Нора Робъртс
Година първа (16)

16.

В продължение на две седмици прекарваха времето в обсъждане, планове, маршрути, възможности и обучение, в каквото Лана не бе и помисляла, че може да участва.

Никога през живота си не бе държала огнестрелно оръжие, а сега вече знаеше как да стреля с пистолет, с полуавтоматична пушка, с ловджийска пушка и двуцевка. Ставаше все по-точна, но се съмняваше, че ще преодолее вродената си омраза и шока, който я разтърсваше, когато дръпнеше спусъка.

Това означаваше, че ще разкъса плът, ще убие. Надяваше се с цялото си сърце никога да не й се наложи да насочи огнестрелно оръжие срещу живо същество и да дръпне спусъка.

Вече не трепваше, когато стреляше.

Предпочиташе да бъде инструктор: да показва, да обяснява, да учи някого как да направи супа, как да комбинира съставки, за да се получи вкусно ястие.

Работеше и с лъка, въпреки че и тя, както и останалите, се оказа доста неумела. Научи се как да сменя автомобилна гума, как да налива гориво и всеки ден имаше часове по кормуване, бяха й любимите — час зад волана единствено с Макс.

Това означаваше час, в който да усвои умение, което й беше приятно, време, когато двамата могат да поговорят за бебето.

Уроците трябваше да бъдат отложени, когато започна да вали обилен сняг. Топеше се под безоблачното небе, замръзваше, когато нощем температурите падаха, и се превръщаше в ледена пързалка. Наложи се да насипят пепел от камините по пътеките.

Лана усещаше, че всички също като нея копнеят за пролетта, но и се страхуваха от непознатото, което щеше да ги посрещне със зеленината.

Докато един ден Макс и По бяха на лов за продукти, Лана реши да направи пълен инвентар и записа какво трябва да вземат, когато тръгнат. Многобройни кухненски пособия — голяма тенджера, тиган, ръчна отварачка за консерви, гевгир, купички, хаванчето и чукчето, които Макс откри в друга вила. Нейните ножове, разбира се.

Можеха да се справят с една дървена лъжица, една с дупки и само една шпатула — но, ако вземеха, както планираха, още една кола, тя можеше да прибави още продукти и пособия.

Бяха решили, че най-важното днес е да намерят и докарат камион или джип. Тя вярваше, че Макс ще успее, затова отбеляза още неща.

Когато Ким влезе, Лана вдигна поглед от списъка с лекарства.

— От тези имаме достатъчно — отбеляза тя, — но няма да е зле да ги допълним, когато тръгнем на път. Мога да използвам холистични методи, когато настъпи пролетта. Това поне е нещо, за което съм научила разни неща.

— И аз знам нещичко. Майка ми много се занимаваше с холистична и китайска медицина. — Ким отиде до прозореца. — Слушай, много ми се излиза, да постоя малко на слънце. Днес е по-топло. Хайде с мен. Не ми се иска да ми се накарат, че съм излязла сама.

— Разбира се. С удоволствие ще се поразходя.

— Пак се затопли, снегът започна да се топи, но…

— Чакай само да си взема ботушите. — Лана остави бележника и отиде до страничния коридор. — Ти добре ли си?

Ким сви рамене и взе своите ботуши.

— Не ме свърта. Сигурно защото знам, че няма да сме тук още дълго. Чакането е досадно. Все едно и също. Но пък рутината ти носи комфорт. Искам да заминем. Трябва да заминем, но…

— Знам. — Лана избра едно от по-леките якета и си сложи шал. — Всички знаем.

— Странно, но цяла сутрин ме преследва някакъв мъчителен страх. Мой личен черен облак. — Ким дръпна ципа на якето и си сложи скиорска шапка върху дългата абаносова коса. — Сигурно съм се заразила от Алегра. Не съм й сърдита — уточни Ким, след като Лана я сръчка с лакът. — Тя се постегна и престана да мрънка. Но, господи… — Отвори вратата и си пое дълбоко въздух, когато излязоха. — Почти виждам черния облак.

