Нора Робъртс
Година първа (15)

15.

Видя радост и в неговите очи.

Подреждането и описването на продуктите обаче беше приоритет. Но преди това трябваше да довърши вечерята. Тъй като имаше всичко необходимо, можеше да покаже на По основните стъпки при приготвянето на хляб.

През всичкото това време Лана пазеше тайната.

Не каза веднага на Еди, но когато той срещна погледа й и я попита без думи, тя се усмихна и погали с ръка корема си. Получи широка, глупава усмивка в отговор.

Хубав ден, помисли си тя, когато По пъхна хляба във фурната. Специален ден.

Докато Лана празнуваше новината вътре в себе си, Макс седеше с Ерик пред камината в хола. Двамата си разделиха една от бирите, които Еди беше взел от магазина за алкохол.

— Ще намеря начин да се реванширам на всички. Чувствам се гадно, макар да знам, че това не е достатъчно.

Гневът от сутринта беше утихнал, но оставаше разочарованието. Когато Макс огледа внимателно брат си, видя, че е колкото засрамен, толкова и виновен.

Напомни си, че Ерик е млад, че бе глезен от родителите им, защото бе изненада, бебето, появило се късно и неочаквано в живота им.

— Надявам се, но по-важното е, докато силите ти растат, да се научиш да ги използваш и управляваш правилно. Те са нещо ново, опияняващо.

— Да. Просто… Леле, човече, пълна лудост. Може и да съм бил малко завистлив, че ти притежаваш такова нещо, докато аз не. След като и аз вече го имам, малко се поувлякох, знам.

— Не е изненада. А и ти никога не си се обучавал в умението, в тънкостите, да бъдеш част от тази общност.

— Преди нямах нищо.

— Не си знаел, че имаш — поправи го Макс. — Трябва винаги да е било в теб. Трябва да разбереш, Ерик. — Той се приведе напред, за да подчертае колко е важно. — Възторгът, очарованието са нещо естествено, особено след като силите ти са се проявили толкова бързо. Но този дар изисква изключителен респект и отговорност. И практика. Мантрата на чародеите „Да не наранявам никого“ е повече от философия. Тя е основата.

— Разбирам. — Нетърпението потисна срама. — Разбирам, Макс, напълно.

— За теб е нещо ново. Разбирам го. Имаш нужда от напътствия и двамата с Лана сме до теб. Никой от нас не знае докъде ще стигнат силите ни и трябва да се уверим, че напълно ги контролираме. Не те нас.

— Направо нахлуват. Не може да не признаеш, че е така. — Ерик насочи ръка към камината и накара пламъците да отскочат.

— Да, нахлуват — съгласи се Макс, — но ако не учиш, не практикуваш и не контролираш силите, пламъците могат да излязат от контрола ти. Могат да изгорят сграда, да наранят хора.

— Господи, сега пък станах подпалвач. — Ерик завъртя очи и отпи от бирата. — Имай ми малко доверие.

— Не е нужно да възнамеряваш да направиш зло, за да се случи. Онова, което имах преди, беше незначително, но истинско чудо. Откакто нарасна, непрекъснато се опитва да нахлуе. Но аз разполагах с години, за да изградя основа, да уча и да практикувам, въпреки това все още има много за учене. Защо покрай този мрак избуя такава светлина? Или може би това е причината?

— Ние запълваме вакуума. — Ерик се приведе напред и по лицето му се изписа нетърпение. — Много мислих. Тук няма кой знае какво да се прави, затова прекарах много време в разсъждение за това. Появяват се хора като нас, защото вирусът отне шума, нагласата, бройките.

— Тези бройки са били хора. Не мога да повярвам и няма да повярвам, че онова, което е прослава на светлина, любов, живот, избуява от смърт и страдание.

— Просто теория — сви рамене Ерик. — Ние не сме предизвикали появата на вируса, нито бедите и смъртта. Приеми го като сили, които избиват навън.

— И аз мислих по този въпрос — отвърна сухо Макс. — Мисля, че това е нещо като баланс. Дава ни се повече или онова, което вече сме притежавали, излиза на повърхността, за да балансира мрака и смъртта. Да помогнем да се построи отново, да помогнем за един нов свят с повече светлина. Повече доброта, повече толерантност.

— Почти същото.

— С практика и учене, мисля, че ще видиш разликата.

Ерик се усмихна.

— И какво, сега ще ходя пак на училище, а ти ще си ми учител, така ли?

