В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (57)

I

Кел отвори очи и видя звезди.

Носеха се високо над стените на замъка — искрици бледа светлина в далечината.

Камъкът се търколи от пръстите му и тупна на земята с глух звук. В него вече нямаше живот — нито звън, нито мощ, нито потенциал. Беше просто парче камък.

Лайла говореше и, за разнообразие, не беше гневна — или поне не колкото обикновено — но Кел не я чуваше, тътенът на сърцето му я заглушаваше. Вдигна трепереща ръка към яката на ризата си. Всъщност не искаше да вижда нищо. Не искаше да знае. Ала въпреки всичко задърпа яката и погледна към кожата над сърцето си — мястото, където печатът бе обвързал живота на Рай с неговия.

Черните щрихи на магията бяха изчезнали.

Но не и знакът. Самият печат бе все още непокътнат. Следователно не е бил скрепен само от витари. Бил е скрепен от самия него.

Кел изхлипа облекчено.

И най-сетне светът около него се проясни. Студените плочи на двора, трупът на Атос, отломките от Астрид, Лайла. За миг ръцете й продължиха да стоят на раменете му, после прегръдката й тутакси прекъсна, преди той да успее да се наслади на присъствието й.

— Липсвах ли ти? — прошепна Кел с измъчен глас.

— Естествено — отвърна тя със зачервени очи. Подритна талисмана с ботуша си. Попита: — Мъртъв ли е?

Антари вдигна камъка и усети единствено тежестта му.

— Не можеш да убиеш магията — той се изправи бавно на крака. — В състояние си само да я размагьосаш. Но вече я няма.

Лайла прехапа устни:

— Все още ли трябва да го върнеш?

Кел огледа изпразнения камък и кимна леко.

— За всеки случай.

Но сега, когато най-после се освободи от хватката му, едва ли се налагаше да стигне докрай с него. Огледа двора и откри тялото на Холанд. По време на битката белият антари бе паднал от каменната пейка и сега лежеше на земята; единствено окървавеното му наметало подсказваше, че Холанд не е просто заспал.

Кел се изправи — всяка частица от тялото му стенеше — и отиде до доскорошния си противник. Коленичи и хвана едната му ръка. Кожата на Холанд бе изстинала, пулсът на китката му — отслабваше все повече, а сърцето му се насилваше за последните си удари. Но беше все още жив.

Всъщност е доста трудно да убиеш антари, както каза самият той преди време. Излизаше, че е бил прав.

Кел усети присъствието на Лайла наблизо. Не знаеше дали номерът ще мине — дали един антари е способен да даде команда вместо друг, но притисна пръсти към раната върху гърдите на Холанд и до тялото описа черта по земята. Докосна изпразнения камък до кръвта и го постави на чертата. Сложи ръката на събрата си върху него.

— Мир — изрече тихо: сбогуване с победения. Притисна длан върху дланта на Холанд и нареди: — Ас траварс.

Земята под белия антари поддаде и потъна в тъмнина. Кел отстъпи, а тъмнината и онова, което се намираше отвъд, погълнаха и тялото на Холанд, и камъка; след себе си оставиха само окървавени плочи.

Младежът продължи да се взира в окървавените плочи. Направо не му се вярваше, че всъщност е успял. Че е бил пощаден. Че още е жив. Че може да си иде у дома.

Олюля се при изправянето си и Лайла го подкрепи.

— Дръж се — каза тя.

Кел кимна замаяно. Камъкът бе прикривал болката, но сега тя направо замъгляваше зрението му. Раните на Рай се наслагваха върху неговите и при опита да преглътне стенанието си, вкуси кръв.

— Време е да вървим — прецени Кел. Градът бе останал без управник, впрочем и без двама. Битките щяха да започнат отначало. Все някой щеше да се добере с кръв до трона. Винаги така ставаше.

— Да те върнем у дома — съгласи се Лайла.

Облекчението го заля като цунами, преди реалността да го прогони.

— Лайла — стресна се Кел, — не знам, дали ще мога да те взема с мен…

Камъкът й бе давал възможност да пресича световете, бе отварял за нея врата там, където не биваше да има такава. Без него вероятността светът да й позволи да премине…

Лайла изглежда го разбра. Огледа се и скръсти ръце. Беше пребита и кървеше. Колко ли щеше да издържи сама? Но пък — това беше Лайла. Сигурно би преживяла всичко.

— Е — сви рамене тя, — поне ще опитаме.

Кел преглътна.

— Какво най-лошо може да стане? — попита спътницата му, докато си проправяха път към стената на замъка. — Да се разкъсам на хиляди парченца между световете? — Кривата й усмивка не прикриваше страха в очите й. — Готова съм да остана. Но искам да се опитам да си тръгна.

— Ако не се получи…

— Ще се оправям сама — продължи мисълта му Лайла.

Кел кимна и я поведе към стената на замъка. Нарисува знак върху светлите камъни и извади от джоба си монетата от Червения Лондон. Придърпа Лайла към себе си, притисна я към пребитото си тяло и долепи чело до нейното.

— Хей, Лайла — подвикна тихичко в празнината помежду им.

— Аха?

Притисна уста към нейната само за секунда — мимолетно придошла и изчезнала топлина. Тя се намръщи, но не се отдръпна. Попита:

— За какво беше пък това?

— За късмет — отвърна Кел. — Не че ти трябва.

Притисна ръка към стената и помисли за дома.