— Според мен, от онова, което виждам, и от това, което е разказвала, тя е глезено момиче. Единствено дете на заможни родители — разведени, може би свикнала да й се осигурява всичко като компенсация.

— Да, принцесата на бели родители. Извинявай, това е заядливо. Преди почти не я познавах и се виждахме случайно преди двамата с Ерик да се свалят.

— Вие с Ерик да не би…

— Какво? А, не. — Когато се разсмя, част от стреса по лицето на Ким се стопи. — Имахме общи часове, той излизаше с моя приятелка миналата година. Познавам по-добре Шон — двама зубрачи. Беше чиста случайност, че петимата се озовахме заедно. Оказа се, че се крием в един театър, в стаята с реквизита. По имаше кола, Шон предложи това място, затова решихме да се разкараме. Имаше още едно момиче, приятелката ми Ана. Тя не оцеля.

— Съжалявам. Не знаех, че си изгубила някого. Бяхте ли близки?

— Съквартирантки. Нямахме много общо, но се разбирахме и бяхме доста близки. Тя беше магистър по театрално изкуство и така се беше озовала в стаята с реквизита. Тя ме завлече там. Искаше да остане, да чака, но аз я убедих да заминем, да тръгнем с останалите.

— Правилно си постъпила като си заминала, Ким. Ако беше останала, рискуваше много.

— Знам и все това си повтарям. Беше първата ни нощ навън… Не бяхме стигнали далече, навсякъде цареше пълна лудница. Намерихме една празна къща, барака. Ана се беше скапала напълно, както и всички останали. На сутринта… намерихме я на сутринта.

Лана мълчеше, докато Ким се опитваше да се овладее.

— Беше се обесила на клона на една ябълка. С чаршаф. И беше закачила бележка на палтото си. „Предпочитам да умра.“

Лана прегърна Ким през раменете.

— Много съжалявам.

— Не знам защо мисля толкова много за нея днес. Сигурно е заради черния облак. Къде са останалите? Знам, че Макс и По са отишли да търсят кола.

— Мисля, че Еди и Шон заведоха Джо да потича, може би ще се поупражняват с лъковете.

— На Шон му се отразява добре — говоря за приятелството с Еди и Джо. Дори в компания зубрачи, всички се нахвърлят върху него и го дразнят. Еди се държи с него все едно е готиняга и сигурно за пръв път в живота Шон е усетил какво е да си от готините. А той не се надува. Имаме къщата благодарение на него. Да, той сгафи, но оттогава не е прекрачил границата и работи упорито.

— Така е — съгласи се Лана. — Отнася се към уроците по готварство като към час по химия, което не е лошо.

Ким се наведе и вдигна тънък клон като камшик. Заразмахва го, докато вървяха, безпокойството не я напускаше.

— Ужасно е да го кажа, но се случиха големи гадости. Скапана глобална чума, принудени сме да се приспособяваме, за да оцелеем. Това ще преобрази Шон.

— Или ще ни преобрази, или ще ни пречупи. — Спряха и загледаха стадо сърни, които минаваха между дърветата. — Бях разтревожена, че това положение тук, отношенията ни ще съсипят връзката на Макс и Ерик. Все още има моменти, в които усещам негодуванието на Ерик, но той го преглъща и прави нужното.

— Макс е водачът. Всички го знаят. Ерик негодува най-много, но и той го знае.

— За мен, а след това и за Ерик, бе напълно естествено Макс да поеме отговорност за всички и всичко. Останалите от вас…

Ким замахна с пръчката и поклати глава.

— Виж, аз можех и щях да кажа на всички, че трябва да разделим на порции провизиите, да излезем, да намерим още, да съставим план. И бях привлякла По на моя страна, защото той не е глупак. Но нямаше да можем да накараме другите да се съобразяват. Ерик се опита да го прави в началото, но трябваше да абдикира, ако мога така да се изразя, след като вие с Макс пристигнахте.

