Нора Робъртс
Година първа (13)

13.

Домът от детството на Арлис Рийд бе разположен на малко по-малко от един акър земя югоизточно от Кълъмбъс. Хората тук притежаваха домовете си — тухлени къщи като в скотовъдни ферми, чисти, старомодни къщи, тип бунгала и вили.

В този квартал имаше веранди, опасани с мрежи против комари и телени огради.

Повечето къщи бяха построени в годините на разцвет след Втората световна война и поколенията бяха правили промени. Тераси, допълнителни стаи, втори етаж със спални, кабинети и холове.

Арлис бе карала колело по задигнатите тротоари и бе играла в тревистия парк с много дървета.

Докато не замина да учи в колеж, това бе единственият дом, който познаваше, в тихия квартал за хора от средната класа, където всичко изглеждаше скучно.

Когато конвоят от два автомобила зави по нейната улица, носталгия и надежда стиснаха сърцето й в мъчителна хватка.

— Не бих и предположил, че си от предградие в Средния Запад.

Тя погледна през прозореца и се замисли за съседите, които познаваше. Семейство Миноу, семейство Кларкстън, семейство Андърсън, семейство Мали.

Спомняше си с кристална яснота как се прибра от училище и завари майка си с потъналата в сълзи госпожа Мали в кухнята. И веднага я изгониха.

Господин Мали, баща на три деца, мениджър на местната банка, крал на барбекютата, се влюбил в зъболекарката. И същата сутрин се изнесъл, искал развод.

Сега това й се струваше незначителен проблем, докато минаваха покрай къщи с тъмни прозорци, с плътно спуснати завеси, на улица, където не бе минавал снегорин от седмици.

Обърна се към Чък.

— Хубаво място, на което да пораснеш. — Нещо, което не бе оценила, когато замина. — Ето, от дясната страна. Тухлена къща с кепенци и покрита веранда.

— Много е красива — обади се седналата отзад Фред. — Много голям двор. Винаги съм искала голям двор.

В гърдите на Арлис зрънцето стрес, което живееше в нея през изминалите последни километри с отбивките и бавния напредък, избуя. Големият двор, на който Фред се възхищаваше, беше покрит с бяло покривало, алеята към къщата, чак до затворените гаражи, бе потънала в сняг.

Никой не беше почистил алеята, предните стълби, пътеките.

Предните прозорци бяха тъмни, с плътно спуснати завеси. Азалиите, които майка й обожаваше, приличаха на безформени бели купчини.

Чък зави по алеята с хъмвито, за да може Джона да го последва. Арлис изскочи и потъна почти до коленете в сняг. Сърцето й биеше лудешки, лицето гореше, докато газеше напред.

— Дръж се, Арлис. — Чък газеше след нея с дългите си крака. — Просто давай по-бавно.

— Трябва да видя. Мама… трябва да видя.

— Добре, добре, но не сама. — Трябваше да я прегърне през раменете, за да я накара да върви по-бавно. — Нали не си забравила, вече се разбрахме? Никой не ходи никъде без приятел. Ние сме твоите приятели.

— Не са почистили верандата, стълбите, пътеката. Някой винаги разчиства снега. Защо не са почистили храстите? Тя никога не оставя снегът да покрие азалиите й. Трябва да видя.

Мина покрай розовия дрян, който баща й засади, след като една буря пречупи стария червен клен.

— Не мърдайте!

Арлис чу високо прищракване. Чък пусна ръката й и вдигна ръце във въздуха.

— Спокойно, господине.

— Дръжте ръцете горе. Ръцете горе.

Замаяна, Арлис се обърна и погледна мъжа в ботуши и бархетно яке, който държеше пушка. Очилата се бяха смъкнали на носа му.

— Господин Андърсън?

Иззад очилата със сребърни рамки очите му проблеснаха. Позна я.

— Арлис? Ти ли си, Арлис Рийд?

— Да, господине.

Той отпусна пушката, подпря я на приклада и изгази снега към нея.

— Не те познах. — Гласът му пресекна, когато я прегърна с една ръка. — Не очаквах да те видя.

— Опитвах се да стигна дотук, опитвах се… Родителите ми…

Тъй като знаеше, вече знаеше, гърлото й се стегна от мъка.

