Нора Робъртс
Година първа (6)

6.

Докато Кейти кърмеше дъщеря си за пръв път, Арлис Рийд реши да изнесе предаването навън. От дни наред зависеше от репортажите на Чък, от онова, което успяваше да събере като информация от несигурния интернет, в съчетание с бързото препускане от и до студиото.

Искаше да е репортер, казваше си тя, докато проверяваше батериите на касетофона. Време бе да излезе на улицата и да прави репортажи.

Не се обади на продуцента и директора. Каквото и да се случеше, решението щеше да е нейно — и част от това решение, тя знаеше, бе взето, след като премълча — най-лошото, което Чък й каза тази сутрин.

Нямаше да дойде помощ.

Тъкмо ставаше, за да си облече палтото, когато Фред надникна откъм бюрото си.

— Къде отиваш?

— Навън. Да работя. Трябва да ме покриеш, Фред. Просто кажи, че спя или каквото измислиш. Искам да разбера какво е навън. Стига някой да не ме обере, изнасили или убие.

— Няма да те покривам. — Фред стана. — Идвам с теб.

— Няма начин.

Малката Фред, метър петдесет и пет, само се усмихна.

— Има, и още как. Прекарала съм предостатъчно време навън. Нали все някой трябва да осигури шоколадовите рулца и чипса? А и двама е по-добре от един — добави тя и си облече с един замах яркосиньото яке, покрито с розови звезди. — Има един пазар, нещо като дупка, зад Шеста, на Петдесет и първа. Закован е, но някои от нас знаят, че можеш да измъкнеш няколко греди и да се промъкнеш.

Тя нахлупи розова шапка с помпон върху къдравата си червена коса.

— Все още има храна, така че може да вземем малко провизии. Никой не взема повече, отколкото има нужда. Така сме се разбрали.

— Ние?

— Там е нещо като… махала. Който е останал. Не вземаш повече, отколкото имаш нужда, така че да има за всички.

— Фред. — Арлис метна на рамо куфарчето и погледна дребната червенокоска с дръзко лице, обсипано с лунички. — Това е репортаж. Ти си репортажът.

Светлозелените спокойни очи се замъглиха.

— Не можеш да го излъчиш, Арлис. Някои хора, ако разберат, че там има храна, ще я вземат всичката. Ще нахлуят там.

— Няма да съобщавам адрес, нито дори района. — За да покаже колко е сериозна, Арлис кръстоса пръсти и ги притисна към сърцето си. — Просто историята. История за хора, които работят заедно и си помагат. Лъч надежда. Кой няма нужда от лъч надежда в този момент? Ще ми дадеш малко подробности, никакви имена и места, просто как сте стигнали до тази уговорка, как работи.

— Ще ти кажа, докато сме навън за храна.

— Добре, но оставаме заедно. — Арлис си помисли за пистолета в чантата.

— Дадено. И не се тревожи. Имам начин да разбера дали някой е приятелски настроен, или е гадняр. Е, някои гадняри не се опитват да те убият, нищо такова. Те просто винаги са си били гадняри.

— Няма спор.

Тръгнаха.

— Да знаеш, че на Джим няма да му стане приятно, че рискуваш.

Арлис сви рамене.

— Да, но ще му бъде приятно да получи репортаж отвън. Там има истински хора, които се опитват да преживеят още един ден. Как го постигат? Какво им се случва? Хората имат нужда да чуят за други хора, които преживяват. Помага им да продължат.

— Като да не вземаш от пазара повече, отколкото имаш нужда.

— Точно така. — Докато слизаха към лобито, Арлис начерта плана. — Тръгваме по Шеста, оглеждаме се да не ни нападнат. Видим ли група хора, покриваме се. Групите могат да се превърнат в тълпи.

— Най-вече нощем — отбеляза Фред. — Но и през деня.

— Не съм излизала нощем от три седмици, освен да се прибера по най-бързия начин след вечерните новини. А колко обичах да се разхождам късно вечер.

