Нора Робъртс
Година първа (22)

22.

Мина седмица, след това втора, май стана юни, а Нова надежда се изграждаше.

Оранжерия, постройка за опушване на месо, място за пикник зад градината. На два пъти прииждаха хора — група от трима, още една от пет човека.

Чък съчета своята магия с тази на Макс, за да върне интернета. Беше бавен, прекъсваше често, имаше връзка само на някои места, но той добави нова надежда.

Мнозина, които бяха разделени с любими хора, се редяха всеки ден пред библиотеката на новия град, за да изпращат имейли, и проверяваха непрекъснато за отговор.

Отговори така и не идваха, но надеждата бе жива.

Въпреки че Чък продължаваше с опитите, комуникацията с външния свят оставаше проблем. Арлис нямаше как да проверява мрежата, но пък разчиташе на връзката, за да издава своя бюлетин, без да са налага да барабани по старата машина.

И Макс пишеше.

Джона се премести дискретно в стаята на Рейчъл.

Градината цъфтеше и дори понякога да се възползваха от малко магически сили, никой не роптаеше.

— Май открихме баланс. — Лана седеше на предната веранда, на стол, боядисан в яркочервено, и се наслаждаваше на слънчев чай и захарна сладка, която беше направила от нейния дял от запасите.

Арлис седеше до нея, както много често напоследък в края на деня.

— Истинска идилия — продължи тя. — И това го казва дългогодишен градски жител. Имаме пресни череши, грозде.

— Което те кара да мислиш за мая.

— Но също така и за тарти, мармалади и желета. Вече имаме домати, чудесна прясна маруля и други зеленчуци. Бил докара две каси буркани с капачки в кухнята. Гледам как расте царевицата, което е невероятно за доскорошно градско момиче. Рейчъл каза, че бебето било супер и вече е над половин килограм. Кълна се, че ми се струва доста по-тежка, но след това си представям какво би станало, ако изям половин килограм захар и виждам връзката.

Тя въздъхна доволно и си погали коремчето.

— И като стана въпрос за мая, направихме и изсушихме малко. Благодарение на Чък, не се налага да пиша рецепти, докато ми изтръпнат ръцете. А пък Роум, двамата Мърсър и онова заядливо същество Шарън Биймър не са създавали неприятности след общото събрание.

— Дай им време.

— Не ми разваляй хубавото настроение. Това е Уил. — Лана помаха с ръка и му даде знак да се приближи. — Как върви?

— Кое?

— Между вас с Уил. — Лана нарочно повдигна вежди. — Определено усещам искри.

— Нещо не си познала. Ние сме просто приятели с общо детство. — Арлис отпи глътка вино и загледа Уил, който пресичаше улицата. — Но пък е хубавец.

— Здравейте, дами.

— Свърши ни бирата — каза му Лана. — Но предлагаме вино.

— Няма да откажа. Тъкмо се връщаме от лов.

— Не ми казвай, че ще правя еленска наденица.

— Хубава е.

— О, боже. Ще ти донеса чаша.

— Седни — нареди Арлис. — Аз ще донеса. Половин килограм захар — добави тя и влезе вътре.

— Половин килограм захар ли?

Лана погали коремчето.

— Вземи си сладка.

— И нея няма да откажа. — Той си взе и отхапа. Затвори очи. — Леле, че хубаво. Тук не е зле да се живее.

— Страхотно е.

Арлис излезе с чашата и му наля. Уил се отпусна назад, на стълба на оградата. Загледа се към трите сърни, които подтичваха по главната улица.

— Добре че Фред се сети да постави невидимата ограда около градината — отбеляза той. — Не се налага да извървиш повече от седем-осемстотин метра за сърна.

— Добре че излезе заповедта да не се използва оръжие в рамките на града — добави Арлис. — Иначе куп прозорци щяха да бъдат счупени по случайност.

