Нора Робъртс
Година първа (5)

5.

Джона Ворхиз вървеше през хаоса в спешното. Хората продължаваха да се стичат, влизаха с олюляване, но и с надежда, сякаш сградата щеше да им предложи чудо. Кашляха, повръщаха, кървяха, умираха. Повечето бяха поразени от Гибелта, някои от последвалото насилие.

Огнестрелни рани, рани с нож, счупени кости, наранявания на главата.

Някои седяха тихо, безнадеждно, като мъжа с момченце на около седем в скута му. Или жената със стъклени трескави очи с броеница в ръка, която се молеше. Смъртта бе в тях, оцветяваше ги в черно и той знаеше, че няма да изкарат и до края на деня.

Други беснееха, пищяха, изискваха, от съскащите им уста капеше слюнка. За него бе срамота, че последното, което ще направят в живота си, е толкова грозно.

Редовно избухваха свади, но рядко продължаваха дълго. Вирусът така ги беше омаломощил, че тялото дори на шампион щеше да рухне, след като нанесе или получи няколко удара.

Медицинският персонал, поне онова, което беше останало от него, правеше всичко по силите си. Той знаеше, че има свободни легла. Да, леглата бяха предостатъчно, както и свободните операционни, също и манипулационните. Само че докторите не бяха достатъчно, нито сестрите, стажантите, санитарите, които да лекуват, кърпят, спират кръвотечението.

В моргата нямаше легла — знаеше и това. Там нямаше свободни места и телата се трупаха като ненужни дървени трупи.

Ами по-голямата част от медицинския персонал? Пати, партньорката му от четири години, майка на две деца, които обожаваха дивашкия рок, филмите на ужасите (колкото по-кървави, толкова по-добре) и мексиканската храна (с повечко Табаско) избяга заедно с малчуганите за Флорида през втората седмица. Избяга, защото баща й — запален играч на голф, който живееше добре в Тампа — бе починал, а майка й — пенсионирана учителка, доброволка в ограмотяването, запалена плетачка — умираше.

Той видя Гибелта в Пати, заедно със страха й, с мъката, когато се сбогуваше. Знаеше, че повече няма да се срещнат.

Нямаше да види нито нея, нито сладураната сестра, която обичаше на униформата й да има котенца или кученца. Нито санитаря, който вечно премяташе дъвка и се надяваше да стане хирург, както и десетки, много десетки други.

Хората умираха като мухи, някои в домовете си, други, докато бяха на работа. Някои докара лично — сега вече сам. Също като болничния персонал, парамедиците, шофьорите на линейки, и редиците на пожарникарите, ченгетата, всички бяха оредели.

Или бяха мъртви, или бягаха.

Рейчъл беше жива — красивата, посветена на работата си доктор Хопман. Видя как се бори с талазите на Гибелта. Преуморена, изтощена, но така и не изпадна в паника. Беше дошъл да я потърси, да види какво вещае бъдещето за нея.

Тя му даваше надежда.

След това щеше да си тръгне, да се заключи в апартамента си заедно с отчаянието, защото от надеждата го болеше.

Но ето че се върна, за да потърси онази мъничка искра, бледа светлинка, която да озари жестокия свят. Навсякъде виждаше смърт, която го притиска, раздира, подиграва му се заради способността да я види, но без да може да направи каквото и да било.

Затова обикаляше спешното, искаше да излезе и да приеме решението, което бе взел в мрака. Това беше последният път, в който търсеше надежда.

Надникна в манипулационните и видя смърт. Надникна в складовете и видя погром.

Дали пък да не обиколи още малко, за последен път.

Извън спешното болницата ехтеше като гробница. Може би така беше добре, помисли си той. Може би това беше знак. Господ му беше свидетел, че тишината успокояваше.

Скоро всичко щеше да притихне.

Влезе в стаята за почивка на персонала — тук пазеше добри спомени, които искаше да отнесе със себе си. Забеляза Рейчъл, седнала на една от масите, да взема кръв от собствената си ръка.

— Какво правиш?

Тя вдигна поглед. Тревога, умора, но от паника нямаше следа. Все още нямаше следи от Гибелта.