Ръката му я галеше по гърба, за да я успокои.

— Мъчно ми е, че трябва да ти го кажа, миличка. Моите съболезнования.

Тя вече знаеше и въпреки това ударът бе силен. За момент отпусна лице на рамото му. Усети лек мирис на тютюн.

Спомни си как той обичаше да сяда на предната веранда след вечеря, да пуши цигара, да пие уиски. Виждаше го от прозореца на стаята си, в студ и жега, в дъжд и слънце.

— Кога?

— Вече минаха две седмици, почти три за баща ти. Майка ти няколко дена по-късно. Майка ти накара брат ти да докара баща ти у дома от болницата. Той не искаше да ходи там. А тя така и не отиде. Надявам се да е някакво облекчение за теб, но и двамата издъхнаха у дома, както искаха. Помогнах на Тио да ги погребе в задния двор, между черешите, които майка ти обичаше толкова много.

— Тио.

— Миличка, аз… аз го погребах няма и седмица по-късно. Ще ми се да можех да ти кажа нещо по-хубаво.

Тя се отдръпна, вгледа се в очите му, пълни с мъка и съчувствие.

— Трябва да…

— Разбира се. Слушай, миличка, токът спря от известно време, така че няма нито топло, нито светлина, но ключовете са у мен, ако искаш да влезеш.

— Да, да, но трябва да отида отзад. Трябва да ги видя.

— Върви.

— Ние сме приятели — започна Чък, когато Арлис се олюля. — Искаш ли да…

— Тя е добре — обърна се към него Фред. — Аз ще отида при нея след минутка, но първо тя има нужда да остане сама. Аз съм Фред. Работех с Арлис в Ню Йорк. Това е Чък.

— Бил Андърсън. Ние живеехме отсреща, точно срещу Арлис и семейството й, повече от трийсет години.

— Това са наши приятели — продължи Фред. — Рейчъл, Кейти, Джона и бебетата.

— Бебета ли? — Някаква светлина премина по лицето му, докато гласеше очилата. — Не може да бъде, три бебета! Трябва да ги вкараме вътре. Не бива да стоим на открито толкова дълго.

Той бръкна в джобовете, извади огромна връзка ключове.

— Имахте ли проблеми… с насилие? — попита Джона.

— В началото имахме неприятности, на някои места. Сега обаче не е останал почти никой — продължи той, докато продължаваше да проправя пъртина към верандата. — Ван Томпсън, малко по-надолу, той полудя. Стреляше по сенки, и вътре в къщата, и навън. Преди две вечери подпали чисто новия си автомобил, крещеше, че вътре имало демони.

Прегледа ключовете, всички надписани, извади един с надпис „Рийд“ и отключи вратата.

— Вътре изглежда по-студено, отколкото навън, но е по-добре да влезем.

От вратата се влизаше в хол, спретнат, чист и подреден.

Бил въздъхна тихо.

— Аз взех повечето провизии. Нямаше смисъл да ги оставям тук. Ако сте гладни, имам храна и какво ли не друго вкъщи. Мога да ги донеса.

— Няма нужда. — Рейчъл си свали шапката.

— Сега отивам при Арлис. Благодаря ви, че ни пуснахте вътре, господин Андърсън.

— Бил. — Той се усмихна на Фред. — Колкото и да е трудно, хубаво е, когато има хора около теб.

Навън, под голите клони на плачещите вишни, Арлис бе застанала пред три гроба. Отгоре имаше три кръста от дървени трупчета. Да не би господин Андърсън да беше намерил стария комплект на Тио за дърворезба, за да напише имената?

Робърт Рийд

Каролайн Рийд

Тиодор Рийд

Но… но… Баща й бе винаги толкова силен, майка й толкова жизнена, брат й толкова млад. Как бе възможно да си отидат? Как така животът им беше приключил?

Колко бяха страдали? Колко ли са се страхували, докато тя беше в Ню Йорк и разправяше лъжи и полуистини пред камерата?

— Извинявайте. О, господи. Извинявайте, че не бях тук.

Арлис стисна очи, когато Фред я прегърна през кръста.

— Моите съболезнования.

