В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (38)

V

Кел разполагаше само със секунда да се стегне и да превърне паниката си в гордост, преди стражата да влезе — петима мъже изпълниха помещението с движение и шум.

Не можеше да избяга — нямаше накъде да се бяга — а не искаше и да нарани гвардейците, а Лайла… Е, нямаше представа къде е тя. Както си стоеше непосредствено до стената, след миг беше изчезнала (макар Кел да забеляза как тя бърка в джоба на сюртука си миг преди да се изгуби от поглед и долавяше във въздуха леката вибрация на магията на камъка, както сигурно и Холанд го бе усещал в „Рубинени поля“).

Кел си наложи да остане неподвижен, да се престори на спокоен, независимо от лудото блъскане на сърцето му в гърдите. Постара се да си припомни, че не е престъпник, а кралското семейства най-вероятно просто се притеснява от изчезването му. Не бе направил нищо лошо — не и в очите на кралския трон. Нищо, за което да са научили. Освен ако в негово отсъствие Рай не беше казал на родителите си за нарушенията му. Не би го сторил — Кел се надяваше, да не е — но дори и да беше, в ролята на антари и член на кралското семейство, следваше младежът да бъде уважаван и дори да буди страх. Загърна се с тази увереност и лениво, почти арогантно се облегна на масата зад гърба си.

Когато кралските гвардейци го видяха да си стои там жив и здрав, по лицата им се изписа объркване. Труп ли бяха очаквали да открият? Или съпротива? Двама коленичиха пред него, другите двама отпуснаха длани върху дръжките на мечовете си, а между тях един остана прав и смръщен.

— Елис — кимна Кел на началника на кралската стража.

— Мастър Кел — Елис излезе напред. — Добре ли сте?

— Разбира се.

Гвардеецът пристъпи от крак на крак.

— Притеснихме се за вас. Целият дворец.

— Не съм възнамерявал да тревожа никого — отвърна Кел и огледа отряда. — Както виждате, съвсем добре съм.

Елис също се озърна, сетне се обърна към Кел.

— Просто… сър… когато не се върнахте от поръчката си зад граница…

— Забавиха ме — отвърна Кел с надеждата това да потуши въпросите.

Елис се намръщи:

— Не видяхте ли табелите? Навсякъде са окачени.

— Току-що се върнах.

— Простете ми тогава — запъна се Елис и посочи дюкяна. — Но какво правите тук?

Флечър се намръщи. Макар да говореше само арнески, очевидно разбираше достатъчно добре кралския език, за да схване, че го обиждат.

Кел се усмихна сухичко.

— Купувах подарък за Рай.

Нервен смях премина по отряда гвардейци.

— Значи ще дойдете с нас? — попита Елис и Кел прекрасно разбра неизречената част от думите му — без съпротива.

— Разбира се — кимна младежът, изправи се гордо и поправи палтото си.

Стражите се поотпуснаха. Кел трескаво премисляше възможните варианти, докато се обръщаше към Флечър, за да благодари за помощта.

— Мас марист — отвърна мрачно собственикът на магазинчето. Удоволствие е за мен. — Просто изпълнявах гражданския си дълг.

— Ще се върна — каза Кел на английски (с което си спечели смръщване от кралските гвардейци), — веднага щом приключа. Да намеря каквото търсех…

Всъщност думите му бяха адресирани към Лайла. Все още долавяше присъствието й в помещението и чувстваше камъка, въпреки че той я скриваше. Шепнеше му.

— Сър — обади се Елис и посочи вратата. — След вас.

Кел кимна и излезе навън.

Лайла имаше достатъчно здрав разум да сграбчи камъка и да каже „Скрий ме“, веднага след като чу стражата да нахлува в дюкяна.

И талисманът й се подчини отново.

Усети трепване в ръката си — непосредствено под кожата. Прелестно усещане — дали предишния път, когато използва камъчето, то бе също така хубаво? — и после воалът се спусна над нея и тя изчезна. Точно като преди виждаше себе си, но никой не можеше да я види. Нито гвардейците, нито Флечър, нито дори Кел, чиито двуцветни очи се спряха върху нея, но явно търсеха мястото, където я бяха видели за последно, а не онова, на което се намираше.