— Затвори вратата, Джона. — Тя сложи капачка на пробата, етикет и я остави при другите. — Вземам си кръв. Аз съм с имунитет. Минаха повече от четири седмици, а нямам симптоми. Бях изложена на заразата много пъти и все още не показвам признаци на вируса. Нито пък ти — отбеляза тя. — Седни. Искам да ти взема проба.

— Защо?

Тя отвори спокойно нова спринцовка.

— Защото всички, които лекувах — от първия до последния пациент — измряха. Защото съм убедена, че ти докара нулевия пациент в моето спешно: Рос Маклауд.

Краката му се подкосиха и Джона седна.

— Аз…

— Изпратих доклад до Центъра по контрол на заболяванията още преди седмици, но така и не получих отговор. И там умират. Не мога да се свържа, но ще се опитам да изпратя друг доклад утре. Искам време, преди да се свържат с нас. Свали си якето и си навий ръкава.

— Да се свържат с нас ли?

— Сега са в Ню Йорк — Ню Йорк Сити, Чикаго, окръг Колумбия, Ел Ей, Атланта, разбира се. — Тя му сложи гумения турникет. — Свий юмрука — нареди тя, преди да разтрие вътрешната страна на лакътя. — Проверяват. Търсят хора с имунитет като теб и мен, отвеждат ги за тестове, независимо дали искат, или не.

— Ти откъде знаеш?

Тя се усмихна леко и вкара иглата, а той едва усети убождането.

— Лекарите разговарят с други лекари. Имам приятелка, която кара стажа си в Чикаго. Караше го. Мисля, че е мъртва.

Когато гласът й пресекна, тя поседя за малко, вдишваше и издишваше, докато не се успокои.

— Дошли в защитни костюми, тествали персонала. Тя не минала теста, но те отвели всички, които го издържали. Това беше преди три дена. Брат й работеше в „Сибли“ в окръг Колумбия. Те поели контрола там. Отряд, събран от различни институции. Центърът по контрол на заболяванията, Националният здравен институт, Международната здравна организация. Преместили болните в други болници. Подбрали някои за наблюдение и тестове. Имунизираните са под карантина. Военна карантина. Брат й успял да се измъкне и да се свърже с нея, да я предупреди. Тя направи същото за мен.

— Слушам новините, когато мога. — Когато имаше сили да ги издържи. — Не съм чул нищо по този въпрос.

— Дори някои медии да знаят, те ще си мълчат. В противен случай ще се озоват в някоя зона за задържани. Така предполагам. — Тя сложи капаче на пробата и постави тампон и лепенка върху малкото убождане.

Отпусна се назад и го погледна в очите.

— Хийли също има имунитет.

— Не познавам Хийли.

— Няма откъде. Лабораторен плъх, от добрите. Той си прави собствени изследвания. Направихме на много от заразените, започнахме с Маклауд. И на хората, които имат имунитет. Докато можем.

Рейчъл огледа празната стая като човек, който току-що излиза от дълбок басейн.

— Ние сме малка болница в Бруклин, но ще стигнат и до нас. Ако някой открие първоначалния ми доклад, ще довтасат по-бързо и ще те отведат под карантина, ще те направят обект за тестове.

— И теб също — добави тя, след това притисна пръсти към уморените си очи. — Не трябва да идваш тук.

— Дойдох, за да се сбогувам.

— Добро решение. Не помагаме на никого. Ти довеждаш заразените, аз се опитвам да ги лекувам. Сто процента смъртност, след като си вече заразен. Сто процента.

Тя покри лицето си с ръце, поклати глава, когато той я докосна по ръката.

— Дай ми минута — промълви тя, въздъхна дълбоко и отпусна ръце. Очите й, дълбоки, тъмнокафяви, блестяха, но сълзи нямаше.

— Цял живот съм искала да бъда лекар. Не съм мечтала нито за принцеса, нито за балерина, нито за рок звезда, нито да стана известна актриса. Лекар. Спешно отделение. Да си на разположение, когато хората са болни и уплашени, наранени. Ти си до тях. А сега? Сега вече е все едно.

— Не. — Той усети как мракът го обгръща. — Не е така.

— Може би кръвта ни ще свърши работа. Може Хийли да открие чудо. Малко вероятно, но може би. Но аз ще правя каквото мога, докато мога. Трябва да вървиш. — Тя отпусна ръка върху неговата. — Намери си безопасно място. Не се връщай тук.