— Просто трябва да знаеш къде да се разхождаш, да излизаш в безопасните зони.

— Безопасни зони ли?

— Има повече добри хора, отколкото лоши. Някои от лошите не са чак толкова лоши. Те са просто уплашени и отчаяни. Някои обаче са адски гадни и трябва да стоиш надалече от тях, да знаеш как да се скриеш. — Възможно бе нейното спасение да е точно пред нея.

— Ти откъде знаеш за безопасните зони?

— Разговаряш с хората, а те са говорили с други хора — обясни Фред, когато стигнаха лобито. — Не казах нищо, защото, ако излъчим информацията, лошите може да открият безопасните зони. Мислех, че ако се наложи да спуснем кепенците, ще кажа на всички, за да се опитат да се доберат там.

— Ти ме удивяваш, Фред.

— Понякога могат да помогнат, ако някой иска да излезе от града. Но много хора все още не искат да се откажат от този град, дори да им се налага да се бият.

Арлис отключи вратата.

— Няма ли да си сложиш маска?

— Не виждам смисъл. — Арлис погледна Фред. — Знаеш не по-зле от мен, че ако ще се заразиш, маската няма да помогне.

— Карат някои хора да се чувстват в безопасност. Мислех, че това е смисълът.

— Вече не.

Излязоха и Арлис заключи.

— Няма да се разделяме, но за всеки случай, носиш ли си ключа?

— Не се тревожи — успокои я Фред.

Арлис кимна и двете поеха. Въздухът миришеше на изгоряло, на кръв и пикня.

— Фред, колко човека си виждала, с колко си говорила в безопасните зони? Няма да пусна информацията в ефир. Това е неофициално.

— Не знам точно. Знам, че се опитват да ги преброят, но бройката се променя. Някои идват, други си отиват. Хората все още продължават да се разболяват. Все още умират. Ние, те се опитват да отнесат призори телата в зелени зони, паркове. Все още е студено, нали разбираш.

— Знам. — Когато обаче се стоплеше отново, разложението щеше да бъде ужасно. А онези, които бяха измрели на закрито…

Тя усещаше миризмата в собствената си сграда, миризмата на разложение.

— Не могат да се организират нито погребения, нито помени. Те са толкова много — добави Фред. — Някой казва няколко думи и… трябва да ги изгорим. Има плъхове, кучета, котки и… Те не са виновни, така че трябва да ги изгорим. Чисто е, проява на милост, поне така мисля.

— Ти ходила ли си на тези… места?

Фред кимна.

— Толкова е тъжно, Арлис. Но така е правилно. Трябва да се опитаме да постъпим правилно, но наистина са много. Много повече, отколкото казват.

— Знам.

Фред стрелна Арлис с поглед изпод помпона.

— Откъде знаеш?

— Имам източник, но… То е като да не споменавам за безопасните зони. Ако излъчвам всичко, което той ми казва, ще ме спрат. И може да го спипат.

— Не трябва да казваш. Не бива да си разкриваш източника.

— Няма, но може да има начин да го проследят чрез мен. Не мога да рискувам. Имам протокол, той ми го даде, ако някога пусна в ефир информация, за която ме е помолил да мълча. Трябва да унищожа компютъра, на който работя, бележките си, всичко. И да замина.

— Къде?

— Не мога да ти кажа.

— Защото ти е казал поверително ли?

— Точно така. Ами ако…

— Ш-ш-ш! Чу ли това? — Фред сграбчи ръката на Арлис и я дръпна от ъгъла на Шеста. — Тук вътре.

Докато Фред я теглеше през счупената витрина на някогашен магазин за обувки, Арлис чу рев на мотор.

— Като че ли е мотоциклет. Похитители ли са?

— Те обичат мотоциклети. Можеш да маневрираш лесно с тях. — Фред постави пръст на устните и дръпна Арлис от счупените стъкла към сенките.