— Така е. Мислим довечера да нападнем Рейчъл за дивиди рулетка. Ти ще дойдеш ли?

Арлис изви вежди.

— Кого включва това „ние“?

— Ние с татко, Чък, ако успеем да го измъкнем от мазето, и разни други. Те имат голям екран и плейър. Входната такса е нещо за похапване или напитка.

— Може и да дойда — усмихна му се Арлис. Той наистина беше хубав, помисли си тя, докато Лана ставаше, за да отиде до другия край на стълбите. — Ами ти, Лана? Дивиди рулетка не ти ли се струва примамливо?

— Нещо идва. Променя всичко. Нещо идва. Винаги е било. Нещо идва. Слага край. То е начало.

Уил пристъпи към нея, след това се втурна напред, когато тя се олюля.

— Леко, леко, леко. — Подаде чашата си на Арлис и задържа Лана.

— Добре съм. Просто ми се зави свят.

— Ще повикам Рейчъл. Ще открия Макс.

— Недей. Просто ми се зави свят. Добре съм.

— Отивам за Рейчъл — настоя Арлис и хукна през улицата.

— Вземи. — Уил я пренесе до един стол и я настани. — Какво е това?

— А, слънчев чай.

— Добре, трябва да е добре. Отпий малко. Наистина пребледня. Какво идва?

— Не знам. — Тя положи ръка на корема. — Просто изпитах чувство за неизбежност. И мъка. Упражнявам се, но не колкото трябва. Нито знам как да контролирам, нито как да интерпретирам тези моменти.

Рейчъл, по тениска и къси панталонки, пресече улицата с бърза крачка.

— Какво става?

— Просто ми прилоша — отвърна Лана, докато Рейчъл й мереше пулса. — Дойде и си отиде. Чувствам се добре.

— Пулсът ти е ускорен.

— Уплаших се. Беше от чувствата, които се появяват. Те ме поглъщат. Не знам как да го обясня. Те просто се изливат от мен и ме обгръщат цялата. Не е физическо усещане. Не и по обичайния начин.

— Ще потърся Макс.

— Няма нужда. — Уил отстъпи и Лана започна да го моли: — Не го тревожи. Добре съм.

— Той ще ме нарита едно хубаво — и аз ще трябва да му помогна — ако не отида да го доведа.

— Добре, добре. Не отговарям, че двамата с Макс ще си ритате задниците. Рейчъл, сериозно, нали ни прегледа и двете с бебето днес сутринта. Знам какво ми е — не е медицинско състояние, и отмина.

Тя пое ръката на Рейчъл, след това и на Арлис.

— Нещо идва, ще бъде тук скоро. Само това знам със сигурност.

— Нещо идва — повтори Арлис. — Слага край. То е начало.

— Аз ли казах всичко това? Все едно съм излязла от себе си. Или съм скрита някъде вътре. Не съм ясновидка. — Тя погледна корема си. — Но тя може и да е. Не виждам онова, което вижда тя. Просто го усещам.

Чуха, че някой се приближава тичешком, но видяха Чък, не Макс да идва по тротоара.

— Имам нещо! — Той размаха лист и скочи на верандата. — Връзка. Нещо такова.

— Интернет връзка ли? — Арлис дръпна хартията от ръката му преди той да успее да си поеме въздух.

Внимание, всички богобоязливи човешки същества!

Ако четете това, значи сте един от избраните. Няма съмнение, че сте изгубили любими хора и сте изпитали и все още изпитвате отчаяние. Няма съмнение, че сте станали свидетели от първа ръка на извращенията, които омърсиха света, създаден от нашия Господ бог. Може би вярвате, че краят настъпва.

Но вдигнете гордо глава!

Не сте сами!

Имайте вяра!

Проявете кураж!