Той погледна ръката й. Знаеше, че е силна, способна.

— Аз си падах по теб.

— Знам. — Тя му се усмихна, когато той я погледна. — Жалко, че нито един от нас не направи нищо по въпроса. Аз, поради куп причини, избягвах връзките. Какво е твоето извинение?

— Не събрах кураж.

— Наша грешка. Сега вече е твърде късно. — Тя отдръпна ръка, стана и взе пробите. — Отивам да ги занеса на Хийли, ще му бъда лабораторна асистентка, тъй като само той е останал от целия отдел. Успех, Джона.

Остана загледан след нея. Надежда нямаше, помисли си той. Не видя надежда в нея. Сили, да, но искрата надежда бе угаснала. Той разбираше.

Облече си якето. Не искаше да се връща през спешното, да минава покрай толкова много смърт, но знаеше, че ще му помогне, за да изпълни решението, което беше взел.

Не обърна внимание на писъците, на повръщането, на ужасната раздираща кашлица и излезе навън. Мислеше да довърши тази работа вътре. Ако му стискаше, щеше да отиде в моргата. Така щеше да улесни всички. Само че просто не намираше сили.

Точно тук, реши той, на входа на спешното ли? По дяволите, те си имаха предостатъчно работа. В неговата линейка ли? Това щеше да е добър завършек.

Зад волана или отзад? Зад волана или отзад? Защо му беше толкова трудно да реши?

Самото действие ли? Не беше проблем. Беше поемал предостатъчно самоубийства и знаеше кой е най-добрият начин. Старият трийсет и втори калибър на дядо му в устата и дръпваш спусъка. Готово.

Просто не можеше да живее и да вижда цялата тази смърт около себе си. Безнадеждна, неминуема смърт. Не можеше да гледа съседите си в очите, колегите, приятелите, роднините и да вижда смъртта в тях.

Не можеше да се заключва в мрака, за да престане да я вижда. Не можеше да търпи виковете, гърмежите, молбите за помощ, лудия смях.

Най-сетне депресията и отчаянието му щяха да се превърнат в лудост. Той се страхуваше истински, че лудостта ще го превърне в един от злите, които преследваха други и причиняваха още смърт.

Най-добре да приключи, просто да приключи и да си отиде тихо.

Бръкна в джоба на палтото си и напипа пистолета. Тръгна към линейката, доволен, че имаше шанс да види Рейчъл и да се сбогува. Питаше се какво ли ще открие Хийли в кръвта му. Нещо свързано с ужасната му способност.

Проклета кръв.

Обърна се, когато чу клаксон, но продължи да върви, дори когато миниванът наби спирачки и се удари в бордюра. Още смърт за моргата, помисли си той и отпусна рамене при зова за помощ.

Нямаше помощ.

— Моля ви, много ви моля. Помогнете ми.

Никаква смърт повече, зарече се той. Нямаше да поглежда повече смърт.

— Бебетата се раждат! Трябва ми помощ.

Той не се въздържа и погледна назад. Видя жена, която се измъкна от яркочервения ван. Придържаше огромния си корем.

— Трябва ми лекар. Раждам. Те ще се родят всеки момент.

Не видя смърт. Единствено живот. Три живота. Три ярки искрици.

Каза си, че може да се самоубие по-късно, и тръгна към нея.

— Коя седмица?

— Трийсет и четвърта и пет дена. Близнаци. Ще родя близнаци.

— Много подходящ момент за двойна радост. — Той я прегърна.

— Вие лекар ли сте?

— Не. Парамедик. Няма да минаваме през спешното. Пълно е със заразени.

— Струва ми се, че имам имунитет. Всички останали… Но бебетата… Те са живи. Не са болни.

Когато долови страха в гласа й, той реши да й вдъхне кураж.

— Добре са, всичко ще бъде наред. Ще минем през тази врата. Ще ви отведа в родилното. Ще намерим лекар.

— Аз… Контракция! — Тя го стисна и заби пръсти в ръката му, задиша тежко.

— Забави малко.

— Ти забави! — озъби се тя. — Извинявай.

— Няма проблем. Колко често са?

— Не обърнах внимание, когато се качих зад волана. Бяха на около три минути, когато тръгнах. Отне ми, не знам. Десет минути, за да дойда. Не знаех какво друго да направя.