Арлис понечи да каже нещо, но Фред й даде знак да мълчи.

Чуха звука на друго счупено стъкло и див смях. След това ревящият двигател профуча и звукът започна да заглъхва.

Фред вдигна ръка, сигнал да чакат, и остана така още няколко секунди.

— Някои от тях имат слух на прилепи. Понякога се движат на групи. Не бива да рискуваш.

След като изпусна сдържания дъх, Арлис се огледа. Полиците и на двете стени бяха празни. Дори да е имало маси, на които да излагат обувките, сега бяха изнесени.

По пода се търкаляха няколко обувки, две чанти и чорапи.

— Изненадана съм, че са оставили нещо.

— Лошите вземат каквото им е нужно, а останалото унищожават, пикаят върху нещата. Не искат вещите, но не позволяват и друг да ги вземе. В момента правят това.

Излязоха и тръгнаха към ъгъла, погледнаха на север и на юг, преди да претичат през улицата.

— Или се напиват, или се друсат — продължи тя, — палят огньове, стрелят. Обикалят и търсят някой, който не се е скрил или не може да тича достатъчно бързо. Нараняват хората. Или ги убиват.

— Но те започват да ловуват…

— Да ловуват хора ли?

— Започват да обикалят сградите, в които живеят хора. Или са живели. На някои места не влизат, заради мъртвите. Но те няма да ги спират още дълго. Правят същите неща — рушат, вземат каквото решат, и търсят хора, които да подгонят. Похитители.

Тя спря до празен автомобил.

— Този не беше тук вчера. Виж, опитали са се да преминат, но улицата е блокирана. Не са им взели нещата. Опитали са се да вземат голяма част, но не са могли, ако е трябвало да бягат. Пазарът е малко по-надолу.

— Това безопасна зона ли е?

— Достатъчно безопасна, ако не си глупав. — Тя се усмихна, докато го казваше.

Спря пред закованата витрина на магазин. Арлис се намръщи, когато видя символите по гредите.

— Какво означава всичко това?

— Ами… Да кажем, че е за късмет. В момента има някой вътре. Всичко е наред — рече бързо тя. — Не е от Похитителите, не е лош.

— Откъде знаеш?

Фред обаче бе разделила двете греди.

— Благословия — обясни тя. — Нещо като парола — каза тя на Арлис и влезе.

Гредите се затвориха зад Арлис и двете жени потънаха в пълен мрак. Не се виждаше дори лъч светлина. След това блесна фенерче.

— Кой е с теб, Фред?

— Здрасти, Ти Джей. Това е Арлис. Работим заедно. Всичко е наред. Тя е от добрите.

— И си я довела в една от зоните?

— Тя търси човек за интервю, затова реших, докато сме навън, да взема две консерви супа за телевизията. Как е Ноа?

Отговорът беше мълчание и Фред пристъпи напред.

— Ти Джей, знаеш, че не бих довела човек, който ще ни навлече неприятности.

— Може да причиниш неприятности и без да искаш.

— Би ли махнал фенера от очите ми — каза спокойно Арлис.

Мъжът отклони светлината.

— Не знам още колко време ще можем да излъчваме. Работим шепа хора, които можем и искаме. Комуникациите са от значение, информацията също, дори когато не е достатъчна. Не знам колко хора ни гледат, но те могат да предадат чутото на друг. Предполагам, това е доста песимистична преценка, но може би имаме няколко дена, или седмица, преди да замлъкнем. Дотогава искам да си върша работата. След това ще намеря друг начин.

— Какви са тия дивотии с интервюто?

— Искам да пусна история, лична. Искам хората да чуят — не от мен, а от някой, който преживява. Такава история искам. Защото е важно. Това е най-важното сега.

— Искаш да разкажеш история ли?

— Искам да разкажа твоята — поправи го Арлис. — Искам да говориш с всички и от името на всички тук. Какво мислиш, какво чувстваш, какво си направил. Може един човек да те чуе и това да му помогне да оцелее.

