В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (40)

I

Дворецът грееше като второ слънце над Айл, докато дневното светило залязваше зад него, озарило силуета му със златно сияние. Лайла си проправи път към бляскавата постройка. Напредваше ловко през тълпата по пазара — празненството бе станало доста фриволно с напредването на деня и умножаването на питиетата — и тя се опитваше да измисли как да се вмъкне в двореца, когато стигне там. Камъкът пулсираше в джоба й и я примамваше с лесния си отговор, но тя беше взела решение да не използва повече магия — освен при липса на друг избор. Прекалено много отнемаше и то с потайната лукавост на крадец. Не, ако имаше друг начин да влезе, Лайла щеше да го намери.

Вече приближаваше двореца и оглеждаше любопитно главното стълбище, когато съзря своя шанс.

Портите бяха широко отворени, стълбището — застлано с копринен син килим като река нощем, а по него се изкачваше внушителен поток гости. Изглежда отиваха на бал.

Не просто бал, осъзна крадлата, загледана в множеството.

Маскарад.

Мъжете и жените до един носеха маски. Някои бяха прости, с цветни перца, но имаше и по-сложни, украсени с рога, перушина или скъпоценни камъни; една част само закриваха очите, а други не разкриваха съвършено нищо от лицето. Лайла се ухили широко. Не се налагаше да е от висшето общество, за да влезе вътре. Изобщо нямаше нужда да показва лицето си.

Имаше обаче нещо, което всички гости изглежда притежаваха — покана. Това, боеше се тя, щеше да се окаже трудно за намиране. Но в този момент, дали по прищявка на късмета, дали така било писано, Лайла чу висок сладък смях и се обърна. Видя как три момичета, не по-големи от нея, слязоха от карета. С дълги рокли и широки усмивки, те бърбореха, смееха се и поеха по алеята. Лайла незабавно позна девойките от утринния парад — същите, които припадаха по Рай и „черноокия принц“ — Кел, както тя вече знаеше. Момичетата си бяха упражнявали английския. Разбира се. Понеже английският беше езикът на кралския род и на онези, които общуваха с членовете му. Лайла се усмихна още по-широко. Навярно Кел имаше право — при други обстоятелства щеше да се отличава заради акцента си. Но тук тъкмо той щеше да й помогне да се слее, да й намери място сред хората.

Едно от момичетата — фуклата, която се гордееше с английския си — извади покана със златни ръбове и трите я позяпаха известно време, преди тя да я пъхне под мишница. Лайла се приближи.

— Извинете — тя положи длан върху лакътя на познатата си, — в колко часа започва маскарадът?

Девойчето май не я помнеше. Прецени с поглед Лайла — поглед, който породи у пришълката желание да освободи устата на събеседничката си от няколко зъба — преди да се усмихне сухо:

— Тъкмо в момента начева.

Лайла също се усмихна:

— Разбира се.

Момичето се отърси от ръката й, без да забелязва факта, че е олекнало с една покана.

Трите девойчета се насочиха към стъпалата пред двореца, а Лайла огледа плячката си. Прокара пръст по позлатените ръбове и орнаментираното арнеско писмо. Пак зарея поглед, прецени наредените на опашка пред вратите на двореца, но не се присъедини към тях. По стълбите се изкачваха мъже и жени, сияещи в отрупаните си с бижута рокли и тъмни, елегантни костюми. Скъпи наметала топлеха раменете им, в косите им се виждаха накити от благородни метали. Лайла се огледа — износен сюртук, очукани кафяви ботуши — и се почувства по-дрипава от всякога. Дръпна своята маска — просто смачкано парче черен плат — от джоба си. В този вид никога нямаше да я пуснат, каквато и покана да имаше, колкото и ловко да боравеше с английския.

Прибра маската в наметалото си и огледа сергиите в най-близката част от пазара. Малко по-нататък продаваха храни и напитки, но тук, накрая, непосредствено до двореца, търгуваха с други стоки. Предлагаха амулети, но също бастуни, обувки, и всевъзможни други джунджурии. От входа на съседната шатра надзъртаха платове и се лееше ярка светлина. Лайла изпъна рамене и влезе вътре.

