В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (3)

III

„На хвърлей камък“ беше странно заведенийце.

Стените — мръсни, подът — на петна, а Кел от първа ръка знаеше, че собственикът — Барън — разрежда питиетата, но въпреки това неизменно се връщаше тук.

Кръчмата го очароваше, понеже, независимо от опърпания си вид и от още по-опърпаните клиенти, все едно по случайност или нарочно, „На хвърлей камък“ съществуваше винаги. Името се променяше, разбира се, както и поднасяните в нея питиета, но пивницата се намираше точно на същото това място в Сивия, Червения и Белия Лондон. Не беше извор, per se^[1], не и като Темза или Стоунхендж, или дузините по-незначителни маяци на магия по света, но беше елемент. Явление. Фиксирана точка.

И понеже Кел въртеше аферите си в пивницата (без значение дали на табелата пишеше „На хвърлей камък“ или „Залязващото слънце“, или „Ожарен кокал“), тя превръщаше във фиксирана точка и самия него.

Малцина бяха в състояние да оценят поетичността. Например Холанд. Ако той изобщо имаше вкус към такива неща.

Но, поетичността настрана, пивницата беше идеална за целите на Кел. Малцината верующи тук, в Сивия Лондон — онези странни типове, вкопчили се в идеята за магия, които търсеха да се докопат до всяка трошица предчувствие или слух — се навъртаха в кръчмата, привлечени от усещането за нещо друго, нещо различно. Кел също беше привлечен от него. Разликата беше, че той знаеше какво привлича тях.

Разбира се, посетителите със склонност към магия не бяха привлечени само от залегналия в костите повик на силата или обещанието за нещо различно, нещо повече. Привличаше ги и той самият. Или поне слуховете за него. Клюкарската мрежа сама по себе си има магически свойства и тук, в „На хвърлей камък“, думата „магьосник“ минаваше между устните на хората не по-рядко от разредената бира.

Кел се взря в кехлибарената течност в чашата пред себе си.

— ’Бървечер, Кел — измърмори Барън и спря да гаврътне питието си.

— ’Бървечер, Барън — поздрави го младежът.

Само това си казваха.

Собственикът на „На хвърлей камък“, с телосложението на тухлена стена — стига тя да реши да си пусне брада — беше висок и широк, и впечатляващо стабилен. Без съмнение Барън бе виждал предостатъчно странни неща, но те не го разклащаха, поне не видимо.

Или ако се случваше, предпочиташе да не споменава за тях.

Окаченият на стената зад тезгяха часовник отброи седем и Кел извади джунджурията от сегашния си износен кафяв сюртук. Представляваше дървена кутия, горе-долу с размера на човешка длан и затворена с простичка метална скоба. Отвори я и с палец плъзна капака назад, кутийката се разгъна в дъска за игра с пет вдлъбнатини, във всяка от които имаше по едно вещество.

В първата — буца пръст.

Във втората — вода, колкото една лъжичка.

В третата — на мястото на въздуха — се гушеха щипка песъчинки.

В четвъртата — капка масло, силно запалително.

А в петата, последната вдлъбнатина, имаше парченце кост.

У дома, в света на Кел, кутийката и съдържанието й служеха не само за играчка, но и като урок — начин децата да открият кои стихии ги привличат и кои са привлечени от тях. Повечето бързо надрастваха играта и преминаваха или към заклинателство, или към по-сложните й версии, в които усъвършенстваха уменията си. И поради удобството, и заради ограниченията си, наборът вещества се намираше в почти всяко домакинство в Червения Лондон, а най-вероятно и в селата извън него (макар че Кел не беше сигурен). Тук обаче, в град без магия, комплектът беше истинска рядкост и младежът смяташе, че клиентът му ще го одобри. В крайна сметка, нали беше колекционер?

В Сивия Лондон само два вида хора идваха да търсят пътешественика.

Колекционери и ентусиасти.

Колекционерите, богати и отегчени, обикновено не се интересуваха от магията сама по себе си — не биха различили лечебна руна от обвързващо заклинание — и Кел се наслаждаваше безмерно на патронажа им.

