатления. Човек започва да се пита дали е останала доброта. След това откриваш, че още я има. Много сме благодарни.

— Ние нямаме никой друг. Трябва да бъдем добри и мили. — Фред седна до Лана. — Вие сте принос към общността и така ставаме по-силни. Може ли да докосна бебето?

— Разбира се. — Лана пое ръката на Фред и я притисна към корема си.

— Тя рита!

— Днес започна.

— И е щастлива. Гладна ли си? У нас има нещо готово за ядене.

Доброта, помисли си Лана. Нещо съвсем простичко като доброта.

— Непрекъснато съм гладна — каза тя. — Но най-много искам да видя градината.

— Наистина ли? Ще се разходим до там. Може да спрем по пътя, за да похапнеш.

— Кралица Фред — рече Лана и Фред се изкиска. — Това ми харесва. Отдавна не съм се разхождала, но ще ми бъде приятно.

 

 

В училището Рейчъл преглеждаше информацията за новите пациенти — беше прегледала двайсет и двама от групата на Макс и си бе отбелязала някои неща.

Джона се върна от офиса на сестрата, където държаха запасите, и се спря. Искаше да я погледа през стъклото.

Кларис, която притежавала фризьорски салон, й беше подстригала косата. Много му харесваше как бухва на фитили около лицето й.

Бяха създали клиниката заедно, често работеха рамо до рамо часове наред. Уважението му към нея като човек и лекар растеше и той вече знаеше повече за нея. Дребни неща, мислеше си той.

Тя обичаше научнофантастични романи, беше тренирала лека атлетика в училище, никога не бе яздила кон и дори малко се страхуваше да го направи.

Събирала кутийки от „Пез“, нещо, което му се стори изключително симпатично.

Знаеше, че е живяла в общежитие с други стажанти в продължение на година, и сапунките, които се въртели по цял ден, я накарали да си ореже бюджета почти до минимум, за да си позволи отделен апартамент, само за нея.

Той разбираше кога тя има нужда от почивка, пет минути, за да остане насаме. Знаеше, че чувствата, които изпитва към нея, са се променили. Сега вече не беше увлечение. Не знаеше обаче как да постъпи.

В този момент тя вдигна поглед. Той забеляза умората в очите й и лекото учудване.

За да прикрие факта, че я беше наблюдавал, той пристъпи напред.

— Извинявай, беше толкова съсредоточена, че не исках да те прекъсвам.

— Току-що приключих. По-точно ще приключа, щом картотекирам тези.

— Дай на мен. Ти си почини, докторке. Рей ще поеме част от работата, нали?

— Да… Няма нищо против и е способен. Карли, студентката по медицина? Тя е придобила известен практически опит, но има нужда от още много обучение.

Той продължи да подрежда информацията за пациентите, докато тя седеше и разтриваше врата си.

— Главоболие ли?

— От преумора е — отвърна тя. — Имаме диабетик от втори тип. Добре са се справили дотук, намерили са медикаменти, но наличността е ниска. Някои от групата са на лекарства — високо кръвно, бета блокери, разредители на кръвта, инхалатори за астма и така нататък.

Той кимна и довърши с подреждането.

— Исках да ти кажа, че ще ни трябват още медикаменти. Дори основните неща намаляха днес. В добра форма сме — добави той и я погледна, — но току-що прибавихме почти сто човека. Време е да пообиколим за запаси.

— Ще дойда с теб.

— Имаме нужда от теб тук. Ще помислим кой е най-добре да дойде и ще питаме за доброволци. Трябва да отложим събранието поне с един ден. Прекалено много неща се случиха. А когато го проведем, ако всичко е наред дотогава, трябва вероятно да включим Макс и… Лана, нали така?

— Да, съгласна съм да ги включим. Бил ще иска и синът му да присъства.

— Ще поогледам по-внимателно Уил. Той се нанася при нас. Какво мисля сега ли? Пропътувал е стотици километри, за да открие баща си. Това говори нещо за сърцето и характера му.

— И за това съм съгласна. Но има нещо, за което не съм. Не мисля, че можем или трябва да отлагаме събранието. Кейти е записала хората, а Лойд й е помогнал. И двамата дойдоха да ми кажат, че Кърт Роув, двамата Мърсър и Дени Уърц били застанали от другата страна на улицата и наблюдавали. Кейти видяла как семейство Мърсър приближават и започват да се заяждат с някакъв тийнейджър с куче. Очевидно единият се карал и ръсел заплахи, че ще застреля кучето, когато то изръмжало.

— По дяволите. Кейти защо не е изпратила някой да ме повика?