— Приеми го като начин да се реваншираш на всички.

Ерик вдигна тост с бирата.

— Този път ме заби. Добре, добре. Кога започваме?

— Вече започнахме.

Брат му кимна и заразглежда бирата.

— Не съм говорил за това, защото… Мислиш ли, че мама и татко са живи?

— Надявам се. Надявам се да са здрави.

— Може и те да са като нас. Възможно е.

— Възможно е. — Никога не бе забелязвал дори най-незначителен знак у тях. Но пък не бе забелязвал и у Ерик. — Знам обаче, че си ми брат. Ти си моето семейство и сме заедно.

— Държах се гадно с теб днес сутринта.

— Приключихме с този въпрос. Започваме отсега нататък. — Макс протегна ръка и покри пръстите на Ерик.

— Добре.

Лана изчака Макс да се успокои. Като чу момчето да пита за родителите им, всички остатъци от негодувание се стопиха. Освен това той беше чичото на детето й. Кръвен роднина.

— Има ли гладни?

Ерик скочи.

— Аз ще сложа масата.

— Ким вече я сложи, но ще се възползвам от предложението ти после да я вдигнеш.

— Дадено. Много се извинявам, Лана.

— Всичко е наред. Защо не кажеш на Алегра, че вечерята е готова? Като седнем да вечеряме заедно, като семейство, може да уталожи наранените чувства.

— Права си. Трябва да действаме като екип, да се държим заедно. Отивам да я доведа.

Макс се изправи, когато Ерик забърза навън.

— Все още му се сърдиш малко и не те виня.

— Не колкото одеве. Ще ми мине, особено ако не ги върши такива отново.

— Ние ще се погрижим да не го прави. Той има нужда от напътствия и е готов да ги приеме.

— Добре. Знам със сигурност, че не може да разчита на по-добър ментор от теб.

— Ще стане раздразнителен и ще негодува. Аз ще стана нетърпелив. Само че… — Макс пристъпи към нея. — Така ще бъде. Изглеждаш щастлива…

— Защото съм щастлива. — Очарована, помисли си тя и се облегна на него, малко уплашена. — Ще бъда още по-щастлива, ако можем да се усамотим за малко след вечеря.

— Времето заедно ми липсва. Може да излезем на разходка.

— Предпочитам време насаме, в стаята ни.

— Така ли? — Той я целуна по челото, по бузите, после и по устните.

— Да. Нека се качим горе след вечеря, Макс, и да затворим вратата. Да се изключим за всички други, освен за нас.

— Тогава да сядаме да вечеряме. — Той я привлече по-близо и я целуна дълго. — Бързо.

Настроението по време на вечерята беше различно от сутринта. Дори не на всички да им беше минало, те, изглежда, се разбираха добре. Може би хубавото ястие, гордостта на По, че е успял да опече хляб, и изобилието от хранителни продукти заличиха част от недоволството. А и Ерик се стараеше.

Шегуваше се с Шон, докато мрачното лице на Шон не се поразведри, поговори с По за цепенето на дърва, предизвика групата да си организират турнир.

— Вечерята беше супер — обърна се той към Лана. — Благодаря. И супер хляб, По. Аз поемам вдигането и миенето. Ким да измисли правилата и условията за турнира. Тя има много мозък.

— Ние двамата с Джо ще излезем да се поразходим. Хайде, пич. — Еди се шляпна по бедрото, докато ставаше.

Джо се претърколи и изпълзя изпод масата.

— Тази вечер двамата с Лана няма да участваме. — Макс я стисна за ръката и стана от масата. — Намислил съм урок.

— Леле! — възкликна през смях Ерик.

 

 

— Получи се добре. — Лана погледна назад, докато двамата с Макс се качваха по стълбите. — Сякаш сме направили завой. Може би имахме нужда от онова избухване, за да се прочисти въздухът, да внесе единение.

— Те са млади.

— А ние сме толкова стари.

Той се разсмя.

— По-млади. Имат нужда една вечер да се разсеят с игри, да говорят глупости и да се хвалят и перчат.

Той я привлече в стаята и я дръпна в прегръдката си.

— А ние имаме нужда от това — заяви той и я целуна страстно.

— Трябва да ти кажа нещо…

— Имаме цяла нощ за разговори. Липсваше ми, Лана. — Той извади фибите, с които тя си вдигаше косата, докато готви. — Липсваше ми, че не мога да изолирам света, за да останем само ние двамата.