Ентусиастите бяха по-проблемни. Те се смятаха за същински магьосници и искаха да купуват дрънкулки не просто за да ги притежават или за да изложат на показ луксозните си придобивки, а за да ги ползват. Кел не обичаше ентусиастите — отчасти защото смяташе попълзновенията им за похабени усилия, а и отчасти понеже схващаше обслужването им като далеч по-близо до предателството — всъщност и причината настроението му значително да се влоши, когато млад господин дойде да седне до него и Кел вдигна глава в очакване на клиента си колекционер, но вместо това откри непознат ентусиаст.

— Мястото заето ли е? — попита ентусиастът, въпреки че вече беше седнал.

— Махай се — отвърна Кел равно.

Ала новодошлият не помръдна.

Отдалеч личеше, че този тип е ентусиаст — беше несръчен и тромав, с куртка с една идея по-къса за телосложението му и, когато вдигна дългите си ръце да се облегне на тезгяха и тъканта изпълзя нагоре, Кел различи единия край на татуировка. Зле нарисувана руна за сила, предназначена да обвърже магията към тялото ти.

— Вярно ли е? — настоя ентусиастът. — Каквото казват?

— Зависи кой го казва. — Кел затвори кутията, плъзна капака на място и щракна закопчалката. — Както и какво се говори.

Беше изпълнявал същия танц стотици пъти. С ъгълчето на синьото си око следеше как устните на досадника хореографират следващия му ход. Ако беше колекционер, Кел би му отпуснал малко въжето, но хора, нагазили във водата с твърдение, че могат да плуват, не следва да се нуждаят от сал.

— Разправят, че носиш разни неща — обясни ентусиастът, озъртайки се с подозрение из кръчмата. — Неща от други места.

Кел отпи от питието си, а ентусиастът прие мълчанието му за потвърждение, защото продължи:

— Следва да се представя, предполагам. Едуард Арчибалд Тътъл Трети. Но ме наричат „Нед“…

Кел вдигна вежда. Младият ентусиаст очевидно очакваше от него да се представи на свой ред, но пък явно имаше понятие с кого разговаря, така че пътешественикът загърби официалностите и попита:

— И какво искаш?

Едуард Арчибалд — Нед — се завъртя на стола и се наведе заговорнически.

— Търся малко пръстчица.

Кел наклони чашата си към вратата.

— Виж в парка.

Младежът съумя да се изсмее тихо и притеснено. Кел си допи питието. Малко пръстчица. Незначителна на пръв поглед молба. Но не беше такава. Повечето ентусиасти знаеха колко малко сила има в техния свят, но мнозина вярваха, че ако притежават част от друг свят, ще успеят да се сдобият с магията му.

И преди много време това е било вярно. Време, когато вратите между изворите са били широко отворени и силата е текла между световете, и всеки с малко магия във вените и амулет от друг свят не само е черпил от тази сила, но и се е местил заедно с нея, пристъпвал е от единия Лондон в другия…

Само че това време беше отминало.

Вратите — изчезнали.

Разрушени бяха още преди векове, след като Черният Лондон паднал и отнесъл единството на света със себе си, оставяйки подире си само приказки. Сега никой друг освен антари не притежаваха достатъчно сила да създават нови врати и дори при това положение само те можеха да преминават през тях. Антари винаги са били редки, но никой не знаеше точно колко, преди вратите да се затворят и броят им да започне да се намалява. Източникът на силата на антари винаги си беше оставал тайна (не се предаваше по наследство), но едно беше сигурно — колкото по-дълго световете стояха разделени, толкова по-малко антари се раждаха.

Сега Кел и Холанд май бяха последните от своя бързо измиращ вид.

— Е? — притисна го Нед. — Ще ми донесеш ли пръст?

Кел стрелна с поглед татуировката на китката на ентусиаста. Защо толкова много обитатели на сивия свят не искаха да схванат, че заклинанието има само толкова сила, колкото онзи, който го прави? Колко силен беше този?

Лека усмивка разтегли ъгълчетата на устните на Кел, когато побутна кутията-игра към мъжа.

— Знаеш ли какво е това?

Нед вдигна колебливо детската играчка, сякаш можеше да избухне в пламъци всеки миг (за момент Кел се почуди дали да не я запали, но се сдържа). Поигра си с кутията, докато успя да напипа закопчалката и да разгъне дъската върху тезгяха. Елементите заблестяха на мижавата светлина в кръчмата.

— Виж какво ще ти предложа — подхвана Кел. — Избери си една стихия. Мръднеш ли съответния елемент от мястото му — без да го докосваш, разбира се — ще ти донеса твоята пръстчица.

