В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (37)

IV

Дюкянът на Флечър бе построен като лабиринт, подреден така, че само змия би разбрала потайностите му. Кел прекара последните десет минути да рови из чекмеджета и откри разнообразни оръжия и амулети, относително безопасен слънчобран и никакви бели топове. Простена и захвърли слънчобрана.

— Не можеш ли просто да намериш проклетото нещо с магия? — попита Лайла.

— Всичко тук е омагьосано — отвърна Кел. — Срещу заклинания за намиране. Също и срещу кражба, тъй че — върни го.

Девойката пусна обратно върху тезгяха дрънкулката, която се канеше да прибере.

— И какво — полюбопитства тя, докато преглеждаше съдържанието на поредната стъклена витрина, — значи с Флечър сте приятели?

Кел си представи физиономията на бандита в нощта, когато изгуби банката.

— Не съвсем.

Лайла вдигна вежда.

— Хубаво. По-забавно се краде от врагове.

„Врагове“ беше приемливо определение. Странното беше, че двамата с Флечър можеше да са и партньори.

— Контрабандист и пласьор на крадено — беше обобщил дюкянджията. — Страхотен екип става от нас.

— Предпочитам да се въздържа — беше отвърнал Кел. Но когато играта на санкт стигна до последната си ръка и той осъзна, че ще спечели, все пак примами Флечър с единственото, на което той не можеше да откаже. Беше му обещал: — Анеш, ако спечелиш, ще работя за теб.

Пласьорът се бе ухилил алчно и бе изтеглил последната си карта.

А Кел бе отвърнал на усмивката му, бе изиграл ръката си и спечели всичко, като остави Флечър с натъртено его и малък бял топ.

Без лоши чувства.

А сега Кел обърна с краката нагоре половината дюкян да търси фигурката, всеки няколко секунди надзърташе към вратата, докато собственото му лице го следеше от новинарската дъска на стената.

ИЗЧЕЗНАЛ

Междувременно Лайла спря да рови и сега се взираше в рамкирана карта. Присвиваше очи и накланяше глава, сякаш нещо липсва.

— Какво има? — попита Кел.

— Къде е Париж? — попита тя и посочи мястото на континента, където следваше да се намира градът.

— Няма Париж — обясни антари, ровейки в поредния шкаф. — Няма Франция. Няма и Англия.

— Че как може да има Лондон без Англия?

— Казах ти, названието на града е лингвистична странност. Тук Лондон е столица на Арнес.

— Значи Арнес е просто вашата версия на Великобритания?

Кел се засмя.

— Не — отвърна той и застана до Лайла, като клатеше глава. — Арнес заема повече от половината ваша Европа. Островът — твоята Англия — се нарича Раска. Короната. Но той е само връхчето на империята… — очерта границите с върха на пръста си. — На север от нашата страна лежи Веск, а на юг е Фаро.

— А отвъд тях?

Кел сви рамене:

— Други държави. Има големи, има и малки. Цял свят е това, все пак.

Лайла плъзна поглед по картата. Очите й грееха. Малка, потайна усмивчица пролази по устните й.

— Да, така си е…

Оттегли се и отиде в съседната стая. След малко се провикна:

— Ха!

Кел се стресна.

— Откри ли го?

Лайла се появи, стиснала находката си, но не беше фигурка за шах, а кинжал. Настроението на Кел се вкисна.

— Не — отвърна момичето, — но не е ли чудесен?

Тя вдигна острието пред очите на спътника си. Дръжката на кинжала не беше просто ръкохватка — металът следваше извивката на кокалчетата във вълниста клупка, преди да се влее обратно в основата.

— За удряне — обясни Лайла, сякаш Кел нямаше представа какво е предназначението на металния бокс. — Можеш да наръгаш противника или да му избиеш зъбите. А защо не и двете… — изпробва върха на острието с пръст. — Не едновременно, разбира се.

