В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (10)

I

— Дали не е по-добре да направим бал с маски?

— Хайде по-сериозно.

— Или даже бал с костюми. Нещо по-пищно.

— Стига де, Рай. Давай по-сериозно!

Принцът седеше в кресло с висока облегалка, вдигнал бе на масичката ботушите си със златни токи и премяташе в шепи стъклена топка. Тя представляваше част от по-голяма и по-сложна версия на играта, разменена от Кел в „На хвърлей камък“. На мястото на пръстта, локвата и купчинката пясък в комплекта на малката дъска, тук имаше пет стъклени топки, с по един елемент във всяка. Четири все още бяха на масата, в сандъчето от тъмно дърво с позлатени ръбове и вътрешност, облицована в коприна. Тази в ръцете на Рай съдържаше шепа пръст, която се клатеше насам-натам в синхрон с движението на пръстите му.

— Костюми на няколко ката, които да бъдат събличани… — продължи той.

Кел въздъхна.

— Всички ще започнем нощта напълно облечени и ще завършим…

— Дори не се опитваш.

Рай простена. Тежко стовари ботуши на пода, седна поизправено и вдигна стъклената топка помежду им.

— Добре — примири се. — Само виж каква магическа сръчност притежавам!

Присви очи срещу пръстта, затворена в стъклото и, в опит да се фокусира, й заговори под нос — тихичко мърмореше на английски. Пръстта обаче не помръдна. Кел проследи появата на бръчка между очите на Рай — сигурен знак, че се съсредоточава. Принцът шепнеше, чакаше и все повече се изнервяше. Най-сетне пръстта помръдна (макар и неохотно) в стъкленицата.

— Успях! — възкликна Рай.

— Просто я тръсна — възрази Кел.

— Не бих посмял!

— Опитай пак.

Рай изсумтя недоволно и се разплу в креслото си.

— Санкт, Кел! Какво ми има?

— Нищо ти няма — успокои го младежът.

— Говоря единайсет езика — продължи принцът. — Дори на страни, които не съм виждал и няма вероятност да стъпя там, а не мога да убедя буца пръст да се размърда или капка вода да се вдигне от езерцето си… — Ядоса се. Изръмжа. — Влудяващо! Защо точно езика на магията овладявам толкова трудно и не ми се отдава?

— Понеже не можеш да спечелиш елемента с чара, усмивката или положението си — обясни Кел.

— Те не ме почитат, така ли? — уточни Рай със суха усмивка.

— Земята под краката ти не се интересува дали ще станеш крал. Нито водата в чашата ти. Нито въздуха, който вдишваш. Трябва да говориш с тях като с равни или дори по-добре — като молител.

Рай въздъхна и разтри очи.

— Знам. Знам. Ще ми се само… — и млъкна.

Кел се намръщи. Брат му май беше искрено разочарован.

— Какво ти се иска?

Принцът вдигна очи да го погледне и златните искрици ги изпълниха, още докато зад тях се вдигаше стена.

— Ще ми се да пийна — рече той, загърбвайки проблема. Бутна стола си и прекоси салона, за да си налее питие от барчето до стената. — Наистина се старая, Кел. Искам да съм добър или поне по-добър. Но не всички можем да сме… — отпи и махна с ръка към другаря си.

Младежът предположи, че Рай търси думата „антари“. Той обаче използва „като теб“.

— Как да се оправдая? — Кел прокара пръсти през косата си. — Аз съм единствен по рода си.

— Двама сте — поправи го Рай.

Кел смръщи чело.

— Все се канех да попитам… какво правеше Холанд тук?

Принцът сви рамене и се упъти към сандъчето с елементите.

— Същото, което прави винаги. Доставяше поща…

Кел огледа принца. Нещо не беше наред. Когато лъжеше, Раи се държеше като пословичен нервак — и сега го забеляза да пристъпва от крак на крак и да потупва с пръсти по отворения капак на сандъчето. Но вместо да настоява да научи истината, магьосникът се отказа и се пресегна да извади друга стъклена топка отвътре. Тази беше пълна с вода. Намести я в шепата си, с разперени пръсти.