Нед смръщи вежди. Обмисли възможностите и посочи с пръст водата.

— Ето този.

„Е, не е чак толкова глупав, че да опита с костта“ — помисли си Кел. Въздух, земя и вода бяха най-лесните за подчиняване на волята — дори Рай, лишен от всякакви дарби, успяваше да вдигне поне тях. Огънят беше малко по-сложен, но като цяло най-трудното за местене беше парчето кост. И то с причина. Способните да местят кости, местеха и тела. Дори за Червения Лондон това беше силна магия.

Кел проследи как Нед прокарва ръка над дъската. Започна да шепне под мустак на водата на език, вероятно смятан за латински — или за безсмислица — но определено не беше кралски английски. Кел изкриви устни. Стихиите нямаха език — или по-скоро, можеше да им се говори на всякакъв. Самите думи не бяха толкова важни, колкото фокуса, който осигуряваха за мислите на изричащия ги; връзката, която помагаха да се образува; силата, от която черпеха. Накратко, езикът нямаше значение, значение имаше само намерението. Нищо не пречеше ентусиастът да си говори с водата на обикновен английски (една и съща полза щеше да има), но той й се обясняваше на своя измислен език. И в същото време въртеше длан над малката дъска, по посока на часовниковата стрелка.

Кел въздъхна, облегна лакът на тезгяха и отпусна буза върху дланта си, докато Нед се бореше, а лицето му почервеняваше от вложените усилия.

След няколко дълги минути водата се набръчка веднъж (можеше да е предизвикано и от прозявката на Кел или начина, по който мъжът стискаше тезгяха) и след това се успокои.

Нед се взираше в дъската с изпъкнали вени. Сви юмрук и за момент Кел се притесни да не цапардоса малката играчка, но ударът му се стовари встрани от нея. Силен.

— Е, какво да се прави — въздъхна пътешественикът.

— Тук има някаква шашма — изръмжа Нед.

Кел отлепи буза от дланта си.

— Така ли? — Леко размърда пръсти и буцата пръст се надигна от мястото си и се понесе спокойно към ръката му. — Сигурен ли си? — Лек повей подхвана пясъка и го завъртя във въздуха около китката му. — Може и така да е… — Водата се събра в капка, а после се превърна на лед в шепата му, — или пък не е… — допълни той, когато маслото се запали във вдлъбнатината си. — Може би… — проточи Кел, докато парчето кост се вдигаше във въздуха, — … просто ти липсва и най-малкото подобие на сила.

Нед зяпаше как и петте елемента изпълняват всеки своя малък танц около пръстите на Кел. Той ясно чуваше подигравката на Рай: „Фукльо“. А сетне, също тъй безгрижно, както бе пожелал веществата да се издигнат, ги остави и да паднат. Пръстта и ледът тупнаха по местата си с издумкване и звън, а пясъкът се намести беззвучно в паничката си, пламъкът, който танцуваше в маслото, изгасна. Само костта остана да се рее във въздуха. Кел я огледа, като през цялото време усещаше и тежестта на алчния поглед на ентусиаста.

— Колко искаш за това? — попита Нед.

— Не е за продан — отвърна Кел, после се поправи. — Не и за теб.

Нед се надигна от стола и понечи да си върви, но Кел още не беше приключил с него.

— Ако ти донеса пръст, какво ще ми дадеш в замяна?

Ентусиастът застина, обнадежден.

— Назови цената си.

— Цената ми ли? — Кел не пренасяше дрънкулки между световете за пари. Парите се променят. Какво да стори с шилинги в Червения Лондон? А с паунди? Щеше да изкара повече, ако ги изгори, отколкото ако се опита да купи нещо с тях в Белия град. Допусна възможността да харчи парите тук, но за какво в крайна сметка да ги използва? О, не, Кел играеше друга игра. Отвърна:

— Не искам парите ти, а нещо важно. Такова, което не искаш да изгубиш.

Нед закима припряно.

— Добре. Стой тук и аз…

— Не тази нощ — спря го Кел.

— Тогава кога?

Пътникът сви рамене:

— След месец.

— Очакваш от мен да стоя тук и да чакам?

— От теб не очаквам абсолютно нищо — младежът сви рамене. Жестоко беше, разбира се, но искаше да види докъде е готов да стигне ентусиастът. И ако решителността му се докажеше твърда и го завареше тук другия месец, реши Кел, щеше да си е заслужил кесийката с пръст. — А сега се махай.