Стотици лица я посрещнаха от отсрещната стена, чиято повърхност беше покрита с окачени по нея маски. От съвсем прости до много сложни, от прекрасни до гротескни, лицата присвиваха очи, зъбеха се и я приветстваха поред. Лайла се приближи до тях и посегна да свали една. Черна, с два рога, завити спираловидно от слепоочията.

— А те сфера, кес или?

Лайла подскочи. До нея бе застанала продавачката — дребна, пълничка, с увити като змии около главата половин дузина плитки, и маска, кацнала върху тях като игла за коса.

— Съжалявам — извини се Лайла кротко, — не говоря арнески.

Жената само се усмихна и сплете пръсти пред обемистия си корем.

— Да, но английският ви е превъзходен.

Девойката въздъхна с облекчение.

— Както и вашият.

Жената се изчерви. Очевидно владеенето на езика бе основание за гордост.

— Аз обслужвам бала — обясни тя. — Съвсем редно е… — и посочи маската в ръцете на Лайла. — Не я ли намирате за малко зловеща?

Крадлата погледна маската в очите.

— Не. Според мен е идеална.

Обърна я и видя поредица числа, навярно обозначаваха цената. Едва ли в шилинги и паунди, но независимо от валутата Лайла беше сигурна, че не може да си я позволи. С нежелание я постави на мястото й.

— Защо я връщате, щом е идеална? — подпита жената.

Лайла въздъхна. Би откраднала маската, ако продавачката не стоеше до нея.

— Нямам никакви пари — призна, пъхнала ръка в джоба си. Напипа сребърния часовник и преглътна. — Но имам ето това… — извади го и го подаде, с надежда жената да не забележи кръвта (беше се постарала да избърше повечето).

Търговката поклати глава.

— Ан, ан — възрази и захлупи пръстите на момичето обратно върху часовника. — Не мога да приема заплащането ви. Независимо от формата.

Лайла се навъси.

— Не разбирам…

— Видях ви тази сутрин. На пазара…

Лайла се опита да си припомни сцената, едва не довела до ареста й. Жената обаче не говореше за кражбата.

— Вие с мастър Кел сте… приятели, нали?

— Един вид. — Лайла се изчерви, защото отговорът й предизвика лукава усмивка у жената. Поправи се. — Не. Така де, нямам предвид…

Продавачката просто я потупа по ръката и подхвърли весело:

— Исе ав еран. Не ми е работа да… — поспря в търсене на подходящата дума, — да си пъхам носа. Но мастър Кел е авен — благословен — накит в короната на града ни. И ако сте негова, а той е ваш, магазинът ми също е ваш.

Лайла се намръщи. Мразеше благотворителността. Дори когато хората си мислеха, че дават нещо безплатно, то винаги се превръщаше в окови — пранги, които нарушават равновесието. Девойката предпочиташе да открадне, отколкото да остане задължена заради любезност. Но имаше нужда от дрехи.

Жената явно прочете колебанието в очите й.

— Не сте оттук и не познавате нравите ни. Арнесци плащат дълговете си по най-различни начини. Не винаги с пари. В момента не искам нищо от вас, ще ми платите друг път, по свой си начин. Става ли?

Лайла се поколеба. В това време в двореца зазвъняха камбани, достатъчно силно, за да я разтърсят цялата, и тя кимна.

— Много добре.

Търговката се усмихна.

— Ир час. Хайде, нека потърсим нещо подходящо за вас.

 

 

— Хм… — търговката — представила се като Кала — подъвка устната си. — Сигурна ли сте, че не предпочитате нещо с корсет? Или с шлейф?

Кала се бе опитала да покаже на Лайла окачените рокли, но тя веднага бе насочила поглед към мъжките палта. Великолепни бяха, с обемни рамене, високи яки и лъскави копчета.

— Не — рече Лайла и свали едно от закачалката. — Точно това искам.

Търговката я погледна със странно изражение, но с малко — или поне много добре прикрити — предразсъдъци и отвърна:

— Анеш. Ако възнамерявате да се облечете така, ще ви потърся и ботуши.