Тя погледна Лана.

— Имаме провизии, организация и план, благодарение на вас. Алегра пък е принцеса и Ерик трябва да се прави на рицар. Тях ги устройва. Всъщност, те къде са?

— Не ги видях, а дрехите, които обикновено обличат, когато излизат, не бяха в коридора.

— Сигурно и те са решили да отидат на разходка. Времето се затопля, слънцето е приятно. Може отново да завали сняг, но вече може да се каже, че гръбнакът на зимата е пречупен.

— Искам отново да видя как всичко расте, да насадя и аз нещо. — Ким вдигна лице и пое дълбоко въздух.

— Градинка с билки. Това е първото, което искам да направя. В Челси отглеждах билки в саксии на прозореца. Ще ми се да ги бях взела.

Направиха кръг, готови да се връщат. Спазиха правилото да не се отдалечават от къщата, без да са предупредили останалите.

— Радвам се, че излязохме — рече Лана. — Нямах представа, че толкова ми се ходи на разходка.

И двете се обърнаха, когато чуха забързани стъпки. Лана сграбчи ръката на Ким. Къщата почти се виждаше, помисли си тя, достатъчно близо, за да видят и подушат дима от камините, които не бяха загаснали. Ако трябваше да тичат…

В този момент Джо изскочи от дърветата. Страхът на Лана, дори смехът от собствената й параноя угасна, когато кучето се притисна разтреперано в краката й.

— Какво има, Джо?

Шон се показа сред дърветата, почти зарови нос в снега преди Еди да го сграбчи и да го вдигне отново.

— Какво става? — попита Лана.

— Там има нещо ненормално. — Шон намести очилата си, стъклата бяха замъглени от дъха му. — Напълно ненормално. Трябва да се върнем в къщата. Да повикаме Макс.

— Чакай малко. Поеми си въздух. Какво видяхте?

— Някоя от вас да е взела уоки-токи? — попита Еди.

— Не, излязохме на разходка.

Шон, поруменял от тичането, все още задъхан, се обърна назад, към дърветата.

— Ще взема едно. Ще се свържа с Макс да му кажа да се върне. Той трябва да се върне.

— По най-бързия начин — добави Еди.

Шон хукна като се препъваше и подхлъзваше на всяка крачка.

— Еди, какво става? — попита Лана.

— Ти гледала ли си „Вещицата от Блеър“? Нали се сещаш, филма?

— Не — отвърна Лана.

— Разбира се — подхвърли Ким.

— Обожавам страшни филми. — Еди започна да гали Джо, без да спира да поглежда през рамо. — Само че не ми е приятно да живея в такъв филм. Помниш ли как бяха закачили разни символи по дърветата? — обърна се той към Ким.

— Да, зловещо.

— Искаш ли да ти кажа какво е зловещо? Там има цял тон такива. Висят навсякъде. Отстрани на пътеката, която използваме, но Джо тръгна натам, видяхме стъпки, затова отидохме да проверим. Всичките символи са… Какво е това? — Той нарисува с пръст във въздуха.

— Пентаграми. — Лана усети как гърдите я стягат.

— Да, такива и някакви откачалски малки куклички. Направени бяха от съчки и клони на храсти и разни други боклуци и скъсани парцали. Познах, че някои са от тениската ми с „Грейтфул Дед“. „Вещицата от Блеър“, бейби, и това хич не е на добро.

— Трябва да видя.

Еди поклати глава.

— Гадно е, Лана. Гадно като черния кръг. Усеща се. И по снега има кръв. Изглежда прясна. Много кръв и вътрешности. Джо? Той се напика. За малко и аз да се опикая.

— Какъв черен кръг? — попита Ким.

— Ще ти обясня по-късно. Трябва да ми покажеш. Ако някой се приближава толкова много до къщата и използва черна магия, трябва да видя, да й противодействам.