— Трябваше да се прибера вкъщи. Трябваше да съм тук.

— Щеше ли да ги спасиш?

— Не, но щях да съм тук. Щях да помогна, да се грижа за тях, да им дам спокойствие. Да се сбогувам.

— Арлис, сбогуваш се в момента. А онова, което правеше в Ню Йорк, вдъхваше спокойствие на един господ знае колко хора. Те чуваха гласа ти и те виждаха всеки ден. А накрая? Онова, което направи? Не знаем колко хора си успяла да спасиш. Спаси мен — настояваше Фред, докато Арлис клатеше глава. — Може би щяха да ме заведат на някое място за тестване, да ме заключат. Също и Чък. И Кейти, и бебетата, всички. Ти спаси онези, които можеха да бъдат спасени. Това е важно.

— Семейството ми…

— Сигурно са се гордеели с теб. Обзалагам се, че са горди с начина, по който измисли да се измъкнем от Ню Йорк, как стигна чак тук, за да се сбогуваш с тях. Това показва, че ги обичаш, а любовта е важна.

— Знаех, че са си отишли. — Едва си пое дъх, за да изрече думите. — Знаех го още преди да тръгна от Ню Йорк.

— Въпреки това дойде, защото ги обичаш. Ще се помолим душите им да намерят покой.

— Те щяха да те харесат.

Плачеше, но знаеше, че не може да ги върне. Сега трябваше да реши — както и останалите — какво да правят оттук насетне. Не бе мислила за това.

Влязоха в къщата. Болеше я, докато минаваше през кухнята, когато видя дървените лъжици на майка си в бяла чаша, модерната кафемашина, която подари на баща си за Коледа, снимката от празника, на която бяха четиримата, а Тио я направи със статив за селфи, закрепен на корковата плоча в кухнята.

Тя притисна длани към очите си.

— Има неща, които можем да използваме. Трябва да направим място.

— Не мисли за това сега.

— Напротив, Фред, трябва. — Тя взе снимката и я пъхна в джоба на палтото. — Всички трябва да помислим.

Влезе в хола. Кейти беше седнала на канапето и хранеше две от бебетата. Третото спеше в ръцете на Бил Андърсън. Чък надникна през процеп на завесите.

— Рейчъл и Джона?

Той се обърна към Арлис.

— Навън са. Не искаме някой да мине случайно и да ни задигне запасите. Моите съболезнования, Арлис. Всички ти изказваме съболезнованията си.

— Благодаря. Господин Андърсън…

— Казвай ми Бил.

— Бил, не те попитах за госпожа Андърсън, за Мейзи и Уил.

— Тио ми помогна да погреба Ейва, преди да се разболее. Мейзи, тя… Сега тя е с майка си… Съпругът й и двете ми внучета са с тях.

— О, господин… о, Бил.

— Беше трудна зима. Ужасно време. Уил беше във Флорида по работа и искам да вярвам, казвам си, че е добре. Когато се чухме за последно, беше добре и се опитваше да се прибере у дома.

Арлис седна на крайчеца на стола до него.

— Много ми е мъчно…

— За много неща ни е мъчно напоследък. Но пък имате тях. — Той погали с пръст бузката на бебето. — Трябва да се държим заради тях.

— Колко човека са останали в квартала?

— Последно бяха четирима, но Карън Бикълс се разболя преди два дена. Отивах да я видя как е, когато пристигнахте. Някои измряха, други заминаха.

Вратата се отвори и с Рейчъл нахлу студен въздух.

— Ще наглеждаме провизиите на смени. Моите съболезнования за семейството ти, Арлис.

— Благодаря. — По-късно щеше да има време, много време, за да скърби. — Бил казва, че в квартала са останали четирима човека, едната жена е болна. Бил, Рейчъл е лекарка.

— Тя ми каза. Знам със сигурност, че дори лекар не може да помогне на Карън. Тя е заразена с вируса. Видях предостатъчно случаи и знам.

— Може поне да й помогна да се поуспокои.

— Имам ключ за у тях. Ще те заведа.

Важните неща, помисли си Арлис. Следващите стъпки.

— Останалите ще прегледаме къщата, да видим дали можем да използваме нещо. За каквото имаме място. Не можем да останем тук без отопление и вода.