Тогава това ще бъде първо, помисли си тя. Да, то ще бъде първо. Светът ще бъде изцяло изолиран, така че да остане единствено любов.

Той запали огъня, а тя свещите. И отблясъците на магията обединиха любовта.

Тя отметна кувертюрата от разстояние с един замах на ръката и той се разсмя.

— Нещо, над което се упражнявах.

— Виждам. Да не ме надминеш… — Той вдигна ръце и ги спусна. Дрехите й паднаха в краката.

— Това не ми прилича на действие на сериозен и здравомислещ маг.

— Това е действие на мъж, който те желае. Прекрасната ми Лана. Не съм отделил достатъчно време, за да те гледам.

— Отдели сега. — Тя разтвори ръце.

Точно така, помисли си тя. Тя свали пуловера му, за да усети формите му — по-слаб, отколкото беше, по-стегнат. Толкова много стрес, помисли си тя, толкова много работа и тревоги.

Тази вечер щеше да му даде повече от това. Много повече.

Тя се наслади на начина, по който я прегърна и пое, докато лежаха на хладните чаршафи. Притисна ръката й до сърцето си, след това до устните. Тя го привлече и устните им се срещнаха. Беше благословена, помисли си тя, беше истински благословена, задето е обичана толкова много и задето има толкова любов вътре в себе си.

Ръцете, дланите му, по-груби, отколкото преди, пълзяха по нея. Той знаеше къде тя обожава да бъде докосвана, кои движения ще ускорят пулса й. Той знаеше къде да вкуси, за да накара кръвта й да кипне.

Отмаляла от любов, тя обсипа с целувки гърдите му и се остави в ръцете му. Сърцето му започна да бие силно, нейното препускаше в такт с неговото.

Тя се разтвори, пое го, притисна го.

— Така… — прошепна тя. — Остани така само за момент.

Никакво движение, никакво напрежение. Просто останаха заедно като един. Съществуваше само този миг, докато я поглъщаше с очи и я изпиваше.

След това тя се изви към него. Надигаше се и се отпускаше с него, остави момента и следващия, и по-следващия да ги понесе.

Помисли си за онази нощ преди седмици, сякаш бе много отдавна, когато бяха щастливи както сега. Когато светлината в нея бе заблестяла.

Огънят пропукваше, свещите трепкаха и тя прокара пръсти през косата му. Беше малко неравна, помисли си тя с усмивка, след неумелия й аматьорски опит да го подстриже. Погали го по бузата — драскаше, вече няколко дена не беше се бръснал.

Толкова много промени, помисли си тя, малки и огромни и за двамата.

А най-значителната предстоеше да му съобщи.

— Макс. — Тя се претърколи, за да седне, и тогава забеляза, че той почти е заспал. Денят, изпълнен със стрес, усилия и напрежение — лично, физическо, магическо — беше труден.

Тя се замисли дали да не му каже на сутринта, но бързо се отказа и реши, че трябва да е сега, преди да угаси свещите. Още сега, докато любовта им все още потръпваше във въздуха.

— Макс — повтори тя. — Трябва да ти кажа нещо. Важно е.

— М-м-м.

— Много е важно.

Той отвори очи. Надигна се.

— Какво не е наред? Да не би нещо да се е случило, докато днес ме нямаше?

— Всичко е наред. — Тя пое ръката му и без да откъсва очи от неговите, я притисна към корема си. — Макс. Ще имаме бебе.

— Ка…

Тя видя всичко. Объркване, шок, внимание.

— Сигурна ли си?

Вместо да отговори, тя стана, отиде до гардероба и извади теста за бременност от мястото, на което го беше скрила. Той заблестя в ръката й. След това и в неговата, когато тя му го подаде.

— Създадохме го заедно. Ти и аз.

Той я погледна и тя забеляза онова, от което имаше най-голяма нужда. Забеляза радостта.

— Лана. — Той я привлече към себе си, притисна лице между гърдите й. Вдъхна аромата й, наслади се на чудото на момента. — Дете. Наше дете. Ти добре ли си? Става ли ти лошо? Ами…

— Чувствам се по-силна от когато и да било. Нося онова, което създадохме двамата. Нашата любов, нашата светлинка, нашата магия. Ти си щастлив.

— Нямам думи — увери я той. — С думи си изкарвам прехраната, но не мога да опиша как се чувствам. — Той постави отново ръка върху корема й. — Наше.