— Поговори с нея, Ти Джей. Така е правилно.

— Никакви имена — добави Арлис. — Ще те нарека с друго име. Няма да кажа кое е мястото. Няма да спомена къде сме разговаряли. Нося касетофон. Всеки път, когато не искаш нещо да е на записа, ще спирам касетофона.

— Довечера ли ще го пуснеш?

— Ще поискам да го пускаме на всеки час до вечерните новини. Утре, стига да мога, ще се опитам да поговоря с друг човек, да изслушам неговата история, да направя същото. Това няма да свърши, защото няма да позволим да е краят. Похитителите няма да ни пречупят. Ще преживеем. Искам да ми кажеш как се справяш, как си.

— Искаш да чуеш историята ми ли? Ще ти я разкажа.

— Може ли да си извадя касетофона? И фенерчето?

— Давай.

Тя бръкна в куфарчето и напипа фенерчето, извади касетофона от джоба, преди да включи светлината и да я насочи в посоката, от която идваше гласът на Ти Джей.

Едър мъж, помисли си тя, широкоплещест, чернокож, с пламнали черни очи. Щръкналата четина на главата му й подсказа, че сигурно я е бръснел до много скоро.

— Може да ме наричаш Бен.

— Добре, Бен. Включвам касетофона. Слушате Арлис Рийд. Разговарям с Бен. Помолих го да ми разкаже, да разкаже на всички историята си. Пандемията промени всичко за всички. Как се справяш?

— Ставаш сутрин и правиш каквото трябва. Ставаш и за частица от секундата си мислиш, че всичко е както си е. След това разбираш, че не е. Никога няма да бъде, но ставаш и се задействаш. Преди три седмици и два дена изгубих съпруга си. Най-добрият човек, когото познавах. Полицай, награждаван. След това нещата станаха кофти, той излизаше всеки ден, опитваше се да помага на хората. Да служи и защитава. Това му струва живота.

— Бил е убит по време на служба ли?

— Да. Но не от куршум или нож. Така щеше да е по-лесно за него. Зарази се, разболя се. По това време болниците бяха препълнени… Той отказа да отиде. Нямаше смисъл, така ми каза. Искаше да умре у дома, в нашия дом. Тревожеше се да не зарази мен, но аз не се разболях.

Той замълча за кратко, сякаш се опитваше да се овладее.

— В продължение на два дена правих всичко по силите си за него. Бяха нужни два дена, за да разберем, че не може повече да се преструваме, че е просто изтощение от двойните смени, беше Гибелта. Няма да говоря за тези два дена, просто ще кажа, че умря както искаше. У дома. И аз го отнесох… отнесох го, за да почива в мир.

— Моите съболезнования, Бен.

— Всеки си мисли, че неговата загуба е най-голямата и това е най-лошото, което може да му се случи. А този скапан бич отне по някого от всеки. Сполетя ни най-лошото, което можехме да си представим.

— Но ти си оцелял. Все още си жив.

— И аз исках да умра. Исках да се разболея и да умра, но не стана. Мислех, че ще мога да взема пистолета му, да взема служебното му оръжие и това щеше да бъде начинът да умра. Мислех за това, докато хората се бунтуваха по улиците, когато започнаха да се държат като животни. Мислех какво ще ми каже той, колко разочарован ще бъде от мен, задето не ценя живота и не правя нещо, за да помогна. Въпреки това се колебаех.

Той мълча почти трийсет секунди, но Арлис също мълчеше, даде му време, пространство.

— В сградата, в която живея — продължи той — хората или измираха, или бягаха, или отиваха да се присъединят към животните на улицата. Помислих си, че не остава нищо, освен мрак. Но през всичкото време чувах гласа на съпруга си: „Не го прави. Не се предавай“.

— И ти не се предаде.