Той я въведе вътре и двамата се насочиха към асансьорите.

— Как се казваш?

— Кейти.

— Аз съм Джона. Готова ли си за близнаци, Кейти?

Тя вдигна очи към него, големи зелени очи, след това отпусна глава на гърдите му и се разплака.

— Всичко е наред, всичко е наред. Всичко ще бъде наред.

Да помогне за две бебета в този черен смъртоносен свят? Не се бе замислял за това. Каза си да не мисли за друго, освен да се доберат до родилното.

— Водите ти изтекоха ли?

Тя поклати глава.

Вратата на асансьора се отвори към празната рецепция. Познатата тишина го накара да разбере, че може и да не намери помощ тук.

Поведе я обратно — празни стаи, празно бюро. Вече никой ли не раждаше?

Въведе я в една от празните зали.

— Супер местенце — подхвърли той, като се стараеше да говори весело. — Да ти свалим палтото и да те настаним. Кой е твоят акушер-гинеколог?

— Почина. Няма значение, защото почина.

— Да свалим обувките. — Той натисна копчето за повикване на сестрата, преди да коленичи, за да й свали обувките.

Нямаше да облича роба. Не знаеше къде да намери, а не искаше да губи време, тя и без това беше с рокля.

— Готово. — Помогна й да се настани в леглото и спря, когато тя отново заби нокти в ръката му. Отново натисна копчето за повикване на специалист.

— Всички ли са мъртви? — попита тя, след като контракцията премина. — И лекарите, и сестрите ли?

— Не. Току-що разговарях с една лекарка на долния етаж, моя приятелка, преди да изляза и ти да пристигнеш. Ще потърся някоя от акушерките.

— О, господи, не ме оставяй.

— Няма. Кълна се, няма. Ще видя дали не мога да намеря сестра и ще докарам два кувьоза за бебетата. Добро време за раждане — повтори той, — но все пак се раждат малко преждевременно.

— Старах се да стигна до трийсет и шеста седмица. Опитах, но…

— Ей. — Той пое ръката й, изчака, докато пълните със сълзи очи срещнат неговите. — Ти си почти в трийсет и пета седмица. Много добро постижение. Дай ми две минути. Не напъвай, Кейти. Дишай, ако усетиш нова контракция, преди да се върна. Не напъвай.

— Побързай, моля те.

— Обещавам.

Той излезе от стаята и хукна.

Не познаваше това крило, беше влизал, но не по-далече от рецепцията. Окуражи се, когато видя три бебета зад стъклото в креватчетата им. Значи трябваше да има някой на етажа. Все някой се грижеше за бебетата.

Влезе през една летяща врата и попадна в операционна. Лекар (поне така се надяваше) с роба и ръкавици държеше скалпел, сестра и бременна жена на масата със затворени очи.

— Има жена, която ражда близнаци и…

— Опитвам се да спася живота на жената и плода. Вън!

— Имам нужда… Тя има нужда от лекар.

— Вън, казах! Аз съм лекарят. Само аз останах и съм адски зает. Сестра!

— Върви си! — нареди тя, докато лекарят правеше разрез.

— Пуснете съобщение по пейджъра на доктор Хопман. Само това. Пуснете й съобщение по пейджъра.

Джона изскочи навън, грабна два кувьоза и ги изтласка към стаята, където беше Кейти.

— Продължавай да дишаш, не спирай — извика той, когато влезе при нея. — Ще наглася кувьозите, за да са готови.

— Лекар! — успя да изрече тя.

Той нагласи кувьозите, свали си якето и нави ръкави.

— Ще бъдем ти, аз и близнаците. Ще се справим.

— О, господи. О, господи. Ти някога израждал ли си бебе?

— Да, няколко пъти.

— Щеше ли да го кажеш, ако не беше?

— Не. Дори съм израждал недоносено. За пръв път имам близнаци, но след като знаеш как става с едно, ще се справиш и с две. Ще си измия ръцете и ще си сложа ръкавици. После ще видим дали са добре.

— Нямам избор. — Тя гледаше към тавана, точно както когато майка й умираше. — Ако нещо се обърка с мен, обещай ми да се погрижиш за тях. Погрижи се за бебетата ми.