— Наше — повтори тя и притисна ръката си върху неговата. — Искам засега поне да си остане единствено наше. Не искам да казвам на другите. Е, Еди знае. Не исках да ти казвам нищо, докато не съм сигурна, затова го помолих да ми донесе тест. Но не искам да казвам на другите.

— Защо? Това е велико, нещо красиво.

— Наше — повтори отново тя. — Както тази вечер. Само наша. Може би част от това е най-обикновено суеверие. Нали казват да не се съобщава до края на първия триместър. И това е всичко, което знам за бременността. Господи…

Тя седна до него и веднага стана.

— И никакъв алкохол. Вече е забранен. Може би затова чашата вино, която ми даде Алегра, миришеше лошо. Както и да е. Господи! Сега не мога просто да потърся в Гугъл и да разбера какво да очаквам. Нервно ми е, че не знам. Може и да съм егоистка и суеверна, задето не искам да кажа.

— Тогава няма да казваме на никого, докато не си готова. И ще разберем… каквото е необходимо.

— Как?

— Ще намерим книга. Все някъде трябва да има библиотека или книжарница. Междувременно, ще използваме здравия си разум. Почиваш, когато имаш нужда от почивка, и се храниш добре.

— Мисля, че има специални витамини, които трябва да пия.

— Може да ги намерим. Но жените са раждали хиляди години и без тях.

Тя се засмя, но погледът й стана стоманен.

— Лесно им е на мъжете да приказват.

— Така ли? — Той посегна към ръката й. — Аз ще се грижа за теб, и за двамата, кълна се. Това е било писано, Лана. Как се е случило, след като вземахме предпазни мерки? Кога се е случило? Това е знак — добави той и погледна теста. — На това дете му е било писано да се появи. Ще разберем какво трябва да се направи, за да го въведем в света и да направим света безопасен за детето ни.

Тя седна до него.

— Винаги знаеш как да ме успокоиш. Имай ми доверие. Аз ти вярвам. Това е писано да бъде. Ще намерим начин.

Той се обърна към нея и я целуна.

— Обичам те. Обичам и двама ви.

— Макс. Чувствам се по същия начин.

Той пое ръката й в своята.

— Кълна ти се, че всичко, което съм, всичко, което имам или ще имам, е и твое, ще те защитавам, ще те закрилям, ще те обичам с всеки дъх. Бъди до мен, моя съпруга, моя приятелка от този момент нататък.

Сърцето й преливаше от щастие.

— Ще бъда. И аз ти се кълна във всичко, което съм, което имам или ще имам. Ще те защитавам, закрилям и обичам с всеки свой дъх. Бъди до мен, мой съпруг, мой приятел от този момент насетне.

— Ще бъда. — Той целуна преплетените им ръце, след това запечати обещанието с целувка по устните й.

— Това е всичко, от което имаме нужда между нас, но искам да ти дам пръстен. Искам този символ за нас.

— И за двамата — отвърна тя. — Кръгът, символът.

— И за двамата. — Легна до нея и я погали. — Колко голямо е нашето бебе?

— Почти седем седмици.

— Истинско чудо — прошепна той и я прегърна.

 

 

В продължение на цели две седмици всички направиха усилие и живееха в разбирателство.

Макс познаваше добре и себе си, и брат си. Както и предполагаше, двамата имаха сблъсъци неведнъж по време на упражненията и напътствията. Макс обаче призна пред Лана, че имат напредък.

Възникваха спорове, но те бяха нормални и бързо отминаваха.

Слънчевите мартенски дни разтопиха част от снега и въпреки че всичко подгизна, обещанието, че пролетта ще се завърне скоро, подмами всички навън за по-дълго.

По откри лък за ловуване и всеки ден се упражняваше. Лана често го наблюдаваше от прозореца в кухнята как стреля по мишена, която си направи от шперплат.

Той ставаше все по-добър. За нейно облекчение, още не бе насочил стрелите си към сърните, които се скитаха в гората.

Шон и Еди се сближиха покрай риболова и видеоигрите.

По отиде с Макс до градчето и съобщи, че Вълчето момче, както нарече Флин, не проявява интерес да се присъедини към групата.

Макс тайно донесе на Лана витамини за бременни, които намери в аптеката.

Когато навлезе в десетата седмица, Лана се чувстваше все така здрава и силна. Готвеше, присъединяваше се към упражненията на Макс и Ерик, излизаше на дълги разходки с Макс или с Еди и Джо и участваше в игрите вечер, три пъти в седмицата, макар че обикновено губеше.