— Прекалено много се стараеш — Кел призова водата в стъкленицата да помръдне и тя трепна, първо полека се завихри, сетне забърза все повече и повече и образува малък, затворен циклон.

— Ами да, защото е трудно — констатира Рай. — Само защото в твои ръце изглежда лесно, не означава, че наистина е така.

Кел не искаше да подсказва на принца, че дори няма нужда да говори, за да раздвижи водата. Бе достатъчно просто да помисли думите, да ги усети — и елементът ще го послуша и ще му отвърне. Каквото и да течеше през водата — и пясъка, и пръстта, и останалите — течеше и през него и следователно можеше да го управлява, както би сторил с крайник, който раздвижва. Единствено изключение беше кръвта. Макар да течеше със същата готовност като другите елементи, кръвта не се подчиняваше на природните закони — и не можеше да бъде манипулирана: нито да й заповядат да се движи, нито да я принудят да стои неподвижно. Кръвта си имаше своя воля и към нея трябваше да се обръщаш не като към предмет, а като към равен — като към съперник. Това беше и причината антари да са отделен клас магьосници. Защото единствено те владееха не само елементите, но и кръвта. Там, където заклинанията на елементите бяха измислени просто за да помогнат на ума да се съсредоточи, да намери личния си синхрон с магията — те бяха медитативни, толкова псалм, колкото и стих — то кръвните указания на антари бяха, както терминът предполагаше, нареждания. Думите, които Кел изричаше, за да отваря врати или да лекува рани с кръвта си, бяха команди. И се налагаше да бъдат изречени на глас, за да бъдат изпълнени.

— Какво е усещането? — попита неочаквано Рай.

Кел отклони внимание от стъклото, но водата вътре продължи да се върти.

— Кое по-точно?

— Да си способен да пътуваш. Да ходиш в другите Лондони. Как изглеждат те?

Кел се поколеба. До едната стена имаше изтикана гадателска масичка. За разлика от гладките черни плочи гранит, чрез които се предаваха съобщения из града, масичката служеше за други цели. Вместо камък, тя съдържаше плитък басейн от неподвижна вода, омагьосана да прожектира върху повърхността представите, спомените и образите от ума на онзи, който борави с нея. Използваше се за размисъл — но и за да споделят хората мислите си с другите, помощен уред, когато думите не достигат или просто не успяват да предадат нужното.

Кел би могъл да придърпа масичката, за да покаже на принца. Да му даде възможност да види другите Лондони през неговите очи. Егоистично му се искаше да ги сподели с брат си, за да не се чувства така самотен, пък и някой друг да ги види и да знае. Но хората, както Кел беше открил, всъщност не искаха да знаят. Мислеха си, че го желаят, но знанието само ги правеше нещастни. Защо да си пълнят ума с неща, които не могат да използват? Защо да умуват върху места, където не могат да идат? Каква полза щеше да има за Рай, който, при все привилегиите, отредени му от кралският статут, никога не би могъл да стъпи в някой от другите Лондони?

— По-спокойни са — каза Кел и върна стъкленицата в сандъчето. Веднага щом отлепи пръсти от повърхността й, циклонът вътре се разпадна, водата плисна и се успокои. Преди Рай да успее да зададе още въпроси, младежът посочи стъклената топка в ръката на принца и му предложи да опита отново.

Принцът пробва — и за пореден път се провали — да помръдне пръстта в топката. Изсумтя разочаровано и търкулна сферата през масичката.

— Не ме бива за тази работа и двамата го знаем.

Кел улови стъклената топка на ръба на масата и я върна обратно.

— Упражненията… — поде той.

— С упражнения нищо няма да постигна.

— Проблемът ти, Рай — скара му се Кел, — е, че не искаш да учиш магия просто за да умееш да я практикуваш. Искаш да я изучиш, само защото се надяваш тя да примамва повече народ в леглото ти.