— Нищо няма да се обърка и ще се погрижа за тях. И за теб. Кълна се тържествено. — Той се прекръсти и пристъпи към мивката, за да си измие ръцете.

— Как ще ги кръстиш? — провикна се той.

— Момичето е Антония. Съпругът ми… той много искаше момиче. Преди да разбере, че ще имаме близнаци, се надяваше да родя момиче. Момчето ще се казва Дънкан, на бащата на татко.

— Много хубави, силни имена. — Той си сложи ръкавиците и пое дълбоко дъх.

— Той издъхна тук. Моят Тони. И родителите ми, и брат ми. Четирима човека, които обичах, умряха в тази болница, но не знаех къде другаде да отида.

— Съжалявам. Но бебетата ти ще оцелеят, също и ти. А, трябва да ти сваля бельото и да погледна.

— Скромността не е включена в списъка за днес.

Той смъкна бикините.

— Трябва малко да се откриеш.

— Да се открия, друг път.

— Не, сега.

Той се усмихна и тя се засмя.

— Смешник.

— Трябва да чуеш пълния ми стендъп репертоар. Трябва да го направя малко лично и ще бъде неловко. Ти дишай.

Той вмъкна пръсти, за да прецени разкритието, а тя изпусна въздуха към тавана.

— Имаш пълно разкритие, Кейти. Ще се извиня на Антония, когато излезе. Побутнах й главата.

— Дънкан. Той е пръв. Неговата глава.

— Да. — И слава богу, че беше главата му, а не дупето.

— Тръгва…

— Напъвай! Съвсем близо си. Ти… получава се. Водата изтече.

— Боли. О, мили боже, майко божия, боли!

— Знам.

— Какво знаеш ти? Ти си мъж. — Тя изви глава и затвори очи от болка. — Щяхме да пуснем Адел, докато раждам. Двамата с Тони щяхме да накараме и двете ни майки да са до нас. Неговата е мъртва, също и баща му, брат ми, братът и сестрата на Тони. Бебетата си имат единствено мен.

— Дънкан се показва, Кейти. Виждам главичката, има коса! Тъмна.

Тя изхлипа, покри очи и вдигна ръка към него.

— Обичах го толкова много. Тони. Родителите си, брат ми, неговото семейство. Моето семейство. Всички си отидоха. Бебетата… Само те останаха от семейството ми. Имат само мен.

Контракциите продължиха.

Тя не заговори повече за загубата си, държеше се като воин в битка.

Дънкан, с черна коса, размахал юмручета, се появи на бял свят с рев. Майка му се разсмя и протегна ръце.

— Цветът му е добър, дробовете също. — Джона избърса бебето, преди да го положи в ръцете на Кейти. — Прерязвам пъпната връв.

— Той е красавец. Съвършен е… Съвършен ли е? Моля те, кажи?

— Ще го премерим и ще го поставим в кувьоза да се стопли. Разбира се, че изглежда съвършен.

— Той… насочва се към гърдата.

— Нали е момченце.

— В книгата пише, най-вече при преждевременно родените… Той веднага захапа! Гладен е. И… О, боже, тя идва. Идва.

— Антония явно не обича да изостава. Нека да го поставя в кувьоза.

— Не, не. Добре ми е така. Той е гладен. Трябва да напъвам!

— Добре, давай силно. Можеш и по-добре.

— Опитвам се!

— Добре, задръж. Спокойно, спокойно, дишай. Ще трябва да напънеш силно. Едно добро, силно напъване. Давай! Сега!

Тя си пое въздух и изпусна тих, гърлен вой. Джона сви ръце, наведе се и Антония се плъзна в дланите му.

— Ето я и нея.

— Тя не плаче, не плаче. Какво не е наред?

— Дай й секунда. — Джона почисти носа на бебето, устата, разтри малките гърди. — Хайде, Антония. Знаем, че не си ревла, но майка ти иска да те чуе. Добре е. Светлината е в нея, няма мрак. Виждам живот, не смърт.

— Какво…

— Всичко е наред. — Джона се ухили, когато бебето нададе силен плач. — Порозовя. Просто искаше да ни постресне. Много е красива, мамче.

Кейти я прегърна.

— Погледни сладката малка главица.