— Двамата с Джона обсъждахме този въпрос. Мислехме да отидем някъде на юг към Кентъки, може би Вирджиния — обясни Рейчъл.

Арлис кимна. Посоката нямаше значение за нея, но имаше смисъл да тръгнат на юг, да се измъкнат от лютата зима.

— Трябва да начертаем път и резервни варианти. Бил, трябва да дойдеш с нас.

— Синът ми може да се опита да се прибере. Трябва да съм тук, когато Уил се прибере.

— Не можеш да останеш тук сам.

— Не бива. — Кейти погледна Рейчъл, взе бебето и й го подаде, пое другото и го изправи на рамото си. — Трябва да дойдеш с нас.

— Ще оставим маршрута за сина ти — продължи Фред. — Ще оставим голяма бележка или табела, на която ще опишем къде отиваме. Ако се наложи да се отклоним, ще му оставяме знаци, които да последва. Обзалагам се, че е много умен, нали?

Нещо като усмивка се мярна по устата на Бил.

— Така е. Той е умен и силен.

— Той ще следва указанията — увери го Фред. — Той би искал да дойдеш с нас и ще ни намери.

Бил се обърна и погледна дома си, верандата, двора.

— Купихме къщата, когато Ейва беше бременна с Мейзи. Трудничко ни беше, но я искахме за семейството си. Животът ни тук беше хубав. Наистина хубав.

— Знам колко е трудно — увери го Арлис. — Но трябва да си намерим ново място, а тук сме далече от водоизточник, твърде на открито, след като снегът се стопи. Видях какво ли не, Бил. Не само вирусът унищожава хората.

Тя се изправи.

— Ще започна от горния етаж — там има и одеяла, и чаршафи, и…

Бил разбра причината за мъката й и стана, подаде бебето на Фред.

— Двамата с Тио почистихме и той ми помогна да направя същото. Майка ти и Ейва биха искали да е така.

Сълзите й отново потекоха, преди да успее да ги спре. Бил я прегърна.

— Всичко е наред, миличка. Сълзите ще отмият най-лошото.

* * *

Арлис се качи в стаята на родителите си. Одеяла, чаршафи, кърпи. Може би щяха да намерят още една кола за запасите. Тя щеше да шофира.

Бинтове, антисептични материали, още бебешки аспирин, още ибупрофен, леки приспивателни от банята. Сапуни, шампоани, самобръсначки, продукти за кожата.

Тя пъхна едно от червилата на майка си в джоба при снимката. Искаше да има спомен.

Ножици, шивашки материали.

Въпреки обстоятелствата, остана изненадана, когато откри лубрикант и виагра в нощните шкафчета на родителите си. Рейчъл влезе, когато Арлис държеше шишенцето в ръка.

— Всички лекарства — и с рецепта, и без — при мен.

— А, това е виагра.

— Освен това се използва за лечение на пулмонарна хипертония.

— А, добре. Обзалагам се, че не го е използвал за това. — Тя се засмя. — Те живееха добре тук. Също като господин и госпожа Андърсън. Той трябва да дойде с нас, Рейчъл.

— Според мен вече се настройва. Жената, Карън. Вече е починала. Друга жена, не си спомням името й, и тя е мъртва. Обесила се е. Има още един мъж четири къщи по-надолу, но не можахме да се доберем до къщата му, камо ли да влезем вътре. Дори след като Бил каза кой е, той заплаши да стреля по нас, „докато окапем“ — така каза — ако не се разкараме от поляната му.

— Мислиш ли, че Бил ще дойде с нас?

— Много му е трудно, но да, мисля, че ще тръгне. Той има джип с открита задна част, четири по четири, и двамата с Джона се заеха да опънат брезент отзад. Джона се опитва да го убеди, че ще ни бъде от огромна помощ още един автомобил. А и бебетата са голяма грижа.

— Добра стратегия, а истината е, че мисълта за бебетата в случая ще натежи. Един проблем по-малко, за който да се тревожим. Трябва да обиколим другите къщи, за да проверим какво можем да използваме. Ако намерим други оръжия, трябва да ги вземем.

— Тук има ли?

