В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (11)

II

Кел премина през вратата между световете и потрепери. Червеният Лондон беше изчезнал и отнесъл топлината със себе си; ботушите му тупнаха върху леден камък и дъхът му разцъфна във въздуха пред устните, а той побърза да се загърне по-плътно в палтото си — черното със сребърните копчета.

Присте ир есен. Есен ир присте.

„Силата е в равновесието. Равновесието е в силата“. Едновременно девиз, мантра и молитва, думите бяха изписани под кралската емблема на Червения Лондон и се срещаха във всички магазини и домове. Хората в света на Кел вярваха, че магията не е нито неизчерпаем ресурс, нито основен такъв. Предназначена беше за употреба, но не и за злоупотреба и се прилагаше колкото с почит, толкова и с предпазливост.

Белият Лондон имаше съвсем различни представи.

Тук не гледаха на магията като на равна. Смятаха я за нещо, което трябва да се завоюва. Да се поробва. Да се владее. Черният Лондон беше допуснал магията да проникне в него, да го превземе и да го погълне. Като последица от рухването на града, Белият Лондон бе възприел противоположния подход — търсеше начин да обвърже магията по всякакъв възможен начин. Силата в равновесието се бе превърнала в Силата в превъзходството.

И понеже хората воюваха за управлението на магията, тя им се съпротивляваше. Свиваше се в себе си, заравяше се в земята и ставаше недостъпна. Хората драпаха по повърхността на света, копаеха малко магия — колкото все още можеха да докопат — но тя беше разредена и се разреждаше още повече, ведно с онези, които се биеха за нея. Магията изглеждаше решена да умори похитителите си от глад. И бавно, полека, успяваше.

Тази битка имаше страничен ефект и той беше причината Кел да нарече Белия Лондон бял: всеки инч от града, денем или нощем, лете или зиме, мъкнеше все същата плащаница, все едно тънък пласт сняг — или пепел — се бе утаил върху всичко. И всички. Магията тук беше горчива и зла и източваше живота на света, топлината и цветовете, изсмукваше ги от всичко и оставяше само бледи и подути трупове след себе си.

Кел окачи на шията си монетата от Бял Лондон — тежка желязна чудесия — и я пусна обратно под яката си. Отчетливата чернота на палтото му изпъкваше на избелелия фон на градските улици и той пъхна окървавената си ръка в джоба, преди наситеночервеният й цвят да внуши на хората зловредни идеи. Седефената повърхност на полузамръзналата река — тук не я наричаха нито Темза, нито Айл, а Сийлт — се простираше зад гърба му, северната страна на града стигаше до хоризонта. Пред него се намираше южната половина и на няколко пресечки по-нататък замъкът промушваше въздуха с подобни на кинжали шпилове, а каменният му масив смаляваше сградите около него.

Кел не губи време, а се отправи направо нататък.

Твърде висок, младежът имаше навика да се прегърбва, но когато скиташе из улиците на Белия Лондон, се изправяше в целия си ръст, вирваше брадичка и опъваше рамене, а ботушите му тракаха по паважа. Променяше се не само стойката му. У дома Кел прикриваше силата си. Тук постъпваше тъкмо наопаки. Оставяше магията си да изпълва въздуха и изгладнялата атмосфера я поглъщаше, затопляше се върху кожата му и вдигаше струйки пара. Кел балансираше на ръба на опасен бръснач. Налагаше се да демонстрира сила, като същевременно я държи на сигурно място. Покажеше ли твърде малко и щяха да го смятат за плячка. Твърде много — и щеше да се превърне в ходеща награда.

На теория хората в града познаваха Кел или поне бяха чували за него и бяха наясно, че е под защитата на бялата корона. И пак на теория, никой не би проявил толкова глупост, че да се опъне на близнаците Дейн. Но гладът — за енергия, за живот — въздействаше на хората. Подтикваше ги към предприемчивост.

Ето защо през целия път Кел си отваряше очите на четири и следеше потъващото зад хоризонта слънце, наясно, че Белият Лондон е най-кротък на дневна светлина. Градът се променяше нощем. Тишината — неестествена, тежка тишина като от колективно сдържан дъх — се разбиваше и отстъпваше пред врявата: отзвуци на смях и страст, които се смятаха за начин да се призове сила, но най-вече от сбивания и убийства. Град на крайностите. Възбуждащ, може би, но смъртоносен. Улиците щяха да са почервенели от пролятата кръв още отдавна, ако главорезите не я изпиваха до капка.