Рай се ухили и отвърна:

— Не виждам това пък какъв проблем е. А и наистина ще ги примамва. Виждал съм как момичетата — и момчетата — въздишат по хубавото ти черно оченце, Кел… — Скочи на крака. — Забрави за урока. Не съм в настроение да се уча. Да излезем навън.

— Защо? — попита Кел. — За да използваме моята магия, та да примамваме жертви в твоето легло?

— Отлична идея — съгласи се Рай. — Но не. Ала все пак се налага да излезем, да знаеш, понеже сме на мисия.

— Така ли? — почуди се Кел.

— Да. Понеже, освен ако ти не възнамеряваш да се омъжиш за мен — и не ме разбирай погрешно, смятам, че от нас става поразителна двойка — трябва да се постарая да си намеря половинка.

— И очакваш това да се случи, докато се наливаш из града?

— Боже мили, не — възрази Рай с крива усмивка. — Но кой знае какви забавления ще открия, докато се провалям в търсенето.

Кел подбели очи и прибра топките.

— Продължаваме нататък.

— Хайде да приключваме вече! — простена Рай.

— Ще приключим — обеща Кел, — веднага щом успееш да удържиш пламък.

От всички стихии, огънят беше единственият, към който наследникът на короната демонстрираше… е, талант е твърде силна дума, но може би склонност. Кел разчисти дървената маса и постави пред принца наклонено метално блюдо заедно с парче бял тебешир, стъкленица с масло и странно малко устройство от две кръстосани клечки почерняло дърво, съединени с панта в средата. Рай въздъхна и с помощта на тебешира нарисува ограничителен кръг около блюдото на масата. После изпразни стъкленицата в блюдото и маслото се стече в средата под формата на локвичка с размер на десетлинова монета. Накрая принцът вдигна щракалото, което лесно се побра в дланта му. Беше запалка. Стисна я в юмрук и я щракна, двете рамена се потъркаха едно о друго и от пантата падна искра в езерцето с масло — и прихвана.

Малко синьо пламъче затанцува по повърхността на локвичката и Рай изпука с кокалчета, размърда шия и нави ръкави.

— Преди светлината да угасне — подкани го Кел.

Рай го изгледа криво, но вдигна длани от двете страни на тебеширения ограничителен кръг и заговори на огъня не на английски, а на арнески. Този език беше по-плавен, по-подходящ за убеждаване и сам по себе си по-склонен към магия. Думите се лееха в шепот — гладка, непрестанна нишка от звук, която сякаш оформяше стаята около тях.

И за обща изненада на младежите подействаха. Пламъчето в блюдото побеля и нарасна, погълна остатъците от маслото и продължи да гори без него. Разшири се, покри повърхността на блюдото и засия във въздуха пред лицето на Рай.

— Гледай! — възкликна принцът и посочи пламъчето. — Виж само, успях!

Така си беше. Но въпреки че беше спрял да говори на огъня, той продължаваше да расте.

— Не губи фокус! — скара му се Кел, понеже белият огън се разпространи и взе да ближе вътрешността на тебеширения кръг.

— Какво искаш да кажеш? — предизвика го Рай, в това време огънят се гърчеше и притискаше към ограничаващия го кръг. — Няма ли да ме похвалиш? — Отклони очи от огъня и погледна към Кел, а докато се обръщаше, пръстите бръснаха плота на масата. — Нито една…

— Рай! — предупреди го Кел, но се оказа твърде късно. Ръката на принца се отри в кръга и размаза тебешира. Огънят се освободи.

Обхвана цялата маса, бърз и горещ, и Рай едва не се катурна назад с все стола в опита си да се махне от пътя му.

С едно движение Кел освободи ножа си, прокара го през дланта си и притисна окървавената плът към плота на масата.

— Ас анаси — нареди. — Разпръсни се. — Омагьосаният огън незабавно изгасна, изчезна в нищото. На Кел му се виеше свят.

Рай застана до него, задъхан и виновно промълви:

— Много съжалявам! Знам, не биваше…

Мразеше, когато Кел беше принуден да използва кръвна магия, понеже се чувстваше лично отговорен — а и често беше — за съпътстващата жертва. Веднъж предизвика много болка за Кел и така и не си прости за това. Сега младият антари взе ленена салфетка и избърса ранената си ръка. Захвърли парцала с думите:

— Всичко е наред, добре съм. Но за днес, мисля, приключихме.