Ние, които оцеляхме след демоничната чума, разпространена от децата на Сатаната, сме изправени пред Велико изпитание! Единствено ние можем да защитим нашия свят, нашия живот, душите си. Въоръжете се и се присъединете към Свещения кръстоносен поход. Ще стоите и ще гледате ли, докато жените ни ги изнасилват, докато осакатяват децата ни, докато самото оцеляване на човечеството е заплашено от Загадъчните, които не почитат Бог? Бъдещето на човешката раса е в ръцете ни. За да я спасим, трябва да ги потопим в кръвта на демона. Съберете се, призовани воини! Ловувайте, убивайте, унищожавайте ЗЛОТО, което ни заплашва. „Магьосница жива да не оставиш“^[1], така казва нашият Господ бог. Време е за отмъщение! Настъпи времето за Клане! Настъпи времето на Воините на безупречната добродетел!

Аз съм с вас. Аз съм един от вас. Аз съм изпълнен със светлината на справедливото изкупление.

Преподобен командир Джеремая Уайт

— Кофти работа — успя да промълви Арлис. — Превъзбудено и отвратително стряскащо.

— Воини на безупречната добродетел. — Лана стисна перилата на верандата. — Флин каза, че най-сетне е накарал Стар да започне да говори по малко. Бандата, която убила майка й, се наричали Воини на безупречната добродетел и имали татуировки. Кръстосани мечове с Б и Д под Х.

— Знам. Знам го и този Джеремая. — Арлис върна листа на Чък. — Още през януари призоваваше към кръвопролития, още в ранните седмици на Гибелта.

— Направил си е нещо като сайт — обясни Чък. — Натъкнах се на него, докато търсех някаква комуникация. Има още. Качил е снимки, доста са крайни. Има и една на татуировката, за която говориш. Нарича я Знака на Избрания. Пълни гадости. Съвършени гадости. Разправя, че щял да постави дъска за обяви. Хакнах я тази дъска и там има повече от двеста посещения. По-малко от петдесет човека, което означава, че хората се връщат и проверяват сайта отново.

— Петдесет не е много — прошепна Арлис. — Но…

— Това означава, че не сме единствените с електричество и интернет — довърши Чък.

— Няма да сме единствените ужасени от простотиите му — отбеляза Арлис. — Само че…

— Някои ще се кефят. — Рейчъл кимна мрачно. — Включително шепа хора от Нова надежда. Можеш ли да определиш той къде се намира, или откъде поства? Къде е централата му?

— Според мен, е мобилен — така е по-страшно, като не знаеш къде може да се намира. Но сега, след като го открих, мога да го следя. Всичко останало, което открих, е отпреди Гибелта. Стари работи. Но след като има едно, ще има и повече.

Той замълча, когато Макс спря с един джип до тротоара, скочи от едната страна, а Уил от другата.

— Добре съм — побърза да го успокои Лана.

— Уил каза, че си припаднала.

Тя погледна недоволно Уил.

— Просто ми се зави свят.

Той взе лицето й в шепите си, огледа го.

— Видение ли си имала?

— Не, не… Трудно ми е да го обясня. Според мен бебето имаше видение и по някакъв начин ми се предава и на мен.

— Вие сте свързани физически — изтъкна Рейчъл. — Твоето здраве гарантира здравето на бебето. Не знам нищо за другата страна на нещата, но ми се струва, че и там има връзка.

— Не е за пръв път — обади се Макс. — Може ли да й навреди?

— Аз казвам, никакво шофиране повече.

Лана вдигна недоволно очи. Беше обикнала шофирането.

— Стига де!

— Ще се съглася с лекарката — заяви Арлис. — Ти се отнесе, Лана. Беше някъде другаде. Аз не бих ти разрешила повече да се качиш зад волана и да се занимаваш с тежки машини — добави тя, като се опитваше да олекоти удара.

— И без това си ужасен шофьор. — Макс я целуна по челото.

— По-късно ще си платиш за това. Знам, че сега има други неща, за които да се тревожим. Чък?