Докато слънцето още беше на небосвода, бандити и паплач се мотаеха по праговете, надзъртаха от прозорците и се навъртаха в процепите между сградите. И всички следяха преминаването на Кел — с нагли погледи и изпосталели лица. Дрехите им бяха също тъй избелели, като всичко останало в града. Също и косите им, очите и кожата, чиято повърхност бе покрита с белези: от жигосване и изрязани с нож символи — все осакатявания, предназначени да ограничат магията, която успяваха да призоват, в телата. Колкото по-слаби бяха хората, толкова повече символични рани си нанасяха, съсипвайки плътта си в трескава битка да задържат малкото притежавана мощ.

В Червения Лондон подобни символични белязвания се смятаха за грешка, опетняваща не само тялото, но и магията, която носителите им привързват към себе си. Тук само силните можеха да си позволят да презират ритуалните белези и дори тогава не ги смятаха за ощетяващи — просто за драстична мярка. Но дори гледащите отвисоко на подобни процедури разчитаха на амулети и талисмани (единствен Холанд се движеше без никаква бижутерия, с изключение на брошката, която го определяше като слуга на трона). Магията тук не се даваше доброволно. Хората изоставиха езика на стихиите, щом те спряха да им се подчиняват (една-едничка се поддаваше на призоваване — изкривена форма на енергия, копеле на огъня и по-зловеща, опорочена сила). А колкото магия можеше да бъде придобита, я насилваха във формата на амулети, заклинания и обвързване. Никога не стигаше, не засищаше.

Ала хората не си бяха отишли.

Силата на Сийлт, дори и полузамръзнала, ги привързваше към града, чиято магия бе единствената останала искрица топлина.

И така, те живееха тук, а животът си вървеше. Онези, които (още) не бяха паднали жертва на мъчителния глад за магия, правеха каквото е нужно и си гледаха работата, като се стараеха да забравят как светът им бавно умира. Мнозина се придържаха към вярването за завръщането на магията: достатъчно силен властник ще успее да я принуди да изпълни отново вените на света и ще го съживи.

И така, те чакаха.

Кел се чудеше дали народът на Белия Лондон наистина вярва, че Астрид и Атос Дейн са достатъчно силни или просто изчакваха издигането на поредния вълшебник, който да ги свали от трона. Все някой, някога, щеше да го стори. Победител имаше винаги.

Близо до подножието на замъка тишината стана още по-плътна. Управниците на Сивия и Червения Лондони се ширеха в дворци.

Белият Лондон държеше своите в крепост.

Висока стена заобикаляше замъка, а между извисяващата се цитадела и външната й стена се простираше необятен павиран двор на мястото на рова на титаничната постройка — и тук гъмжеше от мраморни статуи. Знаменитата Круз Мейкт — Каменната гора — беше направена не от дървета, а от статуи и всичките — човешки. Слуховете разправяха, че не винаги тези хора са били каменни и гората всъщност е гробище, което Дейн пазят като спомен за убитите от тях и като напомняне на всеки преминал през външната стена какво се случва с предателите в държания от близнаците Лондон.

Кел пристъпи под входната арка, прекоси плочника на двора и се приближи до масивните каменни стъпала. Десетима стражи обграждаха стълбището на крепостта, неподвижни като статуите в гората. Не бяха нищо повече от кукли, които крал Атос бе лишил от всичко, освен от дъха в дробовете, кръвта във вените и заповедта си в ушите им. Видът им накара Кел да потрепери. В Червения Лондон използването на магия за управление, обладаване или обвързване на тялото и ума на друг човек беше забранено. Тук беше просто поредният признак за силата на Атос и Астрид, за властта им над трона — и следователно за правото им да управляват.

Стражите стояха неподвижни; само празните им погледи проследиха как антари приближи и премина през тежките порти. Отвъд други стражи се бяха строили до стената на сводесто фоайе, неподвижни като камъни, с изключение на местещите се очи. Кел пресече фоайето и премина по друг коридор, оказал се празен. Едва когато вратите се затвориха зад гърба му, той си позволи да издиша и да свали с малко защитата си.