— Знаех си, че ще го кажеш. — Еди потри лицето си и отпусна ръце. — Нека да изчакаме Макс, става ли?

— Еди, трябва да видя. След това ще обясня на Макс какви са символите и ще направим заедно нужното, за да противодействаме.

— Добре, добре, но няма да минаваме покрай мястото, където Джо се напика и аз за малко не се изпуснах. Ето го и Шон.

Шон се втурна към тях, лицето му бе поруменяло, дишаше тежко.

— Казах им. — Приведе се напред и подпря ръце на коленете. — Идват. След десет до петнайсет минути.

— Добре. Сега ме заведи обратно и после двамата с Макс ще измислим какво да правим.

— Обратно ли? — Все още превит, Шон вдигна глава. Лицето му пребледня под червенината. — Там ли? Не се връщам там. Няма начин някой от нас да иде пак там. Макс…

— Него го няма — каза Лана.

— Сам ли предпочиташ да чакаш тук? — попита Ким и направи крачка напред.

— Не, мама му стара. — Той тръгна неуверено след момичето. — Според мен това е тъпо.

— Тъпо е да оставиш черни магически символи — изстреля в отговор Лана. — Миналия месец открихме място за ритуали — тъмно, опасно. И то беше близо до къщата. Прочистихме го. Сега ще направим същото с това тук.

— Не си ни казала — обвини я Ким.

— Не, и може би допуснахме грешка. — Когато Еди спря, тя погледна отъпкания от лявата страна сняг. — Приближава се до къщата.

— Да. Доста грубо направено — много, много пръчки, скършени клони, камъни.

— Ако почакаме Макс…

Ким се обърна към Шон.

— Лана е вещица също като него.

За да ги успокои, Лана пристъпи към отъпкания сняг. Едва направи две крачки и спря. Усети го как пулсира, как тупти и сълзи. Беше по-тъмен и по-мощен от кръга, по кожата й избиха капки лепкава пот.

Тук бе имало жертвоприношение. Тъкмо от това се страхуваше.

Притисна ръка към корема си, към детето си и можеше да се закълне, че усеща пулс там. Леко потупване.

Тя му се довери и продължи.

Кръв, смърт, секс. Подуши всичко това, смесено, размито.

След това видя. Обърнати пентаграми висяха по клоните. Тринайсет на тринайсет на тринайсет. Кръвта бе плиснала по белия сняг, вътрешностите се бяха посипали по импровизиран олтар от камъни, където нещо бе изкормено.

Куклите: шест човешки и една с четири крака.

Докато черното пулсираше отвън, бялото отвътре, в пълната тишина и горчивия въздух, тя разбра.

И усети мъка.

Вдигна ръка, за да пробва, притисна своята светлина към мрака, усети шока, когато той близна алчно дланта й.

— Трябва да се върнем — заяви тя съвършено спокойно. — Има неща, които ми трябват. — Макс също й беше нужен.

— Добра идея! — Шон отстъпи крачка назад, но застина на място, когато чу тежките стъпки.

— Мили боже, мили боже, това е мечка. — Ким се олюля назад.

— Нещо не й е наред — заяви Еди и свали пушката от гърба си.

Джо престана да трепери и изръмжа тихо.

Мечката се тресеше и гърчеше, докато пристъпваше напред. Очите й блестяха в неестествено жълто, докато щракаше със зъби.

— Не трябва да тичате. — С разтреперана ръка Шон стисна пръстите на Ким. — Не тичай, за да не те подгони. Освен това тя е по-бърза. Оттегляй се бавно, направи й място, но се дръжте заедно, за да изглеждаме по-големи. Това е черна мечка, те не са агресивни, но тази…

— Нещо не й е наред. — Еди дишаше бавно. — Някой друг да е въоръжен?

— Аз. — Ким се опита да извади пистолета от колана.