Чък подаде листа на Макс и започна да обяснява, а Лана седна отново, замисли се. Нямаше риск, реши тя. Каквото й въздействаше, въздействаше и на бебето.

Очевидно и обратното.

Рейчъл наля още слънчев чай.

— Нужна е хидратация. И искам да знам дали е имало нови такива пристъпи със световъртеж, дали те връхлитат необичайни чувства, физически дискомфорт. Няма смисъл да се стресираш заради онова, което е открил Чък. Онзи тип е фанатик, страната е голяма.

— Това помага, но както казахме, тук има шепа хора, които може и вероятно биха се задействали като чуят призива му.

— Повечето не са тук. — Макс препрочете листовката. — Двамата с Майк отидохме да проверим Роув. Слушайте сега. Той се е разкарал заедно с братята Мърсър, Шарън Биймър, Брад Фиц, Дени Уърц.

— Това обяснява защо не сме ги виждали през последните няколко дни — кимна Арлис. — Не са взели провизии, нито са искали нещо. Е, никой няма да им се разсърди.

— Радвам се, че са се махнали — призна Лана. — Ще спя по-леко като знам, че ги няма.

— Това обяснява защо джиповете са с два по-малко — продължи Макс. — Седемдесет и пет литра бензин, продукти. Оръжия. Затова отидохме да проверим. — Той спусна разсеяно пръсти по ръката на Лана, докато оглеждаше улицата. — Предполагам, че повечето ще си кажат, че не губим нищо, че е истинско щастие, че са се изнесли.

— Аз обаче отивам долу, за да разбера дали няма да попадна на друг, който е онлайн. — Чък прокара пръсти през рехавата си брада. — Открих нещо кофти, но като знам колко техничари и хакери имаше преди Гибелта, не ми се вярва да не е останал нито един. — Той сви рамене. — Човек трябва да пресметне. Да кажем, че повече от петдесет процента и много повече са загинали от Гибелта. Както и да е. — Той не продължи, след това си тръгна.

— Прав е. — Макс продължаваше да гали ръката на Лана. — Веднага можем да преценим по броя на хората, които дойдоха тук, и от факта, че броят на онези, които остават или просто минават, намаля драстично през изминалите две седмици.

— Което означава, че строителството и поддържането на онова, което имаме, е супер важно — подчерта Арлис. — Закон, ред, образование, вода и храна.

— Безопасност — добави Макс. — Голям свят, един фанатик — повтори той. — Но този фанатик има последователи. Добавете Похитителите, Тъмните Загадъчни. Каквито там закони и правителство са останали, те не стигат дотук. А и какви закони и правителство може да съществуват? Дори не знаем кой е на власт. Значи трябва да защитаваме нашите си хора.

— Съгласна съм. Напълно съм съгласна. — Рейчъл, натъпкала ръце в джобовете, погледна към улицата. — Направихме страхотен напредък за толкова кратко време. Дори само рамката на система от правила, на общински отговорности, дава на хората основа. Може да има и такива, които не искат това и са готови да я стъпчат. Светът е голям, а ние имаме шанс да превърнем всичко това в част от него, безопасно и здраво.

— Трябва да има нещо повече от просто правила и отговорности. Ние сме живи. — Лана постави ръка върху корема си. — Толкова много от нас скърбят, дори докато правят онова, което е редно. — Тя погледна Уил. — Много от нас са изгубили част от себе си. Но също така открихме нови неща у нас, за които не знаем, че са тук. Живи сме — повтори тя. — Може би е време да го отпразнуваме. Почти слънцестоене е.

Макс й се усмихна.

— Най-дългият ден. Време за празнуване.

— Да, някои от нас ще го отпразнуват. Може и да е прекалено скоро, остават още няколко дена, но да го отпразнуваме цялата общност. Трябва ни повече време, за да планираме, и ми се струва, че тъкмо от това имаме нужда.