— Да, брат й е взел всичката коса. Дай й малко време, тя ще го надмине в това отношение. Прерязвам пъпната връв. Ако той е приключил със закуската, искам да го почистя, да го премеря и да проверя някои неща. Теб те чака още малко работа с плацентата.

— Ще бъде по-лесно, отколкото раждането на близнаците.

Джона пое Дънкан и го почисти внимателно, провери сърдечния ритъм, рефлексите и го премери.

— Два килограма и седемдесет и седем грама. Добро тегло, дори за едно дете. Добре свършена работа, Кейти.

— Тя ме наблюдава. Знам, че не е възможно, но все едно ме гледа. Сякаш ме познава.

— Разбира се, че те познава. — Докато наблюдаваше бебето в ръцете си, Джона усети тиха, искрена обич.

— Искам да поставя Дънкан на топло за малко. Трябва ми и момиченцето ти. На теб ще ти потърся нещо студено за пиене — обърна се той към Кейти, след като почисти Антония. — Малко храна, ако успея да намеря. А момиченцето ти тежи два килограма и петдесет и пет грама. Браво на нея!

— Контракция…

— Добре, да извадим и плацентата. Нищо не бива да остава.

Когато всичко свърши, Кейти се отпусна по гръб и не каза нищо, докато Джона попиваше потта от лицето й. След това стисна ръката му.

— Ти каза, че виждаш живот, не смърт. Светлина, не мрак. И тогава, когато го каза… беше различен. Видях нещо различно.

— Малко се поувлякох… — Той понечи да отстъпи, но тя го стисна по-силно, погледна го. — Виждам разни неща през изминалите седмици. Все неща, които нямат смисъл, неща от книги и фентъзи филми. Ти да не би да си от тях? Един от онези, които наричат Загадъчните?

— Виж, изморена си, а аз трябва…

— Ти изроди сина ми и дъщеря ми, помогна да дойдат на този свят, ти отново ми даваш семейство. Даваш ми… — сълзите рукнаха и гласът й потрепери, — даваш ми причина да живея. Ще ти бъда благодарна всеки ден до края на живота си. Ще съм ти благодарна всеки път, когато погледна децата си. Аз имам деца. Ако част от причината да ги имам е, че ти притежаваш нещо, че си нещо различно, аз съм благодарна и за него.

Когато очите му се насълзиха, той стискаше ръката й така, сякаш тя беше неговото единствено спасение.

— Не знам какво съм. Наистина не знам. Виждам как смъртта сполита някого или пък нараняване. Виждам как се случва, но не мога да го спра.

— Ти видя живот в мен и бебетата ми. Ти видя живот. Знам какво си. Ти си моето лично чудо.

Той трябваше да седне на леглото, за да се овладее.

— Щях да се самоубия.

— Не, Джона, недей.

— Ако беше пристигнала пет минути по-късно, щях да съм мъртъв. Не можех да търпя повече да виждам смърт. След това ти пристигна и аз видях живота. Май и ти си моето лично чудо.

Кейти се надигна.

— Би ли ме прегърнал за минутка?

— Разбира се.

Тя отпусна глава на рамото му.

Той чу да приближават бързи стъпки и Рейчъл го повика.

— Насам, докторе. — Погледна към Кейти. — По-добре късно, отколкото никога.

— Кой има нужда от лекар?

Рейчъл се показа на вратата.

— Я виж ти. Ти ли го направи?

— И тя помогна малко — отвърна Джона.

— Добра работа в екип. Аз съм доктор Хопман — започна тя, след това Кейти обърна глава. — Кейти? Кейти Парсони, нали?

— Да, доктор Хопман. — Сълзите рукнаха. Кейти подаде ръка, въпреки че все още се притискаше до Джона.

— Всички сте добре, нали? Ще погледна бебетата, също и теб.

— Дънкан, два килограма и седемдесет и седем грама. Антония, два и петдесет и пет. Забравих да ги премеря на дължина — каза Джона.

— Свършил си страхотна работа. Как се чувстваш, мамче? — попита тя и пристъпи към Дънкан.

— Уморена, гладна, благодарна, тъжна, щастлива. Чувствам всичко. Доктор Хопман беше с мен, когато мама почина. И татко — обърна се Кейти към Джона.

— Джона ги докара в болницата — рече Рейчъл и го погледна. — Рос и Анджела Маклауд.