— Шон е прав, че не трябва да тичаме. Да се опитаме да се оттеглим бавно. Крачка по крачка — добави Еди.

Мечката се вдигна на задните си крака и изрева.

— Мама му стара. Мамка му. Не се получава.

— Заразена е. Трябва да я убиеш. Застреляй я — нареди Лана и запрати силите си към нея.

Първият изстрел я порази в гърдите. Тя изрева, отпусна се на четири лапи и нападна.

Проехтяха изстрели — от пушката и от пистолета.

Лана притисна ръка към корема, почерпи от онова, което бе получила, и запокити назъбена сфера светлина.

Мечката изрева от болка и звукът разкъса въздуха, предните й крака се подкосиха. Лана видя как очите й помръкват — не заради смъртта, все още не, а от страх.

Тогава Еди сложи край на мъките й.

— Обратно към къщата — нареди Лана. — Всички да се връщат в къщата. Може да има още. — Тя протегна ръка и подпали висящите символи. — Бързо.

— Ерик и Алегра… — успя да изрече Ким, докато тичаха по мокрия сняг. — Може още да са навън. Трябва да ги намерим, да им кажем да се приберат.

— Ерик и Алегра са го направили. Бързо — повтори Лана.

Ерик и Алегра бяха застанали на пътеката с преплетени ръце.

— Развалихте ни изненадата. — Алегра отметна коса назад и се усмихна.

— Вие ни оставихте. — Паниката пулсираше в гръбнака на Лана. Не смяташе, че има нужда да пробва сили срещу сили тук, след като усещаше как нейната мощ кипи.

Имаше нужда от Макс. Всички имаха нужда от Макс.

— Не исках да се хваля. — Алегра се разсмя и отпусна глава на рамото на Ерик. Флиртаджийският жест, типично женски, бе в контраст със студеното удоволствие по лицето й. — Беше толкова забавно да ви наблюдаваме как си играете с посредствените си таланти, докато нашите нарастваха и ставаха по-черни, по-сладки. Така…

Тя описа кръг с пръст и го огради с черен огън.

— Ще почакаме тук, докато последните от прекрасната ни група се приберат.

Лана вдигна ръка, а Ким пистолета.

— Няма да мине през кръга, а може да уцели някой от нас.

— Толкова си умна. Теб последна ще принесем в жертва. — Лицето му грееше от новопридобитите сили и задоволство, и двете черни като смъртта. Ерик се усмихна. — Макс е пръв.

Всичко у Лана изтръпна от страх, всичко в нея се надигна, когато срещна погледа на Ерик и забеляза самодоволното му изражение.

— Той ти е брат…

— Майната му на брат ми. — Трепна с пръсти и изстреля стрели черна светлина към небето. — През целия ми живот той е бил на първо място, а аз трябваше да вървя след него и никога не бях на ниво. Добрият син, отличникът, известният писател. Силата. Притежавам много повече от него. А той си въобразяваше, че може да ме учи! Мен да учи! Да ме обучава!

Протегна ръка и запрати мазен черен лъч към бор в края на гората. Той се разполови и пламна в почернелия сняг.

— Той си въобразява, че безобидната му, бяла, незначителна сила може да се мери с моята?

— Той… той е преминал на черната страна — заекна Шон. — Също като Анакин Скайуокър.

Ерик разкриви уста в нещо като усмивка и запрати стрела към кръга от огън.

— Господи, какъв си смотаняк.

— Това не си ти, Ерик.

Ерик насочи грозната си усмивка към Лана, след това погледна ръката си. Сега нещо черно и яко се нави на нея. Когато я вдигна, враните в небето изпищяха и започнаха да кръжат.

— Напротив. Най-сетне съм аз и притежавам онова, което открай време трябваше да бъде мое. Човечеството е мъртво. Изправил съм се върху гниещия му труп и съм какъвто съм. Ние сме такива — обърна се той към Алегра. — Сега искаме животи.

