В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (36)

III

По време на щателното ровичкане около руините на „Рубинени поля“, Кел бе пропуснал да обърне внимание на пряката, където го бяха пресрещнали враговете при първото му идване — и където остави след себе си два трупа — само преди няколко часа. Ако бе навлязъл в нея, щеше да види, че единият труп е изчезнал — главорезът, когото остави облечен в камък.

Същият бандит сега крачеше по тротоара и си тананикаше тихичко, докато се наслаждаваше на слънчевата топлина и далечните отзвуци от празненствата.

Тялото му не се справяше особено добре. Повече го биваше от другата черупка, разбира се, пияницата в по-мъждивия Лондон, който въобще не изкара дълго. Този тук се държеше далеч по-добре, несравнимо по-добре, но вече целият бе изгорял отвътре и започваше да почернява и отвън, тъмата се разпростираше във вените му и по кожата като петно. Вече не приличаше толкова на човек, колкото на овъглено парче дърво.

Но това можеше да се очаква. В крайна сметка доста се беше потрудил.

Снощи лампите на дома за наслади горяха ярко и примамливо в мрака и една жена го чакаше на прага с нарисувана усмивка и коса с цвета на огъня, на живота.

— Аван, рес настар — бе измъркала тя на сладкия арнески език. Повдигна полите си, когато го казваше и му показа коляното си отдолу. — Няма ли да влезете?

И той се отби, а монетите на главореза подрънкваха в джоба му.

Жената го поведе по коридор — тъмен, много по-тъмен, отколкото нощта навън — и той я остави да води, като се наслаждаваше на допира до ръката й — или по-скоро на пулса й — в своята. Тя така и не го погледна в очите, инак щеше да забележи, че са много по-тъмни от коридора околовръст. В место това се съсредоточи върху устните му, яката, колана.

Той все още изучаваше нюансите на новото си тяло, но успя да притисне напуканите си устни в меката уста на жената. Помежду им премина нещо — въгленче от чисто черен огън — и тя потрепери.

— Ас бесара — прошепна той в ухото й. Вземи.

Свали роклята от раменете й и я целуна по-дълбоко, а по езика й и през главата й премина тъмата му. Беше опияняваща. Мощ. Всички я искаха, искаха да са близо до магията, до източника й. И жената го прие с отворени обятия. Прие него. Нервите й трепкаха, когато магията ги обземаше, пируваше с течението на живота, на кръвта, на тялото. Той бе взел насила пияндето, Бут, но доброволен домакин винаги бе по-добрият избор. Или поне траеше по-дълго.

— Ас херена — гукаше той, притиснал тялото на жената към леглото. Отдай. А когато я взе и тя го допусна в себе си, продължи: — Ас атера. Порасни.

Движеха се заедно като съвършен пулс, единият изкървяваше в другия и когато се свърши, а очите на жената се отвориха, отразиха неговите — и двете лъскаво черни. Тварта в кожата й придърпа пухкавите й устни в крива усмивка.

— Ас атера — повтори и тя и се изхлузи от леглото.

Той се изправи и я последва и двамата излязоха — един ум в две тела — да обиколят първо през дома за удоволствия, а сетне и навън в нощта.

Да, доста се беше потрудил.

Крачеше към очакващата го червена река и чувстваше как се разпространява през града, а пулсът на магията и живота се разстилаше пред него като дългоочаквано пиршество.