Няколко минути по-късно Лайла се озова зад завеса в ъгъла на шатрата с най-прекрасните дрехи, които някога бе вземала в ръка, да не говорим притежавала. Взела назаем, поправи се тя. Назаем, докато ги плати.

Извади артефактите от разните си джобове — черния камък, белия топ, окървавения сребърен часовник, поканата — и ги постави на пода, преди да си свали ботушите и да се измъкне от стария си, износен сюртук. Кала й беше дала нова черна туника — прилягаше й толкова добре, че тя се запита дали не й е приложена шивашка магия — и чифт елегантни панталони, уж по мярка, но все пак стояха леко торбести на кокалестото й тяло. Лайла настоя да си задържи колана и, докато й подаваше ботушите, търговката прояви достатъчно съобразителност да не зяпне при вида на многобройните оръжия, нанизани на него.

Всеки пират има нужда от свестни ботуши и тези тук бяха великолепни, изваяни от черна кожа и подплатени с нещо по-меко от непреден памук, неслучайно Лайла възкликна с наслада, щом ги обу. Да не забравяме и куртката — същинска мечта: с повдигната отзад яка, великолепна и черна — истински черна, кадифена и пищна — вталена в кръста и с пришит къс плащ, прихванат със стъклени червени брошки от двете страни на врата, което позволяваше да се преметне през раменете надолу към кръста. Лайла прокара възхитено пръсти по лъскавите, черни като катран копчета, „строени“ по предницата на дрехата. Никога не си беше падала по фръцкането и изисканите скъпотии и не беше копняла за друго, освен солен вятър, стабилен кораб и празна карта, но сега, в тази чужбинска шатра в далечна страна, облечена в разкошни дрехи, започваше да осъзнава колко привлекателни са подобни дреболии.

Накрая взе и избраната маска. Повечето маски, накачени по стената, представляваха прелестни, изящни творения от пера и дантела, украсени със стъкълца. Но тази беше прекрасна по различен, напълно противоположен начин. Напомняше на Лайла не толкова за натруфени парцали и изисканост, колкото за заострени ножове и кораби в открито море посред нощ. Изглеждаше опасна. Тя я поднесе към лицето си и се усмихна.

В ъгъла имаше облегнато патинирано сребърно огледало и девойката се възхити на отражението си. Изглеждаше почти като сянката-крадец от афишите ТЪРСИ СЕ у дома, но с нищо не напомняше кльощавото момиченце, което къта петаци, за да се измъкне от мизерията. Лъснатите й ботуши блестяха от коленете до носовете и видимо удължаваха краката й. Куртката се разширяваше в раменете и я пристягаше в кръста. А маската удължаваше скулите й и черните рога се извиваха над главата колкото елегантно, толкова и зловещо. Лайла дълго и одобрително се гледа, както правеха момичетата на улицата, но сега нямаше на какво да се мръщи.

Делайла Бард изглеждаше като крал.

Не, поправи се тя и опъна рамене. Приличаше на завоевател.

— Лайла? — разнесе се гласът на търговката зад завесата. Произнесе името, сякаш смяташе, че звучи като „лейди“. — Всичко ли ви става?

Лайла натика дреболиите по новите, подплатени с коприна джобове на куртката и излезе от съблекалнята. Токовете на ботушите й тракаха гордо по каменния под — впрочем, тя ги бе изпробвала и знаеше, че ако стъпва на пръсти, стъпките й ще са безшумни — и Кала се усмихна с лукава искрица в очите, въпреки че изцъка с език. Отсече:

— Мас авен. Изглеждате по-скоро готова да щурмувате град, отколкото да съблазните мъж.

— На Кел ще му хареса — увери я Лайла и начинът, по който произнесе името му и му вдъхна ласкава мекота, интимност, накара търговката да се наперчи развеселено.

Камбаните отново се обадиха из града и момичето изруга под нос:

— Трябва да тръгвам. Отново благодаря!

— Ще ми се отплатите — отвърна Кала простичко.

Лайла кимна:

— Непременно.

Беше стигнала до изхода на шатрата, когато търговката допълни:

— И се грижете за него!

Девойката се усмихна мрачно и подръпна яката на куртката си.

— Непременно — повтори и изскочи на улицата.