— Каквото намерим, наше си е. Каквото искаме. Когото искаме. — Алегра се облегна на Ерик и потри буза в неговата. — Дали да не запазим един за домашен любимец?

— Ти си болен, човече. — Еди стисна нашийника на Джо, за да го държи по-близо. — Много си прецакан.

— Може би него — замисли се Алегра. — След като опечем кучето му на шиш.

— Да оправим един още сега. Героят с правилата нещо се бави. Да оправим един веднага и да се позабавляваме. Ти избери, любима.

— Хм. — Алегра пристъпи напред, светлата й коса се стелеше зад нея, докато обикаляше кръга. — Трудно ми е да избера. Всички са толкова отегчителни. Освен нея. — Тя спря пред Лана. — Но тя трябва да бъде последна… Тя и малката глупачка, която расте в нея. Тя трябва да види как умират останалите.

— Все си мислех, че си малко глупава.

Шокирана, Алегра примигна към нея.

— Какво?

— Чу ме. — Каквото и да й струваше, Лана щеше да защитава детето си. Затова се усмихна пренебрежително. — Малко глупава, голямо мрънкало и като цяло безполезна. Виждам обаче, че съм те подценила. Ти си много тъпа, голямо мрънкало и напълно безполезна. Не знам какво говори това за Ерик, след като успяваш да използваш секса и някаква недоизкусурена силица, за да го държиш до себе си.

— Мъж… — отвърна застаналата зад нея Ким. — Мъж, който губи и ума, и дума за едни цици. Извинявайте, момчета, но това е точно така.

Както бе застанала с разкрачени крака, косата на Алегра бе подета от усилващия се вятър.

— Нямаш никаква представа каква съм и колко дълго онова, което е в мен, чакаше този ден. Но ще разбереш, преди да изтръгна растящата купчина клетки от теб. Ще разбереш и ще видиш.

Алегра разпери ръце и те се превърнаха в крила, светли като косата, с назъбени краища, остри. Тя се издигна над тях, завъртя се. Във вихрушката от пламъците се вдигна дим.

— Ето я! — Ерик се разсмя и вдигна ръце. Неговите крила бяха черни, мазни като светкавицата, блестяха на слънцето.

— Какво са те? — успя да промълви Шон. — Те какво са?

— Смърт. Мрак. Отчаяние — прошепна Лана. И арогантни типове, помисли си тя.

Докато те кръжаха, също като враните, Лана почерпи сили от онова, което беше, което притежаваше, и се помоли да е достатъчно.

— Когато кажа да тичате, тичайте към къщата.

— Тук сме в капан — каза Шон.

— Ще се справим.

Тя запокити светлината си, стовари я върху кръжащата чернота. Напука я.

— Тичайте — извика тя и я разби.

Посегна към още, запрати я нагоре. Чу звук, също като пържен бекон на горещ тиган, вик от болка и обида, когато затича с останалите.

Стрелите заваляха от небето, превърнаха къщата в ад. Горещината, ударите я запратиха назад. Преди да успее да се надигне, едно от опърлените крила на Алегра се понесе надолу. В отчаянието си Лана го сграбчи, изви го, въпреки че зъбите захапаха ръката й, пронизаха я. Разкъсвана от болка, тя призова силите си. Ерик се хвърли, за да привлече Алегра до себе си, изтегли я настрани.

Еди помогна на Лана да се изправи.

— Макс, Макс и По. Идват. Трябва да тичаме.

Чу изстрели, затича полузаслепена, от ръцете й капеше кръв. Видя как Ким спира и се опитва да вдигне падналия Шон, и стреля, не спира, с едната ръка. Обзета от ужас забеляза как деформирано крило се е устремило към Ким. Докато Лана се опитваше да призове достатъчно сили, за да я защити, Шон изблъска Ким настрани. Назъбеното крило го прониза през лицето, врата, гърдите и корема.