Той не бе в състояние да я забележи, ала тя го виждаше и на лицето му прочете притеснение, маскирано от тона, но не и от стойката му, и скрито под горния пласт предупреждение, пронизало измамното спокойствие на думите му.

Стой тук, сякаш я приканваше то, дори преди да го оформи с думи, отправени към помещението, но явно предназначени за нея. Така че тя остана и изчака, като проследи как Кел и четирима от петимата гвардейци излизат на улицата. Последният — с лице, скрито под спуснатия визьор на шлема — изостана.

Флечър му забърбори и вдигна длан в универсалния знак за заплащане. Гвардеецът кимна и посегна към колана си, докато пласьорът се обръщаше да погледне Кел през прозореца.

Лайла първа долови какво се мъти.

Флечър така и не разбра.

Вместо да бръкне за кесия, гвардеецът извади острие. Металът проблесна веднъж на слабата светлина в дюкяна, озова се под брадичката на Флечър и очерта безшумно червена черта през гърлото му.

Пред дюкяна чакаше затворена карета, теглена от кралски бели коне, с все още вплетени в гривите златни и червени панделки от свършилия вече парад.

Стигнаха до нея. Кел си свали палтото и го обърна отляво надясно, като пъхна ръце в сега червените ръкави на царствения си костюм. Припряно обмисляше какво да каже на краля и кралицата — естествено, не истината. Кралят имаше амулет от Белия Лондон — орнамент, поставен на полица в личните му покои, и ако Кел успееше да го вземе и да се върне при Лайла и камъка… Крадлата с все амулета, на свобода в града — това беше притеснителна мисъл. Но той се надяваше тя да внимава, поне за известно време. Да не се забърква в неприятности.

Елис вървеше на половин крачка зад Кел, тримата други гвардейци ги следваха. Петият бе останал да поговори с Флечър и най-вероятно да уреди въпроса с наградата (макар Кел да бе почти сигурен, че дюкянджията го мрази достатъчно, за да го предаде дори и без допълнителната наслада от парите).

По течението на реката и в посока към двореца празненствата постепенно затихваха — не, не затихваха, а отстъпваха, за да направят място на вечерните забавления. Музиката бе по-мека и тълпите по пристанището и пазарната улица бяха оредели — местеха се към различните пивници и кръчми в града, за да продължат да славят името на Рай.

— Хайде, сър — подкани го Елис и задържа отворена вратата на каретата, за да се качи Кел. Вместо седалки, разположени една срещу друга, в тази имаше два реда пейки, и двата — обърнати напред: двама гвардейци се качиха отзад, единият отиде да седне при кочияша, а Елис се намести на предната пейка до Кел и затвори вратата на каретата.

— Да ви откараме у дома.

Сърцето на Кел го болеше при тази мисъл. Беше се постарал да не мисли за дома и за силното си желание да се прибере, не и откакто се сблъска с камъка — и възникна мрачната задача да се отърве от него. Сега копнееше единствено да види Рай, да го прегърне за последно и тайно се радваше на отворилата се възможност.

Въздъхна треперливо и се отпусна на пейката, а Елис дръпна завесите на каретата. Каза:

— Съжалявам за това, сър.

Кел понечи да попита за кое, но нечия ръка лепна парцал върху устата му и дробовете му се напълниха с нещо горчиво и сладко. Опита се да се освободи, но в китките му се вкопчиха бронирани ръкавици и го удържаха на пейката, а след секунди над всичко се спусна мрак.

Под воала Лайла изпъшка нечуто, когато гвардеецът пусна рамото на Флечър и той рухна по лице, а бездиханното му тяло тупна върху изтърканите дъски на дюкяна.