— Маклауд. — Пилешката супа на печката. Първите. Нулевият пациент, помисли си той.

— Имаме си две здрави бебета. — Рейчъл приклекна, за да огледа плацентата и пъпната връв. — Добре, добре.

— Кога могат да пътуват? — попита Джона.

— Трябва да прегледам Кейти и ще намеря някой от педиатрията да види бебетата.

— Тя е добре, също и те. Виждам го, точно както видях, че майка й не беше добре, докато ти се опитваше да направиш нещо за баща й. Също както виждам, че ти имаш имунитет. Притежавах това умение преди… преди всичко това. Не очаквам да ми повярваш, но…

— Вярвам ти — прекъсна го Рейчъл. Потри очи. — Виждам разни неща. Отначало не вярвах, но постепенно виждаш достатъчно и трябва да си пълен идиот, за да не повярваш. Освен това няма да съм лекар, ако не прегледам жена, която току-що е родила близнаци.

— След като го направиш, искам да знам дали могат да пътуват. И кога ти ще си готова за тръгване.

— Какво си намислил?

— Още не знам, но знам, че имаш имунитет. Също като Кейти и бебетата. Каза, че правят чистки, че отвеждат всички с имунитет в карантинни зони, тестват ги.

— Какво? — Кейти стисна рамото му. — Те ли? Имаш предвид правителството ли? Задържат хората, които не са болни?

Рейчъл въздъхна.

— Джона…

Стига глупости, помисли си той. Стига отчаяние.

— Тя има право да знае. Трябва да мисли за бебетата. Ти си лекар. Има хора, които не са носители на вируса и също имат нужда от лекари. На тях им трябват умни лекари, които умеят да се приспособяват. Ще се опитат да приберат и хора като мен, но мътните ме взели, ако позволя да ме превърнат в лабораторен експеримент.

— Това е кръг — повтори той. — От родителите й до мен, от мен до теб, от теб до Кейти и от Кейти до мен. А сега и бебетата. Това означава нещо. Кога ще могат да пътуват, ти кога можеш да тръгнеш?

Уморена до смърт, Рейчъл погледна бебетата и жената, която плачеше тихо.

— Може би утре, в зависимост от това какво пътуване имаш предвид. Пътищата са блокирани.

— Мога да осигуря лодка.

— Лодка ли?

— Пати, тя ми беше партньорка — обърна се той към Кейти. — Тя имаше лодка. Не е кой знае какво, но става. Качваме се и пресичаме реката. И тръгваме… в посоката, която преценим, че е най-добра. Може би към селскостопанските райони. Няма да съм сигурен, докато не тръгнем. Никой няма да подложи тези деца на тестване.

— Никой няма да ми пипне бебетата. — Сякаш някой бе спрял кранчето и сълзите й секнаха. — Абсолютно никой. Може да тръгнем веднага.

Рейчъл вдигна ръка.

— Утре. Ще те прегледам и ще следим състоянието на бебетата двайсет и четири часа. Ако няма усложнения, заминаваме утре. Трябват ни запаси. Памперси и дрехи, одеяла. Може би адаптирано мляко за близнаците.

— Дънкан вече се нахрани.

— Сериозно? — Рейчъл се разсмя. — Още една добра новина. Въпреки това ни трябват провизии. Някои от нужните неща ще ги взема оттук. Ще отида и ще ги изпиша, ако изобщо изписват, защото жена с бебета на един ден има нужда от лекар. Но Джона може да се справи с всичко. — Тя посочи и петимата. — Това означава нещо. Защото, може би, там някъде ще започна отново да се чувствам като лекар.

Тя пристъпи към леглото.

— Върви да намериш нещо за ядене за новата майка. Може би студена напитка и със сигурност вода. Намери й нещо чисто, което да облече, и шапки, памперси за бебетата. Да видим колко си изобретателен, Джона.

— Смятай, че съм свършил всичко. — Той се надигна. — Ще се върна бързо — увери той Кейти.

— Знам.

— Добре, Кейти, дай да те погледна.

— Доктор Хопман?

— Рейчъл. Казвай ми Рейчъл, вече сме отбор.

— Рейчъл, когато приключиш, може ли да подържа бебетата?

— Разбира се. — И искрата, която беше угаснала в нея през последните ужасни дни, отново пламна.