— Не бих се отпуснал все още — обади се глас от сенките. Миг по-късно в дълбините им се очерта и човешки силует. По стените имаше факли, които горяха, но никога не догаряха, и на тяхната трептяща светлина Кел видя автора на мъдрия съвет.

Холанд.

Кожата на белия антари беше почти безцветна, въгленовочерният му бретон — заресан напред така, че крайчетата да свършват точно над очите му. Едното беше сивкавозелено, другото — лъскаво и черно. И когато това око срещна погледа на Кел, все едно два камъка засвяткаха един срещу друг.

— Дошъл съм с писмо — осведоми го Кел.

— Така ли? — отвърна Холанд сухо. — Помислих, че си наминал за чай.

— Е, ще пийна и чай, предполагам, щом така и така съм тук.

Устните на местния антари трепнаха в гримаса, която не напомняше усмивка.

— Атос или Астрид? — попита той, сякаш ставаше дума за гатанка. Гатанките обаче имаха верни отговори, а такива липсваха, стигнеше ли се до близнаците Дейн. Кел така и не беше успял да реши с кого от двамата предпочита да се среща. Не им вярваше, когато бяха заедно, а поотделно — още по-малко.

— Астрид — отвърна, озадачен дали изборът му е мъдър.

Холанд не се издаде с нищо, само кимна и го поведе.

Замъкът беше построен като църква (а може и да е бил такава навремето), но с огромен и кух скелет. Вятърът свистеше през залите и стъпките отекваха по каменните плочи. Е, отекваха поне стъпките на Кел. Холанд се движеше със страховитата грация на хищник. На раменете му беше метнато късо бяло наметало. Развяваше се подире му и за да не падне го придържаше брошка — сребърна и обла, гравирана с шарки, които отдалеч приличаха просто на орнаменти.

Кел обаче знаеше историята на Холанд и на сребърната му брошка.

Не я беше чул от самия антари, естествено, а купи истината от посетител в „Ожарен кокал“ — още преди няколко години спазари целия разказ срещу един лин от Червения Лондон. Не разбираше защо Холанд — навярно най-могъщата личност в града, а сигурно и в света — ще служи на чифт прославили се главорези от рода на Астрид и Атос. Самият Кел бе идвал в града само няколко пъти преди падането на последния крал и бе виждал Холанд до управника, но в ролята на съюзник, не като слуга. По онова време той беше различен — по-млад и по-арогантен, да, но имаше и нещо друго, нещо повече… светлина в очите му. Огън. И после, между две посещения, огънят изчезна, също и кралят, заменен от близнаците Дейн. Холанд и досега присъстваше редом с тях, сякаш нищо не се беше променило. Но той беше различен, бе станал студен и мрачен и Кел искаше да узнае какво се е случило — какво е станало в действителност.

И тъй, тръгна да дири отговор. И го откри, подобно на повечето факти, намиращи го на свой ред, в пивницата, която никога не се местеше.

Тук тя се наричаше „Ожарен кокал“.

Разказвачът, присвит на стола, стискаше монетата, сякаш да се сгрее на нея и пресъздаде разказа на мактански — гърления местен език на суровия град.

— Он вейр тьок… — поде тихичко. Говори се, че… — Нашият трон не те очаква още с раждането. Не го възкачваш благодарение на кръвта си. С кръв се взема. Някой си просича път до трона и го удържа колкото успее — година, понякога две — и после пада, а на негово място се издига друг. Кралете идват и си отиват. Цикълът не спира. И обикновено няма нищо сложно. Убиецът заема мястото на убития… Преди седем години обаче, при падането на последният крал, неколцина се опитаха да си присвоят короната му, но накрая останаха трима. Астрид, Атос и Холанд.

Кел се ококори. Знаеше, че Холанд е служил на предишния управник, ала не бе наясно за въжделенията му да става крал, макар че изглеждаше логично за антари в свят, където силата означава всичко. Би следвало той да е очевидният победител. И все пак близнаците Дейн се бяха оказали почти толкова силни, колкото бяха безмилостни и лукави. И, заедно, го бяха победили. Но не го бяха убили. Вместо това го бяха оброчили.

В началото Кел си помисли, че не е разбрал правилно — мактанският му не беше така добър като арнеския — и накара разказвача да повтори думата. Вукст. Оброчен.

— Брошката го държи — обясни клиентът на „Ожарен кокал“ и се потупа по гърдите. — Сребърната брошка.