— Аз поне не знам, но горе може да има един ловен лък. На брат ми е…

Скръбта отново я връхлетя и почти я остави без дъх.

— Тио… Тио си падаше по лова като тийнейджър. Интересът му бързо угасна, но има лък. И ако успеем да намерим още един джип четири по четири, ще го вземем. Ще го караме на смени.

Арлис подхвърли шишенцето, което държеше, при другите лекарства.

— Аз не съм изгубила никого по време на епидемията. Единствено дете съм. Мама почина преди две години. Не съм говорила с татко и не съм го виждала от осемнайсетгодишна. Това не означава, че не разбирам колко ти е трудно да се прибереш и да разбереш, че семейството ти го няма, а след това да направиш каквото е редно.

Сълзите отново избликнаха, но Арлис въздъхна и ги преглътна.

— Цялата тази работа ми се струва нереална. Но е истина.

До залез имаха суха храна, консерви, замразена храна в две хладилни чанти със сняг вътре. Одеяла, спални чували, различни кухненски принадлежности, четири ловджийски ножа, осем пистолета, три пушки, полуавтоматична карабина, две ловджийски пушки, освен тази на Бил, и три ловни лъка.

Рейчъл събра два кашона с лекарства и помощни материали. Събраха дрехи, ботуши, зимни пособия, уоки-токита, включително комплект бейбифони. Фред приготви кашон с бебешки и детски играчки. Джона и Чък източиха достатъчно бензин от различни резервоари, за да долеят автомобилите, и прибавиха чисто нов патфайндър към конвоя.

Сготвиха на печката на Бил и обсъдиха пътя на юг.

На зазоряване натовариха всичко. Чък беше най-отпред с Фред, групата на Джона ги следваше. Арлис сложи снимката на сенника на патфайндъра и се подреди зад Джона.

Бил погледна за последен път дома си и табелата, която бе оставил за сина си, и подкара след нея.

 

 

След цяла една седмица Лана направи нов инвентар на запасите и откри, че са намалели повече от предвиденото. Докато тя, понякога с помощта на По или Ким, готвеше, знаеше много добре по колко от всичко остава на рафтовете и в хладилника.

Липсваха няколко консерви супа, равиоли, две кутии макарони със сирене — колкото и жалка храна да бе това за нея — и част от замразените продукти. Пакети чипс и снаксове също…

Тя прегледа отново инвентара и не се сдържа да се развика, когато Макс и Еди влязоха, а Джо припна към нея със сняг, полепнал по носа.

— Запасите ни са намалели — заяви тя. — Някой е нарушил уговорката и си е вземал тайно храна. Може би повече от един човек.

Вместо да попита дали е сигурна, Макс въздъхна.

— Да не говорим, че пропанът е по-малко, отколкото би трябвало. Ще се наложи да докараме цистерна. Под половината е. Така, както Ким изчисли, трябва да е повече.

— Как ще се оправим с това? — попита Еди.

— Като сритаме няколко задника.

Лана се усмихна тъжно на Макс.

— И аз съм в настроение да наритам някого.

— Кого? — попита По, когато влезе, все още потен от утринната тренировка.

— Онзи, който краде от хранителните запаси и използва пропана.

— Пропанът ли? Докъде сме с него?

— Под половината.

— Но Ким каза, че едва след пет дена ще паднем под половината. Тя никога не греши. Каква храна?

— От всичко. Замразена, консервирана, суха, снаксове, миксове.

По потърка лицето си с ръка и седна на един от столовете.

— Готов съм да ви кажа, че не съм аз, но сигурно всички го знаете.

— Не си ти. — Лана замахна раздразнено с ръка. — Готвила съм с теб. Видях те колко внимателно мериш, а след това описваш всичко в списъка.

— Не е и Ким — не защото я харесвам. Защото тя не лъже и не мами. И не е крадла.

— Няма начин да е Ким — съгласи се Еди. — Тя винаги запазва по нещо от чинията си, за да даде на Джо. Не правиш такива неща, а след това да крадеш. Защото, това, човече, си е жива кражба.

Лана постави свити юмруци на ханша и се намръщи.

— Налага се да пресметна наново всичко.

— Ще се погрижим за нови продукти, след като намерим цистерна — увери я Макс.