Алегра се завъртя и нададе доволен вик, докато животът го напускаше.

— Не, не, не. — Ким пропълзя през кръвта, която вече се бе събрала на локва. — Шон!

— Вече е мъртъв — успя да изрече Еди и повлече Ким по калния път, през размекнатия сняг.

— В колата. Всички. — Докато крещеше, Макс притисна вдигнатите си ръце и се опита да създаде щит. Стиснал зъби, По стоеше до автомобила и стреляше с дълга пушка. — В колата.

— Не и без теб. — Пребледняла, разтреперана, Лана се изтръгна от ръцете на Еди. — Никога без теб. Те са силни, Макс. Много повече от всеки един от нас поотделно. Ерик…

— Знам. Трябва да се качиш в колата. — По лицето му се стичаше пот, докато се опитваше да защити семейството си. — Няма да е без мен, но трябва да се движим бързо.

— Заедно ще бъдем по-бързи.

— Ерик. — Ръцете му трепереха, мускулите пищяха, но Макс удържаше щита.

— Виж я какво направи. — Алегра зарови лице на рамото на Ерик. — Тя ме нарани, Ерик. Трябва да си плати.

— Ще си плати. Всички ще си платят.

— Ерик, трябва да престанеш. Защо го правиш?

— Защото мога! Защото твоите правила вече не важат. — Той замята светкавици по щита. — Защото твоето време свърши, а моето най-сетне настъпи. Защото, мама му стара, ми е гот!

— Ти изкривяваш онова, което е в теб. Ти…

— Я млъквай, мамицата ти, и вземи да умреш!

Светкавицата събори Макс върху капака на колата и разкървави носа му. Ушите му звъняха. Погледна лицето на брат си и видя единствено омраза и алчност.

Той направи избора си.

— По, зад волана. Лана, отзад. Не мога да ги удържам още дълго. — Той заобиколи към седалката до шофьора, без да откъсва поглед от Ерик.

Седнала отзад, Лана придържаше окървавената си ръка, а Ким плачеше.

— Лана, трябва да помогнеш на По. По, дай заден и бързо. Давай. Лана, дръж ни на пътя.

Изобщо нямаше да избягат от онова, което идваше, помисли си тя. Ерик и Алегра се завъртяха заедно, обединили сили. Вятърът разтресе автомобила и земята около него започна да се пука. Къщата на хълма гореше. За тях бе достатъчно да запалят колата по същия начин, да пробият щита на Макс и да изпратят черна светкавица към автомобила.

Лана притисна наранената си ръка към корема, помоли се за детето си и вдигна другата, за да насочва колата, докато По летеше с главоломна скорост на заден.

— Съжалявам, Макс — прошепна тя.

— И аз съжалявам. Господи, колко съжалявам.

Докато профучаваха покрай камиона с пропана, Макс спусна щита и запокити всичките си сили съм цистерната. Тя се сблъска със светкавиците, които Ерик мяташе.

В миг Лана забеляза шока и страха по лицето на Ерик, след това експлозията избълва огън и метал във въздуха. Тя чу писъци, ужасни, разкъсващи писъци през стената от огън.

— Обърни веднага щом можеш. — Макс се врътна напред. — Тръгвай към градчето. Не може да оставим Флин и който и да е с него. Ако не оцелеят след това, ще погнат всеки, който им е под ръка.

— Тя уби Шон. Те убиха Шон. Той ме спаси, а те го убиха. Той никога не е наранил друг, а те го убиха.

Еди прегърна Ким, докато По направи обратен завой на една отбивка.

— Пичът беше герой. Герой, мама му стара.

Джо отпусна глава в скута на Еди и нададе жален вой.

— Ръцете на Лана кървят много. — По стискаше волана като в менгеме. — Трябва да ги превържем.

— Тя се опита да убие бебето. Не можех да й позволя. Мога да спра кървенето. — Лана притисна длани и затвори очи. Отвори ги отново, когато усети пръстите на Макс.