Самата тя представлявала обвързващо заклинание, както обясни. И при това — черна магия. Дело на самия Атос. Кралят имал неестествен дар за контрол над другите — но „печатът“ не превърнал Холанд в лишен от разум слуга като стражата, която охранява стените на замъка. Не го кара да мисли, да чувства или да копнее. Кара го само да действа.

— Белият крал е хитър — допълни разказвачът и се заигра с монетата си. — Ужасяващ, но хитър.

Холанд внезапно спря и Кел принуди мислите и погледа си да се върнат в коридора на замъка и да се насочат към вратата, която им предстоеше да преминат. Проследи как белият антари вдига ръка към нея — към кръга прогорени в дървото символи. Сръчно прокара пръсти по тях — докосна четири по ред — а ключалката отвътре се подчини и така Холанд преведе Кел през входа.

Тронната зала, също тъй просторна и празна като останалата част от замъка, беше кръгла и облицована с бляскав бял камък — от заоблените стени и сводестите ребра на тавана до сияйния под и двойния трон на висока платформа в средата. Кел потрепери, макар в помещението да не беше студено. Само изглеждаше като направено от лед.

Усети как другият антари се изнизва, но не отклони вниманието си от трона и жената, седнала на него.

Астрид Дейн щеше да се слее с ледената белота, ако не бяха вените й.

Те изпъкваха на ръцете и слепоочията като тъмни нишки, а всичко друго в нея беше съвършено бяло. Почти всички местни жители се опитваха да скрият избледняването си: покриваха кожата си или я боядисваха, за да добие свежа розовина. Кралицата на Белия Лондон не го правеше. Дългата й безцветна коса бе сплетена на плитка, а порцелановата кожа се сливаше с краищата на туниката й. Цялото й облекло прилягаше като броня; яката на ризата беше висока, корава и пазеше гърлото й, а самата туника стигаше от брадичката до китките и кръста — не толкова от скромност, Кел беше сигурен, колкото за защита. Под бляскавия сребърен колан кралицата носеше прилепнали панталони, напъхани във високи ботуши (говореше се, че навремето един тип я наплюл, задето отказва да носи рокля; тя му отрязала устните). Единствените цветни елементи бяха бледосините й очи и зеленото и червеното на талисманите, окичили шията и китките й, и вплетени в косите й.

Астрид се бе настанила на единия от двата трона, под дрехите дългото й слабо тяло напомняше стегната пружина. Жилаво, но в никакъв случай лишено от сила. Тя си играеше с един от медальоните на шията си, с повърхност като заскрежено стъкло и ръбове, по-алени от прясно източена кръв. Странно, помисли си Кел, да видиш толкова ярка джунджурия в Белия Лондон.

— Надушвам нещо сладко — обади се кралицата. До този момент се взираше в тавана. Сега зарея поглед надолу и го спря върху госта си. — Здравей, момченце-цветенце!

Кралицата говореше английски. Кел знаеше, че не е изучавала езика, а — подобно на Атос — за целта разчита на заклинания. Някъде под плътно прилепналите й дрехи в кожата бе врязана руна за превод. За разлика от татуировките — дело на отчаянието — които си правеха гладните за сила, езиковата руна изразяваше войнишки подход към политически проблем. Червеният Лондон смяташе английския за признак на благороден произход, но Белият Лондон нямаше полза от него. Веднъж Холанд бе споделил с Кел, че навремето това била земя на воини, не на дипломати. Ценели битките повече от балните танци и не виждали смисъл в език, който техният народ не разбира. Вместо да губят години да учат общия за кралете език, онези, които възкачвали трона, просто се сдобивали и с руната.

— Ваше Величество — кимна Кел.

Кралицата се надигна до седнало положение. Ленивите й движения бяха преструвка. Астрид Дейн беше змия — бавна, само докато не реши да нанесе удар.

— Приближи се — призова тя. — Нека видя колко си порасъл.

— От доста време съм престанал да раста — отвърна Кел.

Тя простърга с нокът по подлакътника на трона.

— И при това не избледняваш.

— Все още не — той дари домакинята си с предпазлива усмивка.

— Приближи се — повтори кралицата, протегнала ръка. — Или аз ще те приближа.

Кел не схвана това обещание ли е, или заплаха, но и в двата случая нямаше избор, затова пристъпи напред към змийското гнездо.