— Канела се, когато Роув се довлякъл и хората от групата на Макс казали нещо. Пристигнал Макс. Не знам какво е казал, но накарал Роув и двамата Мърсър да се разкарат.

— Имаме нужда от тези правила, Джона. Имаме нужда от ред. И имаме спешна нужда от тях.

— Добре. — Той потри лице. — Добре. Имаме около три часа. Добави Макс, Лана и Уил Андърсън.

— Така трябва да постъпим. Ще се отбия да кажа на Макс и Лана. Ти поговори с Уил.

— Трябва да си починеш, Рейчъл. Кога яде за последно?

— Денят беше дълъг, доктор Ворхиз.

Той отвори чекмедже на бюрото и извади протеиново блокче.

— Защо не ги правят като сладоледова мелба или телешко със сос? — Тя го отвори и отхапа. — Ужасни са. Добрата новина е, че няма да ги имаме вечно.

— Можеха да са като сухи пасти с крем.

Тя се засмя.

— „Земята на зомбитата“. Обичам този филм. Другата добра новина е: колкото и да е прецакан светът, няма да има зомби апокалипсис.

— Все още.

Тя въздъхна и отхапа отново.

— Ти винаги успяваш да ме развеселиш, Джона.

— Какво ще кажеш да отидем на разходка? Малко въздух ще ни дойде добре, малко време, в което да не сме тук. Трябва да кажем на Макс за срещата и на Бил и сина му. Може да се разходим до градината.

— Една разходка ще ми дойде добре.

Тя се изправи; той забрави да отстъпи назад. Напомни си, че сам бе изродил близнаци при ужасни обстоятелства. Беше успял да изведе и близнаците, и Хана, и майка им, и Рейчъл от Ню Йорк. Беше направил всичко това през изминалите четири месеца, а не бе и помислял, че би могъл да направи подобно нещо.

Защо тогава не смееше да направи първата крачка?

Не отстъпи и забеляза, че и тя не помръдва.

— Искам да те попитам нещо.

Тя не откъсваше очи от неговите.

— Добре.

— Ако това не се беше случило, ако нещата си вървяха постарому и те бях поканил да излезем да пием по чаша, или може би на кино, щеше ли да приемеш?

Тя не отговори веднага.

— Какъв филм? Има значение. Ако ме беше поканил на чуждестранен арт филм със субтитри, щях да ти откажа. Това не е начин да си починеш, след като си бил цял ден в спешното.

— Никога не съм гледал чуждестранен арт филм със субтитри.

— Тогава, може би. — Шоколадовите й очи не се откъсваха от неговите. — Понякога е трудно да се върнеш назад и да се опиташ да си спомниш как е било. Но може би. А ти защо не го направи?

— Събирах смелост.

— Като гледам каква стана тя, ти си изпусна шанса да ме заведеш на кино. Друго предложение да имаш?

— Не искам да прецаквам нещата, да стане неловко между нас. Имаме работа, трябва да направим още много неща. Така че, ако ти не…

— О, за бога.

Тя изви очи, протегна длан зад главата му и го привлече, за да срещне устните му.

Той усети как мозъкът му се топи. Просто се топи. Копнежът, мечтите се превърнаха в реалност. Той не се отдръпна, докато не почувства как ръката й се притиска към лудо биещото му сърце.

— Не се чувствам неловко. — Без да откъсва големите си красиви очи от неговите, тя въздъхна бавно. — Ами ти?

— Не съм сигурен. Трябва да се уверя.

Той я повдигна на пръсти и отново я целуна. Не се запита защо е чакал толкова дълго. Защо да се чуди над нещо, което изглеждаше съвършено.

— Не, не се чувствам неловко.

— Добре. Да отидем да се поразходим. Ще говорим с Макс и Бил.

— Добре. — Той я пусна и си напомни, че имат много работа.

— Тогава да вървим. Към нас.

Той я погледна остро.

— У вас?

— Моето легло. Имаме два часа. Както каза, аз имам нужда от почивка. Според мен, ти също.

— Желая те толкова отдавна.

— За мен може и да не е толкова отдавна, защото щях да остана изненадана, ако ме беше поканил на кино. Но някъде в Пенсилвания, скоро след като срещнахме Арлис, Фред и Чък, започнах да те желая.

— Да затворим кръга.

— Добре.

Тя нагласи уоки-токитата, както винаги, ако има спешен случай.

— Рейчъл? — Те излязоха и затвориха вратата. — Трябва да ти кажа, че съм много, ама много нетърпелив.

— Хм-м-м. — Тя му се усмихна, докато вървяха към странната светлина на входа. — Имаш късмет. Предлагам лек за това.

Час по-късно Джона се чувстваше излекуван.