Той се вгледа в очите й, неговите бяха пълни с мъка, с чувство на вина, с неизказана тъга.

— Ти ни спаси — каза му тя.

— Изгубих го. Как е възможно да съм го гледал и да не съм разбрал, че вече съм го изгубил?

— Ти го обичаше.

— Онзи, когато обичах, умря, когато се надигна чернотата. Онова, което обичах… Гибелта го унищожи. Бебето? Бебето добре ли е?

— Тя е добре. Сигурна съм.

— Тя ли?

— Алегра мислеше така. Изглежда знаеше, а и аз я усещам.

— Поздравления тогава! — Ким избърса с кокалчетата на ръцете сълзите. — Тя искаше да убие теб, най-вече бебето ти. Най-голямото желание на Ерик бе да убие Макс. Останалите бяхме само за забавление. Всички щяхме да сме мъртви, ако не беше Лана, ако не беше Макс.

— Съжалявам, човече, за брат ти. Само че… — Еди избърса сълзите си. — Мъчно ми е, че оставихме Шон така.

— Той беше герой. — Изтощена, Лана отпусна глава назад. — Светлината ще го вземе. Знам… знам, че ще стане така. Няма да бъде сам. Той даде живота си за приятел. Няма да бъде сам.

— Не бяхме достатъчно бързи. Трябва да се научим да сме по-бързи, да владеем повече от силите си. — Макс отвори прозореца и се наведе, за да погледне назад. — Нищо не ни следва, доколкото мога да видя или да усетя. Но ще има още като тях. Трябва ни друг автомобил и провизии. Оръжия.

— Намерихме друг джип — намеси се По, — но го оставихме, след като Шон… След като той се обади по уоки-токито. Зарязахме всичко и се върнахме колкото можахме по-бързо. По дяволите. — Сълзи и гняв блестяха в очите му. Той удари волана. — По дяволите.

Щом влязоха в градчето, Флин и вълкът му излязоха по средата на улицата.

Макс слезе.

— Трябват ни провизии, друг автомобил и ти, и който друг е с теб… трябва да дойдете с нас. Има черни сили, които могат да ви убият.

— Тук имаме защита.

— Не е достатъчна. Жена ми е ранена — започна Макс.

Флин премести поглед, спря го на Лана, докато тя слизаше от задната седалка. Очите им не се откъсваха, докато той пристъпваше бавно напред, после пое ръцете й.

— Защитава я. Закриля Вестителката. Раните ще се излекуват, но трябва да измиеш кръвта.

— Ще я измия. Моля те, послушай Макс. Не е безопасно тук, вече не.

— Ние сме готови. Чакаме. — Той се обърна и погледна в едната посока, след това в другата.

От сградите излязоха хора, повечето деца. Някои бяха съвсем малки, други тийнейджъри. Жена, приблизително на нейната възраст, мъж с побеляла коса и престилка на месар, друга, много възрастна жена, се подпираше на бастун.

Двайсет и пет, може би трийсет човека, помисли си Лана, всички чакаха мълчаливо.

Джо скочи от колата, хукна към Лупа, размаха опашка и го подуши. Лупа остана неподвижен за момент, изправен с достойнство, след това присви предните лапи, готов за игра.

Едно от малките момиченца се изкиска и плесна с ръце, докато кучето и вълкът се бореха.

— Това е жената, която носи Вестителката в себе си. Времето за чакане приключи, настъпва следващото време. Заминаваме с тях.

— Ще ни трябва повече от един автомобил — отбеляза Еди.

Флин се усмихна.

— Имаме повече от един. И ремарке за кравата.

— Имате крава?

— Кравата означава мляко. Мога да те заведа да си измиеш ръцете — обърна се той към Лана.

— Благодаря. — Тя погледна Макс и тръгна с момчето. — Ти как разбра за бебето, за нея?

Флин я изгледа дълго, мълчаливо.

— Както и ти.