— Четвърти юли винаги е бил любимият ми празник, когато бях дете.

Арлис се обърна и се усмихна на Уил.

— Спомням си. Барбекю, оркестрите маршируваха, хотдог и заря.

— Черешовият пай на мама.

— Много обичах черешов пай.

— Денят на независимостта в стил Нова надежда. Имаме три седмици, за да се организираме — изтъкна Уил. — А организацията ще настрои хората.

— Празник за всички американци. — Арлис наклони глава. — Храна, игри, занаяти, музика, танци. Харесва ми. Много ми харесва.

— Може да започнем деня с помен за онези, които сме изгубили. — Лана посегна към ръката на Макс. — Да почетем приятелите и роднините, които не са с нас. Ще завършим деня с празненство.

— Сега вече ми харесва още повече. Ще поработя над бюлетина — реши Арлис. — За утре ще бъде готов.

— Имам няколко идеи — обърна се Уил към Арлис. — Ще дойда с теб. Това е добро предложение, Лана. Много добро.

— Отивам да кажа на Джона. Уил е прав. — Рейчъл погали ръката на Лана. — Браво, страхотна идея.

Макс остана сам с Лана на верандата и погледна към града.

— Щастлива ли си тук? Само ние сме.

— Не съм си представяла такъв живот за нас. А все още има моменти, когато се будя и очаквам да съм в апартамента на тавана. Колко много неща ми липсват. Да се прибера у дома през тълпите и шума. Спомням си как си говорехме да се откъснем от всичко за две седмици и да отидем в Италия или Франция. Спомням си и ми липсва. Но, да, щастлива съм тук. С теб съм и след няколко месеца ще имаме дъщеря. Живи сме, Макс. Ти ни измъкна от един кошмар и ни доведе тук.

— А ти щастлива ли си тук?

— Не съм си представяла такъв живот и много неща ми липсват. Но съм с теб. Ще имаме дете. И двамата работим онова, което ни носи удовлетворение, и имаме сили, които все още се учим да разбираме. Имаме цел. Живи сме и имаме цел. Това ще го отпразнуваме.

 

 

Денят на фестивала настъпи.

Лана прекара началото, също както и предишния ден, в подготовка на храната заедно с екипа си. Тя се съсредоточи над онова, което умееше, и остави украсата на Фред и другите. Беше направила безкрайно много кюфтета от еленско и дива пуйка, докато слушаше как музикантите се упражняват. В залата пред кухнята Брайър и останалите работеха с групи деца, за да направят китайски фенери — червени, бели и сини — и хартиени звезди с имената на изгубените любими хора.

Когато синьото отми розовото, Лана излезе навън, трогната, че толкова много хора са се събрали. Новият хор пееше „Чудна благодат“.

Наблюдаваше как Бил и Уил Андърсън закачват техните звезди на стария дъб в края на парка. Останаха с Арлис, докато тя закачи своите.

Много други се присъединиха към тях, докато долните клони не бяха отрупани.

Изненада се, когато видя Стар да закачва своя звезда.

Фенерите, които феите щяха да запалят на смрачаване, бяха закачени навсякъде в парка. Гирлянди от цветя красяха уличните лампи и новите дървета. Гриловете бяха подредени един до друг на определеното място.

По обяд музикантите свиреха в беседка, която доброволците бяха боядисали предишната вечер. Гриловете димяха.

Ръчно изработени предмети бяха подредени, готови за размяна. Децата си боядисаха лицата и правеха обиколки на гърба на конете. Други играеха на петанг или хвърляне на подкова.

Градината предлагаше истинско угощение — домати, чушки, лятна тиква, лятна царевица.

Времето — ясно, горещо, бе накарало мнозина да се опънат на сянка и да пият по много от слънчевия чай, приготвен в общата кухня.

Тя чу разговори за организиране на отбор по софтбол, един за възрастни, един за деца, и да използват полето на Младежката лига на осемстотин метра от града.