Гвардеецът постоя неподвижен, без да се притеснява от убийството и очевидно без да обръща внимание на факта, че в момента е опръскан с чужда кръв. Огледа помещението, плъзгайки поглед покрай Лайла, и през цепката в шлема му тя видя странно блещукане в очите. Нещо като магия. Доволен от отсъствието на свидетели за премахване, войникът прибра меча в канията, завъртя се на пети и излезе от магазинчето. Приглушено звънче го изпроводи и след малко Лайла чу карета да се раздвижва и да трополи нататък по улицата.

Трупът на Флечър остана проснат на пода на магазина му, а кръвта се стичаше през рошавата му руса коса и цапаше дъските под гърдите му. Наглото му изражение бе изчезнало, заменено от изненада, емоцията бе съхранена в смъртта като насекомо в кехлибар. Очите му бяха отворени и празни, а нещо светло се бе изтърколило от джоба на ризата му и сега бе приклещено между трупа му и пода.

Твърде много приличаше на бял топ.

Лайла се озърна, за да се убеди, че е сама, и свали скриващото я заклинание. Беше достатъчно лесно да развали магията, но да пусне камъка се оказа далеч по-трудно; отне й доста време и когато най-сетне успя да се освободи и да пусне талисмана в джоба си, цялото помещение се наклони. Разтърсилата я тръпка открадна топлина и нещо повече. След оттеглянето на магията тя се почувства… празна. Лайла беше свикнала с глада, но камъкът я остави изгладняла чак до костния мозък. Куха.

Проклет камък, каза си тя, пъхна върха на ботуша си под мъртвото рамо на Флечър и го преобърна. Сега слепият му поглед бе насочен нагоре в тавана и в нея.

Девойката коленичи, като внимаваше да не размазва хлъзгавата червена локва, докато вдига опръсканата с кръв шахматна фигура.

Изруга с облекчение и се изправи. Прецени топа с поглед. Първоначално й се стори съвсем обикновен, но когато сви пръсти около основата от камък — или може би кост? — буквално усети разликата в енергията на фигурката и тази на Лондон околовръст. Беше незначителна и Лайла сигурно си въобразяваше, но топът й се стори като течение в затоплена стая. Достатъчно студен, за да изглежда не на място.

Отърси се от това усещане и пъхна шахматната фигурка в ботуша си (не знаеше как действа магията, но не й се видя разумна идея да държи двата талисмана един до друг, не и докато не потрябват, а нямаше намерение да пипа повече крадливото камъче, освен при абсолютна необходимост). Избърса кръвта на Флечър в крачола си.

Предвид положението, Лайла се чувстваше доста добре. В крайна сметка в нея бяха камъка от Черния Лондон и предмета от Белия. Сега се нуждаеше само от Кел.

Обърна се към вратата и се поколеба. Каза й да не мърда оттук, но един поглед към пресния труп на Флечър й стигаше да предположи, че и него са го сполетели неприятности. От друга страна беше прекарала само ден в Червения Лондон, ала не й се струваше като място, където кралската стража обикаля улиците и реже гърла наляво и надясно. Може би на Кел му нямаше нищо. Но ако не е добре?

Лайла имаше предчувствие и годините кражби за оцеляване я бяха научили да се вслушва в предчувствията си. Освен това, каза си тя, никой в града не търси нея.

Насочи се към вратата и почти стигна до там, когато отново видя ножа — същия, дето толкова й хареса — върху сандъка, където го беше оставила. Кел я предупреди да не краде от дюкяна, но сега собственикът лежеше мъртъв и кинжалът просто щеше да си ръждяса неоценен. Взе го и прекара предпазливо пръст по острието. Наистина беше чудесен. Лайла огледа вратата, озадачена дали защитата на магазина, която го пазеше от крадци, е издъхнала заедно със създателя си. Защо пък да не пробва. Внимателно отвори вратата, остави оръжието на пода и с върха на ботуша си ритна плячката през прага. Сниши се в очакване на наказателните мерки — поток енергия, вълна болка или дори упорито връщане на краденото в дюкяна — но не последва нищо.

Лайла се усмихна алчно и излезе на улицата. Взе кинжала и го пъхна в колана си, а после тръгна да намери — и най-вероятно да спаси — Кел от кашата, в която бе попаднал.