— Ще дойда с теб — реши По. — Трябват поне двама за шофирането, а с трима ще бъде още по-добре.

Оформиха групичка и погледнаха Шон, когато той влезе. Той вдигна очилата.

— Какво?

— Храната и пропанът са намалели — заяви По.

— Ами, да. Храним се и живеем, затова запасите ни намаляват. — Той отиде до килера и извади кен кола. — Това е моята дажба, а аз не пия нито кафе, нито чай.

— Колко още си взел оттук?

— Защо аз? — озъби се той на По.

— Защото, брат ми, видът ти издава, че си гузен.

— Глупости. Ако някой измъква разни неща, най-вероятно е да си ти, така че хич недей да ми се репчиш. И знаеш ли какво? Не ми трябва да вземам тези боклуци от теб, от когото и да било. Това си е моята къща.

— Само дето нямаше да стигнеш до нея без останалите — напомни му По и се изправи, изпъна внушителните си рамене. — Сега вече е къщата на всички. Запасите са на всички. И никой не взема повече от своя дял.

— Майната ти. — В очите на Шон блестеше нещо повече от предизвикателство. Когато го забеляза и усети как гневът набъбва у По, Макс пристъпи напред.

— Спокойно — прошепна той на По, след това се обърна към Шон. — Ако се кача в стаята ти, ще намеря ли скрита храна?

— Нямаш никакво право да ми влизаш в стаята. Кой те провъзгласи за капитан на тъпия кораб? Тук си единствено, защото направих услуга на Ерик.

— Пич — въздъхна Еди. — Слаба работа си ти. И току-що се издаде.

— И какво, майната му? Взех си един скапан плик с царевичен чипс, защото бях гладен.

— Това е кофти, но не е само това — намеси се и Лана. — Много повече храна липсва.

— Добре де, една нощ си направих скапани макарони със сирене. Не можех да заспя. Осъди ме де.

— Ами пастата и яхниите в консерви, супата? — попита Лана.

— Не съм аз! — Сълзи се събраха по миглите му зад очилата. — Яхнията от консерва е гадна. Взел съм царевичен чипс, макарони със сирене и на два пъти снакс. Това е. Нощем ставам нервен. А когато съм нервен, ям.

— Какво става? — Разправията накара Ким да притича, а Ерик и Алегра влязоха след нея.

— Издразнили са се, защото съм похапнал малко царевичен чипс.

— Защото си взел повече, отколкото ти се полага — поправи го Лана.

— Какво друго правиш, когато си нервен нощем? — попита По. — Спиш ли на запалена лампа, включваш ли отоплението в стаята си?

— Чета. Добре, чета, но си имам осветление за книга. Използвам лампата си за книга. И предпочитам да спя на хладно. Може да питате скапания ми съквартирант, само че той е мъртъв.

Сълзите му рукнаха и той се тръшна на един стол.

— Добре де, хайде по-спокойно. — Еди се усмихна и протегна ръце. — Не е страшно. Значи на Шон му се е дояло.

— Взел е повече, отколкото е неговият дял — заяви строго Макс. — Повече, отколкото се разбрахме. Трябва да мислим за цялата група, не само за себе си. Храната и пропанът са намалели, защото някой е бил егоист.

— Не съм виновен за всичко! Не съм задигнал противната яхния.

— Господи, оставете го на мира. — Ерик потупа Шон по коляното. — Не е дошъл краят на света, защото знаете, че той почти настъпи.

Макс стисна юмруци и пристъпи напред. Познаваше брат си.

— Ти ли взе от храната, Ерик?

— И какво, ако съм взел? Да не би да гласуваш да ме изгоните от острова? Теб кой те коронова за крал? Водиш този тип, който дори не беше поканен, и тъпото му куче. Без тях щеше да има повече храна.

— Много си груб, пич — отбеляза Еди.

Лана усети, че ще избухне, и се опита да се овладее. Крясъците, помисли си тя, обвиненията, грозните думи, нямаше да решат проблема.

— Имахме достатъчно за две седмици, сега вече нямаме. Това е.

