В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (48)

IV

Лайла стъпи с черните си ботуши на обезцветена улица. От внезапната промяна леко й се виеше свят и тя се облегна на стената. Чу отгласа на стъпките на Кел подире си.

— Е, имаме подобрение — каза и се извърна. — Поне сме на едно и също място този…

Ала него го нямаше.

Крадлата стоеше на улица пред мост, а Белият замък се издигаше в далечината отвъд река, която не беше нито сива, нито червена, а седефена, полузамръзнала ивица вода, сияеща мътно в падащата нощ. По протежението на реката горяха фенери с бледосинкави пламъчета, озаряващи околностите по странен, безцветен начин, а Лайла с нейните яркочерни дрехи изпъкваше досущ като маяк в мрака.

Нещо сияеше в краката й, тя сведе очи и видя на земята белия топ, чиято светла повърхност все още бе изцапана с кръвта на Кел. Самият той липсваше. Тя вдигна амулета и го прибра, същевременно се постара да дръпне юздите на твърде разтрепераните си нерви.

Наблизо я наблюдаваше изпосталяло куче с празен поглед.

Твърде бързо Лайла осъзна, че я наблюдават отвсякъде. От прозорци и прагове, от тъмното между езерцата измъчена светлина. Посегна към ножа с металния бокс.

— Кел? — изсъска под нос, но не получи отговор. Изглежда бе станало като предния път. Вероятно просто се бяха разделили и в момента той си проправяше път към нея. Може и така да беше, но Лайла усети странно придръпване, когато прекрачиха отвъд, усети как ръката му изчезва от нейната твърде рано.

Отекнаха стъпки и тя се завъртя полека в кръг, ала не видя никого.

Кел я беше предупредил за този свят — той го нарече опасен — но понеже изразът обхващаше твърде голяма част от света на Лайла, тя не бе обърнала особено внимание на думите му. В крайна сметка, той беше израсъл в дворец, а тя — на улиците и смяташе, че знае доста повече от Кел за опасните улички и още по-опасните хора. Сега обаче, самичка, Лайла започваше да съжалява задето не му повярва достатъчно. Всеки — дори високопоставен аристократ — би могъл да види опасността. Би я надушил. Смърт и пепел в зимния въздух.

Тя потрепери — не само от студ, но и от страх. Просто, пронизващо до костите усещане за погрешност. Все едно надзърташе в черното око на Холанд. За първи път Лайла си пожела да разполага с нещо повече от ножове и револвер.

— Овос норевийк — разнесе се глас от дясната й страна и тя се извърна срещу някакъв плешивко, всеки видим инч от кожата на който — от темето и чак до пръстите — беше покрит с татуировки. Какъвто и език да говореше, не й прозвуча като арнески. Беше твърд и гърлен и макар Лайла да не разбираше думите, можеше да се ориентира по тона, а той не й хареса.

— Товач ос мостевна — рече друг, изникнал от лявата й страна; кожата му имаше вид на пергамент.

Първият се изкиска. Вторият изцъка с език.

Лайла извади ножа си.

— Назад — нареди тя с надежда жестът й да преодолее езиковата бариера.

Мъжете се спогледаха и извадиха своите назъбени оръжия.

Лъхна студен ветрец и Лайла потисна потреперването си. Двамата се ухилиха с гнили зъби. Тя отпусна ножа. Сетне, с едно гладко движение, измъкна пистолета от колана си, вдигна го и застреля първия нападател между очите. Той падна като чувал с картофи, а крадлата се усмихна, преди да осъзна с каква сила е отекнал изстрелът. Не беше забелязала колко е смълчан градът, преди гърмът да изтрещи и да се разнесе по улиците. Наоколо трескаво започнаха да се отварят врати. Раздвижиха се сенки. Шепот и мърморене се разнесоха откъм уличните ъгли — в началото един глас, после два, сетне половин дузина.

Вторият тип — онзи с пергаментовата кожа — погледна мъртвеца, погледна и Лайла. Отново заговори с басово, заплашително ръмжене и тя се зарадва, че езикът не й е познат. Не искаше и да знае какво й казва.

Около ножа на нападателя й запукаха струи тъмна енергия. Лайла долови движение на хора около себе си, сенките започваха да се оформят в зяпачи — изпосталели и сиви.

Хайде де, Кел — помисли си тя. — Къде си?