Знаеше, че Макс разглежда карти и обмисля пътища, търси най-добрата посока, в която да поемат през пролетта. Въпреки че бе започнала да се чувства като у дома си, дори доволна в новата им къща, тя го разбираше.

Трябваше да намерят повече хора, място, което могат да защитават, а не къща с един-единствен път към нея. Дори с онова, което бяха намерили в малкото градче, провизиите нямаше да стигнат за дълго.

— Защо да чакаме? — попита Алегра, докато групата обсъждаше различни възможности. — Защо да не тръгнем веднага?

— Защото имаме подслон и запаси. Имаме топлина и светлина — напомни Макс. — Не искаме да се озовем някъде без всичко това, насред снежна буря. След месец вече няма да има опасност.

— Още един месец. — Алегра притисна ръце към главата си. — Знам, че мрънкам, но, о, боже. Тук сме вече цяла вечност. Не сме виждали друг човек, освен онова откачено хлапе. Ако целта е да намерим хора, нищо не правим.

— Ами ако се натъкнем на неподходящи хора? — попита Ким. — Точно когато не сме готови?

— Добре, знам, че нещата бяха откачени в колежа и дори по пътя насам. Но това беше преди много седмици. Може положението вече да се е нормализирало. Досега трябва да са създали ваксина. Не знаем нищо, защото сме по средата на нищото.

— Тя е права — вметна Ерик.

— Да, ясно, че сме като в кутия и не знаем какво става извън нея. — Шон се намести на мястото си. — Само че Макс е прав за снега през март и началото на април. Имаше затопляне, затова станахме неспокойни, но то няма да трае дълго.

— Ти да не би да си новият местен метеоролог?

Той се изчерви, когато Алегра го засече, но запази самообладание. Приятелството с Еди беше напомпало самоувереността му, помисли си Лана.

— Не, но съм прекарал тук повече време от теб. От всеки от вас. Имахме страшен късмет, че успяхме да се доберем дотук. Ще чакаме до април и тогава ще имаме по-добри шансове да излезем от кутията, без да измръзнем някъде. Тогава ще разберем какво става навън.

— Кажи им каквото ми каза — обърна се По към Ким. — Хайде — подкани я той, когато тя го погледна, — трябва и това да имаме предвид.

— Добре. Голям минус. — Тя се отпусна назад на стола и забарабани с пръсти по масата. — През февруари чухме емисия от Ню Йорк — Еди също я е гледал. Няма прогрес по ваксината, правителството се разпада, има над два милиарда мъртви.

— Не знаем дали всичко това е истина — възрази Алегра. — Или каквото и да било от казаното.

— Доказателствата го потвърждават. Онова, което видяхме със собствените си очи. Можеш да погледнеш оптимистично и да се надяваш, че след това е имало някакъв напредък с ваксината и след седмица вече е била факт. След това трябва да бъде произведена за масова употреба и разпространена, а транспортът е почти напълно разпаднала се структура. Но да си чак такъв оптимист, че да смяташ, че ваксината е създадена, произведена и разпространена… За това е нужно време — изтъкна Ким. — Хората умираха като мухи. Тази ваксина ще имунизира или ще лекува? Ще излекува ли умиращите? Като знаем с каква скорост си отиваха заразените, напълно реалистично е да предположим, че още един милиард са измрели. Напълно реалистично е да кажем, че почти половината от населението на света е заличено. И дотук с оптимизма.

— Кажи им сега песимистичния вариант — настоя По.

— Ваксина няма. Ако можем да съдим по нашия кампус, смъртността е седемдесет процента — значи около пет милиарда човека.

— Няма да повярвам на тези глупости. — Гласът на Алегра трепереше, когато посегна към ръката на Ерик. — Това не го вярвам.

— Да вземем средното положение между оптимистичната и песимистичната прогноза. — Ким замълча за кратко, но По я подкани и тя продължи: — Дори да вземем нещо по средата, навън е адска каша. Телата не са погребани и ще разпространят други болести. Паника и разни идиоти насилници оставят още мъртви. Отчаянието води до самоубийства. Прибавете и рухналата инфраструктура, развалената храна, липсата на ток, недостатъчно добрите комуникации. Това, че сме затворени тук два месеца, е като пикник.

— Какво предлагаш? — попита Ерик. — Да останем тук завинаги ли?