— Разбира се — повтори Кел и затвори шкафа. — Много обичаш оръжията, а?

Лайла го зяпна изумено:

— Че кой не ги обича?

— И вече си имаш нож — посочи й той.

— Е, и? — тя продължи да се възхищава на дръжката. — Няма такова нещо като прекалено много ножове.

— Свирепа жена си ти.

Лайла размаха острието:

— Не всички имаме дарбата да си правим оръжия от кръв и шепот.

Кел настръхна:

— Не шепна. А и не сме дошли да грабим.

— Пък аз мислех, че точно затова сме тук…

Младият антари въздъхна и продължи да претърсва дюкяна. Беше го обърнал целия с хастара навън, включително претъпкания склад на Флечър отзад, и не откри нищо. Негодникът не би продал фигурата… или напротив? Кел затвори очи, остави сетивата си да се реят свободно, сякаш би могъл да усети чуждата магия. Но магазинчето припукваше от изобилие на заклинания — припокриващи се тонове, които правеха невъзможно да се разделят чуждото и опасното от просто забраненото.

— Имам въпрос — обади се Лайла, чиито джобове подрънкваха подозрително.

— Ще имаш, естествено — Кел въздъхна и отвори очи. — И съм сигурен, че те предупредих да не крадеш.

Тя подъвка устна и измъкна от джоба си няколко камъка и метална джунджурия, чието предназначение дори младежът не успя да разгадае. Остави ги на един от шкафовете.

— Каза, че световете били разделени. Как тогава този човек — Флечър — се е сдобил с фигура от Белия Лондон?

Кел прерови бюро, което се кълнеше, че вече е претърсил, сетне порови под плота му за тайни чекмеджета.

— Аз му го дадох.

— Е, а какво е правила тя у теб? — присви очи Лайла. — Да не си я откраднал?

Кел се намръщи. Всъщност така си беше.

— Не.

— Лъжец.

— Не я бях взел за себе си — обясни той. — Малцина в твоя свят знаят за моя. Които са наясно — колекционери и ентусиасти — са готови да платят прескъпо за късче от него. Дрънкулка. Талисман. В моя свят повечето знаят за твоя — малцина са заинтригувани толкова от сивотата ви, колкото вие от нашата магия, но всички са наясно за другия Лондон. Белия град. И за късче от този друг свят някои са готови да си платят добре.

Суха усмивка изкриви устните на Лайла.

— Ти си контрабандист.

— … каза джебчийката — сопна й се Кел в своя защита.

— Да, крадла съм — Лайла вдигна от капака на близкия сандък червен лин и го търкулна по кокалчетата си. — Примирила съм се с това. Не е моя вината, че ти не си… — монетата изчезна. Кел отвори уста да възрази, но линът се появи след миг в другата й ръка. — Не разбирам обаче. Ако си от кралския…

— Не съм…

Лайла го изпепели с поглед:

— Ако живееш с кралското семейство и се храниш на масата им, и си тяхна собственост, несъмнено не се нуждаеш от пари. Защо да рискуваш?

Кел стисна зъби и се сети за молбата на Рай да спре с глупавите игрички.

— Няма да ме разбереш.

Лайла вдигна вежда:

— Престъплението не е кой знае каква философия. Хората крадат, защото да вземат нещо чуждо, им носи облаги. Ако не го правят за пари, значи е заради властта. Актът на вземане, на нарушение на правилата ги кара да се чувстват по-силни. Правят го заради чистия инат… — Тя се извърна. — Някои крадат, за да останат живи, други крадат, за да се чувстват живи. Съвсем просто е.

— А ти от кои си? — полюбопитства Кел.

— Крада за свобода — отвърна Лайла. — По малко и от двете, бих казала… — Тя се залута по къс коридор между две помещения. Подвикна през рамо: — Значи така си се натъкнал на черния камък? Сключи ли сделка за него?

