Нора Робъртс
Година първа (26)

Епилог

През последния ден от Първата година Лана остана на прозореца, загледана в сипещия се сняг. Гушна Фалън и се питаше какво ще донесе новата година.

Предишната година беше с Макс на парти в Сохо, пиеше вино, смееше се, танцуваше. Хиляди се бяха събрали на Таймс Скуеър, за да видят падането на топката.

Често мислеше за Макс. Достатъчно беше да погледне Фалън и вече гъстата гарвановочерна коса, очите, които се превръщаха от бебешко синьо в опушено сиво.

Болката бе намаляла, бебето беше част от оздравяването.

Също и Саймън.

Също както бе наясно с чувствата му към нея, тя бе сигурна в искрената му обич към бебето.

Щеше да завърши тази първа година със спомени за мъжа, когато обичаше, спомени, които щяха да останат безценни. Щеше да започне нови като даде сърцето си на мъжа, когото бе обикнала.

— Ти си връзката между нас, мое дете. — Докосна с устни косата на Фалън. Вдигна високо бебето, накара я да бърбори и да зарита с крачета. — Ти си всичко.

Чу лая на кучетата и прегърна бебето, видя мъж на кон да приближава към къщата.

Първо нахлу страхът. Винаги ли щеше да е така?

Тя се втурна към кенгуруто, което бе направила, и постави вътре Фалън, за да са свободни ръцете й, преди да извади пушката. Беше готова за защита. Наблюдаваше как Саймън пристъпва към непознатия.

Той слезе от коня. Беше в дълго, тъмно палто, държеше юздите в ръка в ръкавица. Не носеше шапка, снегът падаше върху гъста, вълниста коса. Брадата му, къса, тъмна като косата, бе прошарена.

Двамата заговориха. Саймън погледна към къщата, след това остави мъжа с коня в снега.

— Кой е този? — попита Лана, когато Саймън отвори вратата. — Какво иска?

— Казва се Малик. Каза, че е дошъл да се поклони на Вестителката и майка й и няма да влезе, ако не го поканите. Каза, че има много да ти разказва. Не е въоръжен.

— Знае за бебето?

— Знае в коя нощ е родена, Лана. Знае часа. Знае името й. Казва, че се е клел да я защитава. Вярвам му. — Саймън взе пушката от ръцете й. — Но ще го отпратя, ако не искаш да говориш с него.

— Той притежава сили — отвърна тя. — Чувствам ги. Той ми позволява да ги почувствам, затова знам, че няма да ги използва, за да ни нарани. Ще ми се да не се налагаше да говоря с него. Иска ми се тя да беше единствено мое дете. Но…

Лана пристъпи към вратата, погледна навън.

— Заповядай, влез.

— Благодаря. Може ли да оставя коня си някъде, за да не го вали?

— Аз ще се погрижа. — Саймън докосна косата на Фалън и стисна ръката на Лана за кураж. — Никой няма да я нарани.

— Покани го в кухнята. Ще му приготвя нещо за ядене.

Тя затопли супа, направи чай, сложи хляб. Саймън въведе Малик.

— Благословени да сте — рече Малик. — И да е вечно жива светлината, която си довела на този свят.

— Има храна.

— И доброта. Може ли да седна?

Тя кимна, но продължи да притиска бебето.

— Откъде знаеш за дъщеря ми?

— Идването й бе записано, изпято, предсказано. Преди една година тъканта бе разкъсана, везните са наклониха, когато кръвта на прокълнатия докосна святата земя. Последва мор и магията отвръща на удара. Няма защо да се страхуваш от мен.

— Защо тогава толкова ме е страх?

— Ти си майка. Коя майка не се страхува за детето си, особено дете с такава съдба. Може ли да похапна? Постих три дена в чест на Вестителката.

— Да. Съжалявам.

— Дай на мен. — Саймън пое Фалън. Тя веднага започна да бъбри нещо, подръпна косата му. След това погледна сериозно Малик.

— Тя все още помни и вижда част от онова, което ще се случи. Знае три пъти повече от тук и сега. Ти също го виждаш — обърна се той към Лана.

Притисната от съдбата, Лана седна.

— Няма ли избор за нея?

— О, тя ще избира много пъти, както всички ние. Ако Макс беше избрал да тръгне на север, вместо на юг, ако ти беше избрала да останеш, вместо да мислиш първо за детето и за приятелите си, ако Саймън беше избрал да те отпрати, всички щяхме да сме другаде в този момент. Но сега сме тук и аз прекъсвам поста си с изключителна супа.

Той погледна Фалън, докато ядеше.

— Тя ще стане забележителна красавица и това, разбира се, не е въпрос на избор. Взела е много от теб, от рождения си баща. Ти ще я научиш на всичко, което знаеш, както баща й оттук насетне ще я учи. Както и аз, когато дойде времето.