Имаше и разговори за разширяване на фермата, за преместването й в една от фермите на километър и половина извън града.

Прекрасни разговори, помисли си тя, изпълнени с надежда.

Танцува с Макс на тревата, в широка лятна рокля. Радваше се на слънцето, клюкарстваше с Арлис, а Еди свиреше на хармониката си. Фред и Кейти се люлееха на люлките с бебета в скута.

Щастлива ли беше? Макс й бе задал този въпрос преди няколко седмици. В този ден, в този момент, можеше да му отговори убедено с „да“.

Вдигна ръка, за да помаха на Ким и По.

— Нали ще го правим всяка година?

— Със сигурност. И — добави Арлис, — ще организираме нещо за празниците — Коледа, Ханука.

— Да! Зимното слънцестоене. — Лана погали корема си. — На нея ще й бъде за пръв път.

Арлис вдигна лице и тръсна коса — дръзка прическа с кичури, направени от Кларис.

— Още ли не си измислила име за бебето?

— Прехвърляме разни имена, но нито едно не ни се струва подходящо. Миналото лято тъкмо се нанесох при Макс. Всичко ми се струваше грандиозно, невероятно. Сега очакваме дете. Макс играе с подкови. Готова съм да заложа целия си запас от бакпулвер, че не е играл на такова нещо през целия си живот.

Лана се разсмя, когато той хвърли подковата, тя се завъртя във въздуха, върна се малко назад и се захвана за едно от колчетата.

— И той мами!

Маневрата накара Карла, партньорката му, да извика възторжено, а Манинг, един от противниците, да избухне в престорена ярост. Макс вдигна невинно ръце, след това погледна Лана. Намигна и се ухили.

— Отнасяше се също толкова сериозно и към Умението. С мен беше по-освободен, но никога не бе играл по този начин. Хубаво е, когато го виждам толкова спокоен. Ще отида за още царевица и ще дам на другия отбор малко сили.

— Аз ще ти помогна.

Лана се изправи и отиде при отборите по хвърляне на подкова. Още царевица, помисли си тя, докато оглеждаше масите. И домати. Щеше да провери как е със запасите от кюфтета от дива пуйка и еленско.

Първо насочи подковата на Манинг към колчето, трябваше да направи три превъртания, за да попадне където трябва. Ухили се към Макс и му намигна.

Манинг се разсмя високо, разтанцува се, след това й прати въздушна целувка.

Точно така, помисли си тя, беше хубаво просто да играят.

— Ехо. — Уил дотича и подръпна Арлис за ръката. — Трябва ни още един човек за петанг.

— Тъкмо щях да…

— Хайде, върви. Сега вече съм експерт в брането на царевица.

— Дори не знам как се играе петанг.

— Нито пък аз. — Уил я стисна за ръката и погледна звездите, които се полюшваха на клоните. — Хубав ден. — Импулсивно се наведе и целуна Лана по бузата. След това обърна Арлис към себе си и я целуна, бавно, уверено, по устните. — Наистина много хубав ден.

Лана се усмихваше чак докато стигна при царевицата.

Миришеше на зеленина и пръст, носеше се музика, гласове, звънтене на метал в метал, докато извиваше кочаните царевица, за да ги откъсне. Чу смеха на деца, магия за ушите, и въздъхна тихо на летния бриз.

Всичко й се струваше толкова спокойно, небето толкова синьо, високите зелени стебла докосваха леко кожата й.

За момент остана неподвижна, ръцете й бяха пълни с царевица, докато благодареше за онова, което има.

Бебето ритна, последва бърза поредица от ритници, които едва не я накараха да изпусне кочаните. Чу как едно от бебетата на Кейти изплака и гласът му, дълъг, пронизителен, се понесе над музиката и гласовете. Когато се обърна назад, нещо падна на земята пред нея.