— За малко. Излязох един ден, бях готов. Може би щях да намеря храна, може би просто щях да повървя. Не знам. Видях едно момченце на стълбите. То живееше в сградата. Не му знаех името… сега няма да го кажа.

— Да го наречем Джон.

— Добре. Джон плачеше. И родителите му, и брат му бяха починали. Не можеше да стои в апартамента. Представяш си защо.

— Да.

— Първо реши, че искам да го нараня. Не избяга. Беше готов да стане и да се бие, толкова уплашен и нещастен беше. Момчето беше готово да се бие, а аз се бях предал на мъката. Седнах на стълбите и си поговорихме. Първо взех майка му, щяхме да я отнесем до мястото, където оставих съпруга си. Когато излязохме, някой се приближи. Няма да кажа името — добави той, но Арлис забеляза, че плъзна поглед към Фред. — Тя попита дали може да ни помогне. Познавала други, които можели да помогнат. Получихме помощ и погребахме семейството на Джон да почива в мир.

— И той дойде да живее при мен. Сега ставаме сутрин и закусваме. Четем, учим математика и разни подобни. Важно е момчето да учи. Уча го да се бие, в случай че му се наложи. Играем игри, защото игрите са също толкова важни, колкото и ученето. Ставаме и правим каквото трябва и така преживяваме. Когато той е готов, ще го изведа от града. Ще го изведа и ще намерим някое чисто място. И там ще ставаме сутрин, ще правим каквото трябва. Ще си създадем живот, защото не е възможно смъртта да е всичко.

Той погледна Арлис, право в нея.

— Това няма да е краят — повтори той думите й. — Няма да позволим това да е краят.

— Благодаря ти, Бен. Надявам се историята ти да стигне до хората, които трябва да я чуят. Аз имах нужда да я чуя. С вас беше Арлис Рийд, благодарна на всеки, който прави онова, което трябва.

Тя изключи касетофона.

— Не чакай, изведи Ноа колкото е възможно по-бързо.

Ти Джей я погледна.

— Знаеш нещо, което не казваш.

— Знам, че тук ще стане по-зле. Знам, че ако имах дете, което да зависи от мен, щях да го изведа. Фред каза, че има хора, които да ти помогнат в това. Събери багажа и ги помоли да ти помогнат. Ти върви с тях — обърна се тя към Фред.

— Оставам с теб. Знаеш с кого да се свържеш, Ти Джей. Честно, щом Арлис казва, че трябва да заминеш, замини. Заради Ноа.

— Ще говоря с него. Той знае, че това предстои. Ще ми липсваш, Фред.

Той се приближи и я прегърна.

— Вече ми липсваш, и двамата с Ноа. Нали знаеш, ако е писано, ще се намерим отново.

— Иска ми се да е писано. — Подаде ръка на Арлис. — Мислех, че ще се ядосам, докато разказвам историята си. Не се ядосах. Ти се пази.

— Ще се пазя. Успех, Ти Джей.

Той вдигна чантата, която бе донесъл за провизии, погледна ги за последно и се промъкна през гредите.

— Ще бъде добър разказ. Въздействащ. Мисля, че беше тук, защото имаше нужда да разкаже историята си и имаше нужда да му кажеш, че двамата с Ноа трябва да заминат.

— Всички извадихме късмет.

— Не е до късмета. Така е било писано. Трябва да ти кажа нещо, неофициално.

— Добре, вземи супата и ще ми разкажеш по пътя към телевизията. Искам да подготвя репортажа.

— Предпочитам да ти покажа, при това тук, на безопасно място. Да не се шашнеш.

— Че защо да…

Арлис млъкна, челюстта й увисна, когато Фред размърда пръсти и около нея затанцуваха искрящи светлини.

— Как го…

— Исках да виждаш по-добре. — Премести ръце отстрани.

Пред изумения поглед на Арлис дъгоцветни крила се протегнаха от гърба на Фред и заискриха под якето. Тя се издигна на трийсет сантиметра от пода, закръжи във въздуха и крилата се размахаха.

