В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (30)

I

Червеният Лондон посрещна Кел у дома, сякаш всичко си беше наред. Тук не беше валяло и небето бе прошарено от тънки влакънца облаци и алена светлина, същинско отражение от Айл. Карети громоляха по изровените коловози в уличния калдъръм, а сладко ухание на подправки и чай изпълваше въздуха. В далечината се разнасяха отгласи от начеващите празненства.

Нима наистина бяха минали само часове, откакто, ранен и объркан, Кел избяга от този свят в следващия? Простичкото, утешително спокойствие и привичността на града нарушиха равновесието му и го накараха да се усъмни — пък макар и за момент — дали наистина всичко е наред. Знаеше, че покоят е измамен — в недрата на стъпилия на двата бряга на реката дворец положително бяха забелязали отсъствието му; нейде из града се търкаляха двама мъртъвци и най-вероятно техни другари с празни погледи го търсеха ведно с плячката му — но на сивата „Уитбъри“ и тукашната „Вес Анаш“, където светлината от реката се лееше от една страна и утринното слънце — от другата, Червеният Лондон изглежда не забелязваше в каква опасност се намира. Опасност, която Кел мъкнеше през него.

Малко черно камъче беше в състояние да сътворява и унищожава. Той потрепери при тази мисъл и стисна по-здраво ръката на Лайла, само за да осъзнае, че шепата му е празна.

Обърна се с надежда да види девойката да стои редом и са се разделили само на една-две стъпки по време на преминаването им. Но беше самичък. Ехото от магията на антари сияеше слабо върху стената и белязваше откъде е преминал заедно с Лайла.

Нея обаче я нямаше.

А с нея бе изчезнал и камъкът.

Кел удари стената с ръка и отвори наново разреза, тъкмо започнал да зараства. По китката му потече кръв, той изруга и тръгна да рови за кърпичка в палтото си, забравил, че го преметна през раменете на Лайла. Начена поредната ругатня, но си спомни за носната й кърпа. Онази, която му даде в замяна — пъхната в задния му джоб.

Струва ми се някак правилно — беше казала тя. Ти ми даде нещо твое. Аз ти връчвам нещо мое. Сега сме свързани.

Свързани — помисли си Кел. Мислите му полетяха, докато издърпваше парчето плат. Дали ще подейства? Не и ако тя е по някакъв начин разкъсана на парчета или заседнала между световете (носеха се легенди за не-антари, опитвали се да отворят врати и останали в междината). Но ако Лайла не бе преминала, или ако се намираше тук някъде… жива или мъртва… магията би трябвало да подейства.

Кел поднесе окървавената кърпичка до стената и притисна длан към ехото от скорошния си белег.

— Ас еноси — нареди на магията. — Ас еноси Делайла Бард.

 

 

Лайла отвори очи и видя червенина.

Не дръзко червено, изплискано като боя върху сградите, а нежен, повсеместен оттенък, все едно надзърташе през цветно стъкло. Опита се да го прочисти от очите си с примигване, но то не искаше да си отиде. Когато Кел нарече града си Червен Лондон, тя прие, че е избрал цвета по някакъв типичен белег — или поне с конкретна причина. Сега виждаше, че е „червен“ съвсем буквално. Девойката си пое дъх и вкуси цветя във въздуха. Лилии, маргаритки, кремове. Ароматът витаеше навсякъде и граничеше с болезнената сладост на парфюм — нищо чудно, че обгръщаше около Кел. След малко поизчезна (както и червеното), понеже сетивата на пътешественичката се приспособиха към новата обстановка, но когато си пое дъх твърде дълбоко, отново я връхлетя.

Лайла се задави и остана неподвижна. Лежеше по гръб в някаква уличка, пред доста симпатична червена врата (боядисана, не резултат от оттенъка). Неравно улично паве се врязваше в гърба й през палтото. Палтото на Кел. Беше проснато под нея на земята, разперено като крила.

Но Кел липсваше.

Лайла стисна юмрук, за да се убеди, че може да си мърда пръстите, и усети черния камък, загнезден в дланта й, все още вибриращ леко. Стана, помисли си тя и въздъхна изумено, докато сядаше. Наистина беше станало!

Не беше съвършено — ако номерът беше сработил идеално, двамата с Кел щяха да се намират на едно и също място — но ето я тук, което ще рече там. На ново място.

Беше успяла!

Делайла Бард най-сетне избяга, отплава. Не с кораб, а с камъче.

Що се отнася до това къде точно се намира — нямаше си ни най-малка представа. Изправи се и откри, че червеният оттенък не идва от небето, а от земята. Светът от дясната й страна беше значително по-червен от този отляво. И, както осъзна, когато сетивата й привикнаха, градът беше значително по-шумен. Не ставаше дума за обичайната врява на търговци и каруци, защото Лондоните явно имаха тази обща особеност, а гълчава от нарастваща тълпа, която скандираше, крещеше и се веселеше. Лайла сама се посъветва да стои кротко и да чака Кел да я намери, но вече беше тръгнала към извора на светлина, цвят и звук.

Кел я намери веднъж, разсъждаваше тя. Пак щеше да го направи.

Пъхна черния камък в тайния джоб на износения си сюртук (замайването от пускането му беше кратко и незначително), сетне грабна палтото на Кел, изтърси го и го навлече. Очакваше да й бъде голямо, да не говорим и обемисто, но за нейна изненада й пасна идеално, а сребърните му копчета лежаха гладко и равно върху пищния черен плат.