Погледна надолу и застина на място.

Беше обгоряла, краищата извити, почернели, но тя позна снимката им с Макс, същата снимка, която взе, преди да тръгнат от Ню Йорк. Снимката остана в къщата в планината, когато…

Високо в небето, което ставаше сиво, кръжаха черни врани.

— Макс! — Кочаните паднаха на земята, докато тя тичаше и се промъкваше през зелените стебла. Чу първия пукот на оръжията.

Прозвучаха писъци, докато се мъчеше да излезе от царевичака.

Хората тичаха, пръсваха се настрани, залягаха, намерили скришно място, някои отвръщаха на огъня.

Видя Карла просната на земята, с кръгли, невиждащи очи. Ами Манинг, о, господи, Манинг кървеше на меката пръст пред колчетата за подковите.

Писъкът й застина в гърлото, когато Кърт Роув заби приклада на пушката си в лицето на Чък.

Навсякъде около нея мъжете стреляха, носеха се стрели. Хора, които познаваше, грабваха децата, за да ги защитят или да избягат на сигурно място.

Дъга, която преподаваше йога всяка сутрин, хвърли щит, за да предпази жена. В следващия миг тялото й се изви напред от куршум в гърба.

Лана видя мъж — висок, слаб, златистата му грива бе начупена на вълни — да вдига пушка, когато Фред се изправи, а крилата й плющяха, докато притискаше едно от бебетата.

За секунди, за броени секунди светът се промени.

Лана нямаше друго оръжие освен силите си и тя ги запрати напред, водена от инстинкта си. Пушката, насочена към Фред и бебето, излетя от ръцете на мъжа. Той обърна сините си луди очи към нея.

— Ето — посочи той. Мъжът до него — мургав, мускулест, с татуировка, вдигна ръце. Във всяка държеше пистолет.

— Убий вещицата! — изкрещя той.

Докато Лана вдигаше ръце, за да се бие, за да защити детето си, проехтя гръм. Земята се разтресе.

— Наша!

Над сградите се издигнаха Ерик и Алегра, с обгорели криле и лица, покрити с белези.

Сякаш всичко спря. Озова се в илюзия, когато чу писъците и стрелбата, дори свистенето на царевичните стебла, докато някои се шмугваха сред тях, за да се скрият.

Те бяха оцелели. Те бяха живи. Тя видя смърт в очите им.

Събра всичките си сили, за да се бори.

Макс дотича при нея, изблъска я.

— Бягай!

— Къде? — Ерик изстрелваше черни стрели към небето. Изсмя се. — Няма нито къде да избягаш, нито къде да се скриеш. Отстъпи, брат ми. Този път не искаме теб.

— Искаме онова, което е в нея. — Алегра разпери крила и се спусна по-ниско.

Макс изблъска Лана назад.

— Бягай! Спаси дъщеря ни!

— Заедно сме по-силни. Имаме повече. — Лана стисна ръката на Макс.

— Няма нужда да го правиш, Ерик, наистина няма — изкрещя Макс. — Съюзил си се с един луд, който преследва всички от нашия вид. Той ще се обърне срещу теб. Всички ще се обърнат срещу теб.

— Леле, дори не бях помислил за това. — Той погледна изненадано Алегра. — Май ще трябва да помислим. Само че… Да, забравих нещо. Ти се опита да ме убиеш. Сбърках, Макс. Искам и теб. Искам те мъртъв.

— И двамата. И тримата! — Светлата й коса летеше, докато Алегра крещеше. — Призоваваме мрака. Ние управляваме мрака! А с него прекъсни светлината.

Както Лана бе стиснала ръката на Макс, така и Алегра стисна ръката на Ерик. Разнесе се гръм, заблестяха черни светкавици. Заедно с Макс, Лана отблъскваше ударите, изтласкваше ги назад.

Усети как мощта разтърсва земята под краката им.