— Не можем. Няма да ни стигне горивото, за да изкараме втора зима. Нямаме достатъчна защита, ако някой иска да вземе мястото ни. Освен това трябва да знаем — добави Ким, — имаме нужда от хора и да се надяваме, че някои от оцелелите са лекари, учени, инженери, дърводелци, заварчици, фермери. Да се надяваме, че хората все още искат да правят бебета. Трябва да създадем общности, безопасни места.

— Знаете ли колко пушки има само в този щат? — продължи тя. — Няма да сме единствените въоръжени. Господи, помислете за ядрените оръжия, биологичните оръжия, до които някоя откачалка може да се добере. Така че, да, трябва да се махнем оттук, да се опитаме отново да изградим всичко, преди някой друг да ни вдигне във въздуха.

— Аз… — Алегра притисна ръка към слепоочието си. — Боли ме главата. Може ли да…

Лана стана и отиде до шкафа с лекарствата.

— По скалата от едно до десет?

— Осем. Може би девет.

— Вземи две. — Тя подаде две обезболяващи на Алегра.

— Благодаря. Не се чувствам много добре. Отивам да си легна.

— Извинявай — започна Ким, но Алегра поклати глава.

— Не. — Поклати я отново. — Не…

— Наистина ли мислиш, че положението е толкова зле? — попита Ерик.

— Мисля, че трябва да сме подготвени, да.

— Мили боже. — Той затвори очи, изпусна сдържания дъх. — Ще се кача горе, за да видя дали е добре. — Тръгна, но се спря и погледна Макс. — Ами хората като нас?

— Ще има и добри, и лоши, като всички останали.

— Ясно.

Еди седна и продължи да гали Джо по главата.

— Когато тръгнем, трябва да се отправим на юг, към Кентъки като за начало. Това е ясно. Както каза По, трябва да намерим място, на което да ловуваме, да има риба и да отглеждаме разни неща.

— Ние сме добри в риболова.

Еди се ухили към Шон.

— И още как.

Лана погледна към Ким.

— Оптимистка ли си, или песимистка? Не увъртай — добави тя, когато забеляза, че Ким се кани да направи точно това.

— Песимистка. Виж, репортерката не беше някоя откачалка. Гледах я седмици наред преди последното предаване. Тя се държа мъжки дори с пистолет до главата, дори когато онзи си пръсна мозъка до нея. Каза каквото знаеше, онова, в което вярваше, и което бе убедена, че хората трябва да знаят. Цифрите в онзи момент, разпадането на правителството, военното положение и без ваксина на хоризонта… Седемдесет процента, може би повече. Господи, ако смъртните случаи са толкова много, значи си прецакан отвсякъде.

— Добре. — Трябваше да мисли трезво. Заради детето си. — Всеки от нас си има силни страни. По става цар с лъка.

— Всички имаме нужда да минем обучение с оръжия — обади се Макс. — Трябва да се научим как да се защитаваме, как да ловим и животни, и риба. Как да готвим.

Лана се усмихна.

— Аз съм на разположение за всеки, който иска уроци. Разменям ги за уроци по кормуване.

— Аз съм добър шофьор. Нито един азиатец не се пречупва, чернокожо момче.

По се изкиска към Ким.

— Тъкмо чернокожата в теб умее да шофира. Имаме месец, за да отработим всичко това.

— Тогава отиваме на юг. — Макс кимна на Еди. — По-топъл климат, по-дълъг сезон за отглеждане на посеви.

— Ако се сдобием с ток, със силата на вятъра или водата — продължи Ким, — ще си построим оранжерия — ето ти дълъг сезон за посеви. Трябва да има предостатъчно добитък. Ще си завъдим крави, кокошки, прасета.

— Ще си създадем свят ли? — попита Еди.

Ким сви рамене.

— Само това ни остава.

 

 

Лана спа зле, преследвана от сънища.

Врани кръжаха, както преди, над черния кръг. Проблесна и после нещо тъмно закри небето. Кървави светкавици пламтяха с него, последва тътен на гръмотевица.

Тя тичаше, обгърнала с ръка натежалия си корем, дъхът й свистеше, от нея течеше и пот, и кръв. Когато не можеше повече да тича, се скри и коленичи в сенките, докато онова, което я преследваше, се мяташе, препускаше, таеше се, изплъзваше се.

Когато кошмарната нощ приключи, тя вървеше с разбито сърце и плачеше. Беше въоръжена с нож и пистолет, жена, която онази, която навремето живееше в Ню Йорк, никога не би познала.

Измина километър и половина, два, после три с една-единствена цел. Бе готова да защити детето, което носеше, на всяка цена.