— Не — отвърна Кел. — Направих грешка. И възнамерявам да я поправя, ако успея да намеря проклетото нещо… — в разочарованието си той тресна със сила едно чекмедже.

— Полека — обади се дрезгав глас на арнески. — Ще вземеш да счупиш нещо.

Кел се обърна и откри собственикът на магазина да стои облегнал рамо на един гардероб с лека развеселена усмивчица.

— Флечър — поздрави младият антари.

— Как влезе? — поинтересува се дюкянджията.

Кел се застави да свие рамене, докато поглеждаше към Лайла, която прояви здрав разум да остане в коридорчето и да не се показва.

— Магиите ти се износват, струва ми се.

Флечър скръсти ръце:

— Съмнявам се.

Кел погледна втори път към Лайла, но нея я нямаше в коридорчето. По гърба му пролази паническа тръпка и миг по-късно се усили, щом тя се появи зад Флечър. Движеше се безшумно, с блеснал в ръката нож.

— Так! — възкликна дюкянджията и вдигна ръка покрай главата си. — Приятелката ти е много некултурна…

При тези му думи Лайла застина насред крачка. Лицето й се изкриви от усилието, докато се опитваше да се бори с невидимата сила, която я задържаше на място, но нямаше полза, Флечър притежаваше рядката и опасна способност да управлява кости, а следователно — тела. Същата способност му бе спечелила оброчните окови, които толкова се гордееше, че е строшил.

Лайла например не изглеждаше впечатлена. Засипа го с порой свирепи предложения и Флечър разтвори пръсти. Кел чу звук, наподобяващ трошене на лед и момичето изпусна приглушен вик, а ножът се изхлузи от пръстите й.

— Ти не предпочиташ ли да работиш сам — каза Флечър спокойно.

— Пусни я — нареди Кел.

— Ще ме принудиш ли, антари?

Кел сви юмруци — магазинът беше оплетен поне с дузина магии — срещу нашественици, крадци и, такъв му бил късметът, срещу всеки, който мислеше зло на Флечър. Собственикът на дюкяна се изсмя тихичко и отпусна ръка, а Лайла се препъна и рухна на колене, стиснала китката си и бълваща ругатни.

— Анеш — отсече Флечър. — Какво те води отново в скромния ми дюкян?

— Преди време ти дадох нещо — рече Кел. — Искам да го взема назаем.

Пласьорът изсумтя презрително.

— Не отдавам вещи под наем.

— Тогава ще го купя.

— А ако не се продава?

Кел се усмихна насила:

— Ти най-добре знаеш, че всичко се продава.

Флечър отвърна на усмивката му със студена и куха гримаса.

— Няма да го продам на теб, но на нея може… — стрелна с поглед Лайла, вече изправила се на крака и отстъпила към най-близката стена да се прислони до нея и да ругае, — за подходящата цена.

— Тя не говори арнески — обясни Кел. — Няма ни най-малка представа какво й казваш.

— Така ли? — Флечър се хвана за слабините и спретна към Лайла няколко чупки в кръста. — На бас, че мога да я накарам да разбере…

Девойката присви очи:

— В ада да гориш, ши…

— Не бих се занимавал с нея — прекъсна я Кел. — Хапе.

Флечър въздъхна и поклати глава.

— В какви неприятности си се забъркал, мастър Кел?

— В никакви.

— Сигурно са големи, щом си дошъл тук. Освен това — Флечър се ухили по-зловещо, — едва ли ще ти качат физиономията на дъските за нищо.

Кел стрелна с поглед новинарската дъска на стената — там през последния час непрестанно показваха портрета му. Сетне пребледня. Кръгът отдолу, където пишеше „Натиснете тук“, пулсираше в ярко зелено.

— Какво си сторил? — изръмжа Кел.

Флечър само се усмихна.

— Без лоши чувства — заяви мрачно, точно преди вратата на дюкяна да се отвори и вътре да нахлуят кралски гвардейци.