Кръв изби по ръката на Макс, където попадна стрела. Други тичаха към тях през полето. Флин и Лупа, Джона, Арън.

За момент надеждата й се възроди. Заедно, всички заедно щяха да отблъснат мрака.

— Идват на помощ. Просто трябва да…

Лана видя вълната чернота, усети първото ухапване преди Макс да я завърти. Очите му срещнаха нейните, задържаха ги, докато я прикриваше, защитаваше двете с детето им с тялото си.

Той пое силите на омразата, на мрака. Шокът премина през него, достигна до нея и двамата паднаха заедно сред стеблата. Кръв рукна от раната, която се отвори на ръката й.

Останала без дъх, замаяна, тя пропълзя настрани, опита се да изтегли Макс на безопасно място.

Той лежеше, покрит с кръв от безброй рани, кожата му на места бе изгоряла.

— Не! Не! Макс… — Тя знаеше, докато теглеше тялото му, докато притискаше лице към неговото, че вече го няма.

Нямаше го. Бяха й го отнели. Бяха го убили.

Яростта, мъката, оглушителната ярост избуяха в нея. Покрита с кръвта му, смесена с нейната, тя нададе вик, който проряза въздуха като острие.

Изстреля се напред див, червен, на фона на мазното черно.

Тя чу как на писъка й отговори рев на болка.

Тичай! Той й беше казал да бяга, но тя не го послуша. Беше й казал да спаси детето им, но той даде живота си, за да ги спаси и двете.

Нямаше къде да бяга, нито къде да се скрие. Задушаваше се от ридания, докато вадеше пистолета на Макс. Свали пръстена от ръката му и го сложи на палеца си. Целуна лицето му, устните, ръцете.

Спаси детето, независимо от цената.

Чу гласа му в главата, в сърцето си и разридана се втурна към гората.

Движение от дясната й страна я накара да се завърти рязко. Тя вдигна ръка, готова да се отбранява, да се бие. Стар излезе от едно дърво.

— Ранена си.

Лана успя единствено да поклати глава.

— Ти ги нарани повече.

Стар посочи назад и Лана се обърна към парка. Каквото и да бе изригнало от нея, онази лудешка червена бяс бе сравнила със земята някои от нападателите. Не видя и следа от Ерик и Алегра, само тънка нишка дим, който се разнасяше под небето.

Разбитото й сърце потръпна от болка, когато видя Арлис да куцука към тялото на Карла, а Рейчъл коленичи до изпадналия в безсъзнание окървавен Чък. Други, които познаваше, хора, на които държеше, се втурнаха на помощ, наизскачаха на улицата с пушки в ръце.

— Кейти, бебетата?

— Джона ги внесе вътре. Те убиха Дъга. Тя беше добра. Дойдоха за теб. За нея — заяви Стар, протегна ръка и за пръв път от седмици докосна някого, докосна детето на Лана.

— Не мога да остана. Те ще се върнат. Не мога… Те убиха Макс.

— Моите съболезнования. Той беше добър. — Стар наведе глава. — Искат да те умъртвят, всички, но най-вече Вестителката.

— Тя не е Вестителка — отвърна разпалено Лана. — Тя е моя дъщеря.

— Тя е и двете. Чувам ги. — Стар притисна ръка към главата си. — Чувам омразата. Главата ме заболя от тях, затова изтичах да се скрия, както стана при мама. Не се бих, но следващия път ще го направя. Ще го направя. Те ще помогнат. Те ще те защитават. Нея ще защитят.

— Трябва да я защитя. Не мога да остана. Те ще опитат отново. Ще се върнат и ще опитат отново.

Стар кимна.

— Тогава трябва да бягаш. Трябва да се скриеш. Все още ги чувам в главата си. Ще сложа името на Макс на дървото заради теб.

Заслепена от сълзи, Лана хукна. Спусна се към всички сънища, които бяха измъчвали нощите й.