Нед отвори и затвори уста, после изпухтя и се отдалечи, като на излизане за малко да се блъсне в дребен, очилат господин.

Кел взе реещото се парче кост и го върна на мястото му в кутията, още докато очилатият приближаваше вече празния стол.

— Какво беше това? — попита новодошлият и се намести на него.

— Нищо сериозно — отвърна Кел.

— Това за мен ли е? — Мъжът имаше предвид играта.

Пътешественикът кимна и я подаде на колекционера, който я взе колебливо от ръката му. Кел остави клиента да си поиграе с нея, след това се зае да му покаже как работи. Колекционерът се ококори.

— Превъзходно, превъзходно!

Порови в джоба си и извади увит в кърпичка предмет. Чу се тупване, когато го остави на тезгяха. Кел посегна и разопакова вързопчето: блесна сребърна кутийка с миниатюрна ръчка отстрани.

Музикална кутийка. Кел се усмихна доволно.

И в Червения Лондон имаха музика и музикални кутии, но повечето свиреха благодарение на магия, не на механизъм и младежът се възхищаваше много от труда, вложен в малките машинки тук. Прекомерно голяма част от Сивия Лондон беше противна, но на моменти липсата на магия водеше до гениалност. Да вземем за пример музикалните му кутии. Сложен, но елегантен дизайн. Толкова много части, толкова много труд и всичко това — заради изпълнението на една мелодийка.

— Нужно ли е да обяснявам как работи? — попита колекционерът.

Кел поклати глава и отвърна тихо:

— Не. Имам няколко.

Мъжът свъси вежди.

— При все това я намирате за подходяща?

Кел кимна и започна да увива джунджурията с кърпичката, за да я предпази.

— Не искате ли да я чуете как свири?

Искаше, но не тук, в тази мръсна малка кръчма, където не можеше да се наслади на звука. Освен това беше време да се връща у дома.

Остави колекционера пред бара да се забавлява с детската игра — да се диви как нито стопеният лед, нито пясъкът се изсипват от местата си, все едно колко клати кутията — и излезе навън в нощта. Пое към Темза, вслушан в отгласите на града около себе си, тропота на преминаващите карети и далечните викове — някои от наслада, други от болка (макар че дори те не можеха да се сравняват с писъците, които отекваха из Белия Лондон). Не след дълго видя и реката — ивица от чернота в нощта. Църковните камбани звъняха в далечината, общо осем удара.

Време беше да си тръгва.

Кел стигна до тухлената стена на магазин с изглед към водата и пристъпи в скришната тъма до него. Вдигна си ръкава. Ръката вече го наболяваше от първите два разреза, но извади ножа си и направи трети, сетне докосна с пръсти първо кръвта и после стената.

На едно от ремъчетата на врата му висеше червен лин — като онзи, който крал Джордж му беше върнал този следобед. Кел хвана монетата и я притисна към кръвта на тухлите. Рече:

— Е, добре. Да си вървим у дома.

Често се случваше да говори на магията. Не да й нарежда, просто да си приказва с нея. Магията беше живо същество — всички го знаеха — но Кел я усещаше по-скоро като приятел, като семейство. В крайна сметка, тя представляваше част от него (много по-голяма част отколкото от останалите) и той не бе в състояние да възпре усещането, че тя разбира какво й казва, какво чувства; не само когато я призоваваше, а винаги — при всеки удар на сърцето и всяко поемане на дъх.

В крайна сметка, нали беше антари.

А антари умееха да говорят на кръвта. На живота. На самата магия. Първият и последен елемент, онзи, който живее във всички и не е същност на нито един.

Долавяше как магията се размърдва срещу дланта му, тухлената стена се затопля и охлажда едновременно с нея и Кел се поколеба — искаше да види дали ще отвърне, без да я помоли. Ала магията удържа, изчакваше го да изрази на глас заповедта си. Елементалната магия се вслушваше във всички езици, но магията на антари — истинската, кръвната магия — говореше един-единствен. Кел долепи пръсти до стената.

— Ас траварс — каза той. На път.

Този път магията се вслуша и се подчини. Светът се разлюля и Кел пристъпи напред през вратата и в мрака, събличайки Сивия Лондон като палто.