Рай кимна разтреперан и заяви:

— Добре ще ми дойде още едно питие. По-силничко.

— Съгласен — отвърна Кел с уморена усмивка.

— Хей, не сме ходили в „Авен Страс“ от сума време — предложи принцът.

— Не можем да идем там — възрази Кел. Имаше предвид „не мога да те пусна да ходиш там“. При все името си — „Благословени води“ — „Авен Страс“ се беше превърнал в свърталище за най-лошите типове в града.

— Хайде де — настоя принцът, вече възвърнал си обичайната дързост. — Ще накараме Париш и Джен да ни изровят някакви униформи и ще идем четиримата, преоблечени като…

Точно в този миг някой си прочисти гърлото и Рай и Кел се обърнаха, за да открият крал Максим, застанал на прага.

— Сир! — възкликнаха в хор.

— Момчета — поздрави той. — Как вървят уроците?

Рай погледна многозначително Кел, а той вдигна вежда и отвърна само:

— Минаха и отминаха. Тъкмо приключихме.

— Добре — кимна кралят и извади писмо.

Преди да види плика и да осъзнае, че няма да накваси устните си, Кел не си даваше сметка колко силно му се иска да обърне по едно с Рай. Сърцето му пропадна в петите, но той не го показа.

— Налага се да отнесеш съобщение — обяви кралят. — На силния ни съсед.

Гърдите на Кел се стегнаха в познатата смес от страх и възбуда, които вървяха ръка за ръка, ставаше ли дума за Белия Лондон.

— Разбира се, сир — отвърна той.

— Холанд ни достави писмо онзи ден — додаде кралят. — Но не можа да изчака да вземе отговора. Казах му, че ще го изпратя с теб.

Кел се намръщи.

— Надявам се всичко да е наред — каза предпазливо. Рядко узнаваше съдържанието на кралските вести, които носи, но обикновено го отгатваше по тона на задачата — кореспонденцията със Сивия Лондон се бе превърнала в чиста формалност, градовете нямаха много общо, а диалогът с Белите — постоянен и ангажиран — бе белязал с бръчка челото на краля. Техният „силен съсед“ (както кралят наричаше другия град) представляваше място, разкъсвано от насилие и борба за надмощие, а името в края на кралските писма се променяше с обезпокоителна честота. Щеше да е твърде лесно да прекратят кореспонденцията и да оставят Белия Лондон да гние в развала, но Червеният трон не бе съгласен. Не желаеше да го допусне.

Кралете от Лондон се чувстваха отговорни за умиращия град.

И наистина бяха.

В крайна сметка именно Червеният Лондон бе взел решението за запечатването си и бе оставил Белия — разположен между него и Черния — в капан, принуден да се сражава сам с черната чума, да се запечата отвътре, а покварената магия да остави отвън. Това беше решение, измъчвало столетия наред крале и кралици, но по онова време Белият Лондон беше силен — по-силен дори от Червения — и Червената корона вярваше (или поне твърдеше, че вярва), че това е единственият начин да оцелеят всички. Бяха и прави, и грешаха. Сивият Лондон гаснеше в тиха забрава. Червеният не само оцеля, но и процъфтяваше. Но Белият беше завинаги променен. Градът — някога славен — бе изпаднал в хаос и войни. Кръв и пепел.

— Добре е в рамките на възможното — отвърна кралят, докато връчваше на Кел писмото и се обърна отново към вратата. Антари понечи веднага да потегли на път, но Рай го хвана за ръката.

— Обещай — прошепна принцът тихичко, — обещай този път да се върнеш с празни ръце.

Кел се поколеба.

— Обещавам — каза, питайки се колко ли пъти бе изричал тази дума и до каква степен бе изгубила значението си.

Но, докато измъкваше бледата сребърна монета изпод яката си, искрено се надяваше този път да се окаже истина.