— Какво е това? Какво?

— Отначало направо изперках… Един ден просто се случи. След това си казах, че това е страхотно готино. Оказва се, че съм фея.

— Какво? Фея ли? Това е лудост. Би ли престанала!

Подвижна като вода, Фред се спусна на земята, но крилата си останаха.

— Страхотно забавление, но добре. Не можеш да съобщиш за това, Арлис… не можеш да излъчиш материал за мен. Наричат ни Загадъчни — не мога да преценя дали ми харесва, или не, но май ми харесва. От начина, по който подхождаш към историите, ми става ясно, че си мислиш, че няма начин, но я виж. — Фред се издигна отново. — Няма ли начин?

— Не е възможно.

— Не беше възможно над един милиард хора да измрат за по-малко от месец. Само че е възможно. Ами това? Аз? Други като мен? Не само че е възможно, то е истинско, както и всичко останало. Може би е част от баланса. Не знам. Все още не съм намерила обяснение, затова приемам.

— Други? Като теб ли?

— Феи, елфи, чародейки, сирени, магьосници — и това са единствено хората, които срещнах досега.

Сякаш тази мисъл я очароваше и Фред се издигна още трийсетина сантиметра над земята.

— Трябва да внимаваме. Сред вълшебните хора има добри, но има и лоши, които биха ни наранили, както и обикновени хора, които не разбират и също биха ни наранили.

Тя се спусна отново, докосна ръката на Арлис.

— Показах ти и ти казвам всичко това, защото нещо в мен ми казва да го направя. Винаги съм имала доверие на нещото в мен, дори преди да не знаех какво е.

— Може да съм заспала на бюрото си и всичко това да е сън.

Фред се разсмя и я перна по рамото.

— Знаеш, че не сънуваш.

— Аз… ние трябва да поговорим за това.

— Да, сигурно. Трябва да се връщаме, да подготвим историята. Може би след вечерното предаване, когато приключим. Ще пийнем по чаша вино и ще поговорим. Скрила съм бутилка вино.

— Май ще ми трябва доста.

— Добре, но да вземем супата. Ти трябва да си оправиш грима и косата, преди да излезеш в ефир.

— Точно така.

— Изперка ли?

— Почти.

Фред се усмихна.

— Но ще направиш необходимото. Няма да ме предадеш, както няма да издадеш източника си или Ти Джей и Ноа. Ти притежаваш почтеност.

 

 

Когато се върнаха в телевизията, Джим го нарече нещо друго. Нарече го безразсъдство и изнесе на Арлис и Фред разгорещена реч. И това щеше да подразни Арлис вдън душа, ако не беше видяла тревогата по лицето му, не я бе доловила под гнева му.

Само че той не намери недостатъци на интервюто. Прослуша го два пъти, след това се отпусна назад.

— Изумително е. Ти го остави да разказва, да говори с цялото си сърце. Много репортери щяха да прекъсват с въпроси, да го насочват. Ти не го направи.

— Историята беше негова, не моя.

Той се обърна и погледна през прозореца на офиса, който рядко използваше. Беше ги повикал тук, защото бе вкиснат и уплашен.

— Не става въпрос за теб. Преди всичко да иде по дяволите, много журналисти бяха забравили това. Бях се улисал и щях да изпусна този твой талант.

Той се завъртя отново.

— Да го качим в ефира. Трябва ти въведение.

— Вече ми е в главата. Искам да го пускаме на всеки час до вечерните новини.

— Така и ще направим. И повече не прави подобно нещо без преди това да ме попиташ. И да не си посмяла да извеждаш тази мушица. Извинявай, Малка Фред, но ти не си точно Жената чудо.

— По-скоро феята Камбанка — измърмори Арлис и накара Фред да прихне.

— Именно. Сега да си вършим работата.

Арлис продиктува на Фред въведението, докато се гримираше. Зае мястото на водещата и изчака зелената светлина.

