В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (7)

I

Лайла Бард живееше съгласно едно просто правило: ако нещо си струва да се притежава, значи си струва и да се отнеме.

Тя поднесе сребърния часовник под мъждивата светлина на уличния фенер и се възхити на сиянието на лъскавия метал, като се чудеше какво ли значат гравираните отзад инициали: Л. Л. Е. Чопна часовника от един джентълмен: тромав сблъсък на твърде пренаселения тротоар доведе до незабавно извинение и потупване на жертвата по рамото — отработена хватка за отвличане вниманието от шарещата в джобовете ръка. Лайла притежаваше не просто чевръсти пръсти, а и пипаше леко. Подръпване на цилиндъра и любезно „лека нощ“ — и ето ти я горд нов собственик на времеизмервателен уред, чийто предишен господар си продължи по пътя, без да разбере какво се е случило.

Лайла не се интересуваше от самия предмет, но много я вълнуваше онова, което щеше да й купи: свобода. Слабо извинение за стореното, несъмнено, но все пак по-добро от затвор или дом за бедняци. Тя прокара облечения си в ръкавица палец по кристалния циферблат.

— Знаете ли колко е часът? — попита някой зад гърба й.

Лайла се извърна и трепна. Беше я заговорил констабъл.

Тя поднесе ръка към ръба на цилиндъра си — откраднат от дремещ шофьор преди седмица — с надеждата жестът да мине за поздрав, а не за нервен тик и опит да скрие лицето си.

— Девет и половина — избуча басово и пъхна часовника в джоба на жилетката под сюртука си, като внимаваше констабълът да не мерне разнообразните оръжия, блеснали изпод него. Лайла беше висока и слаба, с момчешко телосложение, което й помагаше да минава за млад господин — но само от разстояние. По-щателен оглед щеше да развали илюзията.

Лайла знаеше, че трябва да се обърне и да си тръгне, докато още е възможно, но въпреки това, когато констабълът потърси с какво да си запали лулата и не намери огниво, тя му донесе дървена тресчица от улицата. Стъпи с ботуш върху стойката на уличния фенер и се надигна пъргаво да запали борината от пламъка му. Светлината на фенера озари челюстта, устните и скулите й и очертанията на лицето й се разкриха под цилиндъра. Сладостна тръпка пробяга през гърдите й, пришпорена от близостта на опасността, и Лайла се почуди — не за първи път — да не би да й има нещо. Барън често го казваше, но той беше досадник.

Търсиш си неприятности, така казваше. Ще си ги търсиш, докато ги намериш.

Неприятностите те търсят, поправяше го тя. И не спират да търсят, докато не те намерят. По-добре да ги издиря първа.

Защо искаш да умреш?

Нищо подобно, така отвръщаше тя. Просто искам да живея.

Лайла слезе от стълба на фенера и лицето й отново се скри в сенките на цилиндъра, докато подаваше горящото парченце дърво на констабъла. Той измърмори благодарности и запали лулата, изпуфка няколко пъти и се накани да си тръгне, но се спря. Сърцето на Лайла изпърха нервно, докато той отново я оглеждаше, този път малко по-внимателно.

— Трябва да се пазите, сър — рече полицаят накрая. — Самичък, посред нощ… Като нищо ще ви пребъркат джобовете.

— Обирджии ли? — учуди се Лайла, като се постара да говори в ниските регистри. — Не и в Итън!

— Мчи да — констабълът кимна и измъкна от джоба си сгънат лист хартия.

Девойката посегна и го взе, макар още от пръв поглед да разбра какво представлява. Плакат „Търси се“. Втренчи се в скицата: изобразяваше просто тъмен силует, надянал маска — неясно парче плат над очите — и широкопола шапка.

— Граби по улиците, дори е обрал няколко господа и истинска дама. Такива работи могат да се очакват, разбира се, но не и тук. Направо невъзможен бандит е този!

Лайла се постара да прогони усмивката си. Вярно беше. Преджобването на дребно по Саут Банк беше едно, а кражбата на сребро и злато от притежателите на карети в Мейфеър — съвсем друго, но крадците, дето си стояха по бордеите, бяха глупаци. Бедните винаги си отваряха очите на четири. Богатите щъкаха наоколо под защитата на представата, че са в безопасност, стига да се придържат към почтените части на града. Лайла обаче беше наясно, че почтени райони няма. Има само смотани квартали и глупави такива, и бързо се беше научила къде да си разиграва коня.

Тя върна листа и килна крадения си цилиндър към констабъла.

— Ще си пазя джобовете значи.

— Непременно — подкани я той. — Не е като едно време. Всичко се мени… — и с тези думи се отдалечи; дърпаше от лулата си и мърмореше как светът се разпада и тям подобни — Лайла не чу останалото заради тътнещия в ушите й пулс.

Щом ченгето изчезна от поглед, тя с въздишка се облегна на фенера, замаяна от облекчение. Смъкна цилиндъра от главата си и огледа натъпканите в него маска и широкопола шапка. Усмихна се под мустак. След това отново си сложи цилиндъра, оттласна се от стълба и се упъти към пристанището, подсвирквайки си пътем.