Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цветовете на магията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Darker Shade of Magic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: В. Е. Шуаб

Заглавие: Четирите цвята на магията

Преводач: Елена Павлова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграф Юг“

Редактор на издателството: Цвета Германова

Коректор: Йоана Ванчева

ISBN: 978-954-357-354-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2577

История

  1. — Добавяне

X
Един бял топ

I

Бут започваше да се разпада.

В мрачния сив Лондон тялото на пияницата изобщо не беше изтраяло дълго — за голямо недоволство на онова, което го изгаряше отвътре. Не беше по вина на магията — в него просто имаше твърде оскъдно количество жарава, където да се закрепи, и малко сила, та да се храни с нея. Хората имаха животец колкото тлеещо пламъче на свещ — не огъня, към който бе привикнала тъмата. Толкова малко топлина и толкова лесна за гасене! Щом се вмъкваше в тях, на мига ги изгаряше с все кръвта и костите до черупка и пепел.

Черните очи на Бут се стрелнаха към овъглените му пръсти. С такива мизерни носители изобщо не можеше да се разпространи, не можеше да се задържи в никое тяло.

Не че не беше опитвал. В крайна сметка очерта пътека от изоставени черупки по протежение на пристанището.

Само за час изпепели квартала, наричан от всички Саутуарк.

Но сегашното му тяло — онова, дето превзе в уличката зад кръчмата — вече се разпадаше. Черното петно отпред на ризата му пулсираше и се опитваше да удържи последните капки живот да не изтекат. Изглежда не биваше първо да промушва пияницата, но тогава това му се стори най-бързият начин.

Разпадащата се черупка и липсата на перспективи обаче го обричаха. При това май изгниваше.

Парчета кожа се отлюспваха при всяка стъпка. Хората по улиците го поглеждаха и отстъпваха надалеч, сякаш онова, което го прояждаше, беше заразно. То, разбира се, беше. Магията наистина беше прелестна болест. Но само когато домакините й се оказваха достатъчно силни. Достатъчно чисти. Хората тук не бяха.

Той крачеше през града — или по-скоро вече се тътреше и куцаше — а силата в тази черупка бе останала само жарава и бързо изстиваше.

И в отчаянието си Бут откри, че е привлечен — придърпан обратно — към мястото, където бе започнал подобието на живот: „На хвърлей камък“. Чудеше се какъв ли е източникът на привличане на странната пивничка. Приличаше на искрица топлина в студен, мъртъв град. Проблясък светлина, живот, магия.

Успееше ли да се добере до нея, нищо чудно да си намери и огън.

Толкова беше погълнат от необходимостта да стигне до пивницата, че не забеляза мъжа, застанал до вратата, нито каретата, която бързо приближи, точно когато слезе от тротоара и тръгна да пресича.

 

 

Едуард Арчибалд Тътъл стоеше пред „На хвърлей камък“ и се мръщеше на часа.

Вече би трябвало да е отворено, но резетата още не бяха дръпнати, капаците на прозорците стояха спуснати и всичко вътре изглеждаше необичайно безжизнено. Провери джобния си часовник. Минаваше обяд. Колко странно. Подозрително, помисли си той. Даже престъпно. Наум премисляше всякакви вероятности — до една мрачни.

Семейството му твърдеше, че въображението му било твърде живо, но той смяташе, че светът като цяло просто е лишен от прозрение, от чувствителност за магия, каквато той очевидно притежаваше. Или поне си въобразяваше, че притежава. Или всъщност бе започнал да се бои, че никога нямаше да я придобие и вече бе на ръба да отрича (макар да не искаше да си го признае) нейното съществуване.

Докато не откри пътешественика. Знаменитият магьосник, известен само под името „Кел“.

Тази единствена — и последна — среща възобнови вярата му и разпали огньовете по-жарки, отколкото някога бяха пламтяли.

Затова Едуард правеше както му е заръчано и се върна в „На хвърлей камък“ с надежда да открие магьосника втори път и да получи обещаната торбичка с пръст. По тази причина намина вчера и по същата щеше да дойде и утре, и вдругиден, докато знатният странник се завърне.

Докато чакаше, Нед — понеже така го наричаха приятелите и семейството му — си измисляше наум разни истории и се опитваше да си представи как ще протече срещата помежду им, как ще се развие. Подробностите се променяха, но краят си оставаше един и същ: във всяка версия магьосникът Кел накланяше глава и се вглеждаше в Нед с черното си око.

— Едуард Арчибалд Тътъл — казваше той, — позволяваш ли да те наричам Нед?

— Всичките ми приятели го правят.

— Е, Нед, забелязвам нещо специално в теб…

След това той настояваше да стане учител на Нед или, още по-добре, негов партньор. А после въображаемата му реч обикновено стигаше до порой от хвалебствия.

Докато стоеше на стълбите пред „На хвърлей камък“ и чакаше, Нед разиграваше поредната такава мечта. В джобовете му тежаха дрънкулки и монети — все неща, каквито магьосникът евентуално би пожелал в замяна на неговата поръчка. Ала вълшебникът не се появяваше, а пивницата си оставаше заключена. След като прошепна нещо, в равни пропорции заклинание, молитва и безсмислица, Нед се опита безуспешно да премести резето със силата на волята си. Вече се канеше за момента да престане да виси тук и да иде да прекара няколко часа в някое отворено заведение, когато чу сблъсък на улицата зад гърба си.

Коне зацвилиха и с грохот застъргаха колела. Няколко щайги ябълки се изтърколиха от каруца, чийто кочияш бе дръпнал рязко юздите. Изглеждаше по-уплашен от впряга си.

— Какво става? — попита Нед и се упъти към него.

— Дяволите да го вземат — повтаряше коларят, — ударих го. Ударих някого.

Нед се озърна:

— Не виждам пострадали.

— Да не е под каруцата? — попита коларят. — О, Боже! Не го виждам.

Нед коленичи да проучи пространството под каруцата и спиците на колелата й и видя на камъните само ивица сажди — странно, имаше смътни очертания на човек — и вятърът вече разнасяше пепелта. Стори му се, че една от купчинките помръдна, но сетне се срути в себе си и изчезна.

Странно, помисли си той и се намръщи. Зловещо. Затаи дъх и посегна към петното въгленовочерен прах с очакване прахът да се съживи. Пръстите му напипаха пепел и… нищо не се случи. Разочарован, потри саждите между палеца и показалеца си. Изправи се на крака с думите:

— Тук няма нищо, сър.

— Кълна се — отвърна коларят, — имаше човек. Тук беше.

— Сигурно си се заблудил.

Коларят поклати глава, мърморейки под нос, смъкна се от капрата и натовари обратно щайгите, надзъртайки още няколко пъти под осите — за всеки случай.

Нед вдигна пръсти към светлината: чудеше се на саждите. Беше усетил нещо — или му се стори, че усеща — искрица топлина например, но усещането бързо изчезна и се стопи. Подуши веднъж пепелта, кихна силно, избърса я в крачола си и се отдалечи по улицата.