— С вас е Арлис Рийд и ви представям един материал, който ще се излъчва постоянно. Всеки ден, насред трагедията и отчаянието, хората продължават живота си. Всеки, който продължава да живее със загубата, живее в несигурност. Всеки има история за някогашния живот, за сегашния. Представям ви историята на Бен.

Спряха камерата и пуснаха аудиото.

Тя изслуша думите му отново, откри, че все така й въздействат. Замисли се за едрия мъж и малкото момче и се надяваше да намерят своето чисто място.

— Ще видите историята на Бен след час — каза тя в заключение, — за да напомняме, че за всички ни има надежда и човечност. С вас беше Арлис Рийд, до след час.

Фред изръкопляска. С въздишка на задоволство, Арлис стана и даде знак на Фред, когато се насочи към нюзрума.

— Ще говоря с Джим да ни пусне с портативна камера утре.

— Супер!

— Няма да снимаме никой, който не иска, но ще имаме резервен вариант. Ако друг, когото познаваш, иска да разговаря с мен, кажи му, че ще отида. И виното, Фред. Да отидем у нас, след като приключим. Може да останеш. Мисля, че ще трябва да поговорим, предстои ни дълъг разговор.

— Ще преспя у вас! С удоволствие.

Арлис не можеше да си обясни как някой може да остане толкова весел сред всичко, което се случваше. Но пък тя е фея, помисли си младата жена. Феите винаги ли са толкова ведри? Как е възможно жена, която познаваше от почти цяла година, да е нещо, което не би трябвало да съществува?

Замисли се и усети, че й се вие свят.

Имаше работа, трябваше да изрови нещо за вечерните новини.

Не откри много, но когато представяше новината за жена, която карала цветята да поникват и да разцъфват под снега в Уисконсин, разбра, че в гласа й няма предубеденост.

Реши да си смени сакото за вечерта, също и обеците, и да си вдигне косата. Нямаше смисъл да отегчава хората с един и същ външен вид.

Беше си изпила дажбата кафе за деня — вземи само колкото имаш нужда, напомни си тя — и реши да пие вода.

Настани се на мястото на водещата, провери сценария си, размърда рамене. Щеше да бъде готова за виното.

Придаде си спокойния вид на професионалист и започна. През първата част чу някаква суматоха зад камерата, след това гласа на Джим в ухото си.

— Боб Барет току-що влезе в студиото. Струва ми се, че е пиян. Слизам долу, за да се опитам да го разсея.

Тя продължи и забеляза движение с ъгълчето на окото си.

Този път чу в ухото си гласа на Каръл.

— Джим няма да дойде навреме. Ще приключим заедно.

— Арлис Рийд! — въздействащият баритон на Боб заваляше думите, докато вървеше, по-скоро се клатушкаше.

— Всичко е наред, Каръл. Това е бюрото на Боб.

— Така си е, мама му стара. — Той се качи на платформата и се тръшна до нея.

Миришеше на… джин, реши тя, и на стара пот. Сбръчканото му лице блестеше, изглеждаше болезнено прежълтяло под светлините в студиото.

Кървясалите му очи се впиха презрително в нейните.

— Дванайсет години седях на това бюро.

— При това великолепно. Искаш ли да довършиш новините тази вечер?

— Майната им на новините. Светът е отишъл по дяволите и всички го знаят. Историята на Бен, а? — Той се изсмя презрително. — Не се опитвай да ми докоснеш сърцето, новачке. Ще им дам аз една история.

Арлис застина на място, когато той извади пистолет и го насочи към Джим.

— Стой където си, момчето ми. Всички стойте надалече. Каръл, сладурче, ако спреш предаването, ще разбера. Прекъсни го и ще пръсна главата на красивото момиче до мен.

Арлис се опита да преглътне, но гърлото й беше пресъхнало.

— Бюрото е твое, Боб — повтори тя.