— Ти ли?

— Това е задачата ми. Това е изборът ми. Нека първо те успокоя. В продължение на тринайсет години тя ще бъде в безопасност. Те ще обикалят и търсят, но няма да я открият. Когато ме видиш отново, трябва да ми я повериш за две години.

— Няма…

— Това ще бъде твой избор и неин. Две години ще я уча на онова, което знам, ще я обуча да стане онова, за което е родена. През тези години светът ще гори и кърви. Някои ще строят, други ще рушат. Колко по-лесно е да разкъсваш, след това да поправяш. Колко години ще минат преди тя да бъде готова, преди да вземе меча и щита, не виждам. Но без нея и онези, които води, страданието ще бъде безкрайно.

— Ами ако кажем не — попита Саймън, — това ли ще бъде краят?

— Имате тринайсет години, за да премислите избора си, за да се подготвите за него. Също и тя. Нося й дарове.

Той им подаде чисто бяла свещ.

— Единствено тя може да я запали и тя ще я води в мрака. — Той остави свещта и отново отвори длан. На нея имаше кристална топка. — Единствено тя може да види какво се крие в нея и ще й покаже пътя.

Постави я до свещта.

— А… — В дланта му се появи розово мече. — Съвсем не всичко е дълг. Дано й донесе спокойствие и радост. Знайте, че тя винаги ще разчита на моя меч, моя юмрук, моите сили. За мен е чест да бъда ментор, учител, защитник на Фалън Суифт. Благодаря ви за храната.

Той изчезна.

Саймън отстъпи крачка назад с бебето.

— Той просто… Кой го може? Ти можеш ли?

— Никога не съм опитвала.

— По-добре недей. Никой няма да ни я отнеме, ако кажем майната ти. Никой не може да ни принуди да я предадем на някакъв маг за две години в някакъв лагер за магове.

— Докато я носех, знаех — прошепна Лана. — Тя знаеше. Тринайсет години ще бъде в безопасност.

— Ще я пазя всеки ден от живота си.

— Знам, знам. — Тя се надигна и се обърна към него. — В деня, когато тя се роди, се събудих и ти спеше до мен, изтощен, и я прегръщаше. Тогава разбрах. Беше й направил люлка със собствените си ръце, беше мислил за нея още преди тя да се роди. И аз разбрах.

— Той я нарече Фалън Суифт. Своето име ли ще й дадеш?

— Аз… да. Бих й дала всичко, но… Обичах Макс. И тя ще го обича. Ще й разкажа всичко за него.

— Разбира се.

— Какво ме доведе тук, Саймън? Тя ли беше? — Тя пристъпи по-близо, усмихна се, когато Фалън стисна пръста й и се опита да го захапе. — Аз ли бях? Дали не беше Макс, който ме тласкаше към човек, който ще ми даде обич и защита? На когото той би се доверил и би уважавал? Може би всичко това. Може би нещо у теб ни привлече тук. Ти също си й баща. Ти си бащата, който я люшка нощем, който ще й помогне да проходи и да проговори. Ти ще се тревожиш за нея, ще се гордееш с нея. Тя е голяма щастливка, че има двама добри мъже за бащи. Тя носи името на Макс. Бих искала да има и твоето.

— Дадено. — Чувствата го притиснаха. — С гордост ще й го дам.

— Фалън Суифт. — Лана вдигна верижката, пръстена на Макс, свали ги от врата си. — Ще го запазя за нея. — Постави го до подаръците на масата. А това… — Тя свали годежния пръстен от лявата си ръка и го постави на дясната. — Ще го нося в чест на мъжа, когато обичам. Ще го приемеш ли?

— Не разбирам накъде биеш…

Той нямаше да пристъпи към нея, помисли си тя, нямаше да премине тази линия. Защото разбираше какво е чест. Защото живееше почтено.

Затова тя пристъпи напред, докосна бузата му, наведе се и го целуна.

— Имам късмет, че обичах един добър човек и той ме обичаше. Имам късмет, че обичам друг. Ти обичаш ли ме?

Фалън се сгуши на рамото му и Саймън бе изгубен.

— Не съм спрял да мисля, откакто те хванах с яйцето в ръка. Мога да почакам — започна той, но тя го целуна отново.

Този път той я привлече, бебето остана между тях и той се наслади на устните й.

— Краят на годината е — каза му тя. — Ужасна година, изпълнена с чудеса и горчивина, с радост. Искам да започна следващата с теб. Искам да очаквам всички следващи с теб. Искам да бъда твоето семейство.

Тя усети радостта, когато той я прегърна, благословената топлина, когато устните им се срещнаха. Този живот трябваше да бъде изживян.

Детето подскочи между тях, загука весело.

Размаха ръчичка и запали свещта.