— Тогава намерете още. — Ерик размаха предизвикателно ръка пред Лана. — Ти си тази, която готви. Може да си станала немарлива. Може да си хапваш, докато бъркаш яхниите, затова пазиш кухнята, все едно ти отговаряш за всичко.

Макс го стисна за рамото.

— Внимавай…

Ерик перна ръката му и се врътна към него.

Лана забеляза у него нещо повече от лошо настроение. Изненада се, когато усети надигаща се ярост.

— И какво ще направиш? — Ерик вдигна ръка. Малки сини искрици изскочиха от върховете на пръстите му. — Да не би да искаш да ме подмяташ, както винаги? Пробвай. Пробвай и да видим какво ще стане.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Всички са стресирани. — Алегра стисна ръката на Ерик и го дръпна. — Ела, Ерик, веднага. Просто сме затворени тук и изнервени. Да излезем да се поразходим, става ли? Искам да поизляза за малко.

— Дадено, миличка. — Ерик не откъсваше поглед от Макс, очите му блестяха от ярост дори когато Алегра го поведе навън. — Да се махаме оттук. Група скапаняци.

Алегра погледна извинително през рамо и влезе след Ерик в страничния коридор.

— Пичът е взел нещо… — изпусна дъха си Еди. — Ще ми се и аз да имах.

— Родителите ми не позволяваха да се внасят наркотици в къщата. Никога не е имало.

— Шон е прав. Ще направя чай, става ли? — Ким изчака Лана да кимне. — Щяхме да знаем, ако Ерик има нещо. Пътувахме дни наред.

— Не са наркотици, както ти казваш. Това са сили — отвърна Макс. — Той е пиян от силите си. Това не е типично за него.

— Може да е така, а може и да не е. Извинявай — добави Ким, — той ти е брат, но остава фактът, че Шон прецака нещата и се извинява.

— Нощем ме е страх. Чувам разни неща. И ям от стрес. Не съм искал да издъня всички.

— Да, но си го направил — заяви Ким, — и ще трябва да компенсираш. Ерик се издъни — и ако го е направил, Алегра знае и сигурно е част от тази работа. Само че на него изобщо не му пука. Това ще се превърне в проблем.

— Ще поговоря с Алегра. — Лана разтри челото си. — Мисля, че мога да говоря с нея. Тя го успокоява, а той има нужда да го успокоят.

— Той не се справя със силите си — заяви тихо Макс. — Не знае как и това е друг проблем. Аз ще се оправя. Засега обаче да решим належащия проблем и да отидем да докараме цистерна с пропан. Ще се опитаме да намерим още храна.

— Чакай само да се изкъпя, ограничих времето до деветдесет секунди — добави По.

— Ще имаме нужда от теб — призна Макс. — Само че… ще се чувствам по-спокоен, ако си тук, докато ни няма.

По кимна и погледна през прозореца.

— Разбрах.

— Имам списък с неща горе. — Лана даде знак на Еди, преди да излезе от стаята. Изчака, докато стигнат до стаята, и затвори вратата.

— Нещо не е наред ли? — попита Еди.

— Да. Би ли ми направил услуга? Ако видиш дрогерия, аптека, ще ни трябват още неща от първа необходимост.

— Добре.

— И ми трябва… тест за бременност.

Той вдигна комично ръце и отстъпи крачка назад.

— Леле.

— Моля те, не казвай на Макс. Не искам да му казвам нищо, преди да съм сигурна.

— Леле. Яко. Добре ли си? Сутрин драйфаш ли?

— Не, съдя от други неща. Напоследък не се бях замисляла покрай всичко, което става. Мина ми през ума преди два дена. — Тя взе списъка и му го подаде. — След като се замислих, се сетих и за други неща. Но тестът ще помогне, стига да намериш.

— Дадено. И стой около По и Ким. Те са бетон. Веднага става ясно. Шон е чекиджийче, голяма прецаквация. И аз съм бил такъв, така че ми е ясно. Само че… знам, че Ерик все пак ти е близък, но при него нещо не е наред.

— Не се притеснявай. Просто се върнете живи и здрави, и двамата.

Докато излизаше отзад, за да ги изпрати, думите на Еди не я оставяха на мира. „Нещо не е наред.“

Беше казал същото и за черния кръг в гората.