Странно, помисли си Лайла и пъхна ръце в джобовете му. Не беше най-странното нещо напоследък, но все пак беше необичайно.

Тя пое по уличките, напомнящи нейния Лондон по криволиченето и усукването си, но същевременно бяха тъй различни. Вместо дялан камък и осаждени стъкла, по фасадите преобладаваха тъмно дърво и полиран камък, витражи и лъскав метал. Сградите изглеждаха едновременно здрави и странно деликатни и през тях, през всичко, минаваше енергия (Лайла не се сещаше за по-добра дума). Тя вървеше заедно с тълпата и се дивеше на промяната, сполетяла света — свят, чиито кости бяха разчупени заедно с нейния, но чието тяло бе израсло ново и пищно.

Миг по-късно зави зад поредния ъгъл и откри източника на гълчавата. По протежение на главната улица се беше събрала голяма тълпа и се вълнуваше нетърпеливо. Хората имаха вид на обикновени граждани, но с дрехи, далеч по-изискани, отколкото Лайла бе виждала на гърба на лондончани у дома. Самата им кройка не беше толкова чужда — мъжете носеха елегантни сюртуци с високи яки, жените — пристегнати в кръста рокли и над тях — плащове; но платовете се стичаха по хората като течен метал и в косите, по шапките и маншетите им бяха вплетени влакна златна сърма.

Лайла се загърна по-плътно в палтото на Кел със сребърните копчета, благодарна, че скрива износения й сюртук отдолу. В процепите между ликуващата тълпа успя да различи червената река отвъд — точно където би се намирала Темза — а странната й светлина къпеше бреговете.

Темза? Извор на магия?

Навярно най-големият на света. Не че тук сте способни да я усетите, но ако можеше да видиш каква е в моя Лондон…

Наистина беше величествена. И все пак Лайла се чувстваше привлечена не толкова от водата, колкото от корабите по течението. Имаше съдове с всевъзможни размери и форми, от бригантини и галери до шхуни и фрегати, които се люлееха по червените вълни с издути платна. Дузини емблеми грееха по платната на мачтите им и по корпусите, но над всички се вееха флагове в червено и златно. Те блестяха и мамеха Лайла. Качи се на борда, така й казваха. Мога да съм твой. Да беше Лайла мъж, а корабите — запретнали полите си млади девици, пак нямаше да ги желае по-силно. Задръжте си изисканите рокли, помисли си тя. Аз избирам корабите.

Но макар разнородният флот да пробуждаше трепет в гърдите на девойката, вниманието на тълпата не беше насочено нито към възхитителните кораби, нито към невъзможно червената река.

По булеварда напредваше процесия.

Лайла стигна покрайнините на тълпата, точно когато колона мъже измарширува по улицата в плащове от тъмна тъкан, които се увиваха около телата им, сякаш крайниците им бяха втечнени. Носеха огън в шепите си и докато танцуваха и се въртяха, огънят се виеше около тях, проследяваше движенията им и витаеше във въздуха зад тях. Устните на танцьорите мърдаха, макар словата им да оставаха скрити под гълчавата от парада и Лайла се запромъква напред сред народа, за да вижда по-добре. Мъжете отминаха твърде бързо, но подир тях се появи редица жени. Облечени в широки роби, изпълняваха по-гъвкава версия на същия танц, но с вода. Лайла гледаше, ококорена: водата се държеше като лента в ръцете им, усукваше се и се гънеше из въздуха, сякаш по магия.

Разбира се, помисли си девойката. То си е по магия.

Водните танцьори отстъпиха на земни, след тях минаха повелители на метал и накрая на вятър, които правеха поривите му видими като издухваха от шепите си цветен прах във въздуха.

Всеки танцьор бе облечен по свой, своеобразен начин, но всички имаха панделки в червено и златно, вързани за ръцете или краката и оставени да се влачат подире им сякаш са опашки на комети, докато пресичаха града.

След танцьорите премина оркестър с музика, по-силна от барабанни удари и по-сладка от струнни инструменти — музикантите извличаха ноти, каквито Лайла не си беше представяла, от инструменти, каквито не беше виждала. Оркестрантите продължиха нататък, ала мелодията им остана да звучи, виеше се над тълпата като таван на шатра, сякаш самият звук добиваше физическа форма. Беше хипнотизиращо.

След това се появиха рицари, яхнали жребци — броните им блестяха на слънцето, а червените им наметала се вееха след тях. Самите коне бяха прекрасни животни, не петнисти, а чисто бели, сиви и лъскавочерни. Почти така прекрасни, помисли си Лайла, както и корабите. Очите им наподобяваха лъснати камъчета, имаше кафяви, а също и сини или зелени. Блестящите им гриви бяха или черни, или сребърни, или пък златни, и конете се движеха с грация, изненадваща за размера и скоростта им.

Рицарите до един държаха вместо копия флагове със златно слънце, изгряващо в червено небе.

В този момент няколко хлапета се приближиха до Лайла и тръгнаха да я подминават; от ръцете и краката им се влачеха панделки. Тя прихвана едно за яката.

— За какво е цялата тази работа? — попита тя шаващото момче.

То се ококори и избълва поредица думи на език, който тя не разпозна. Определено не беше английски.

— Разбираш ли ме? — попита девойката, като нарочно провлачи думите, но момчето само поклати глава, загърчи се в хватката й и продължи да ръси чуждестранни думи, докато тя не го пусна.

Друг, по-шумен възглас се разнесе през гъстата тълпа и Лайла вдигна очи да проследи приближаването на открита каляска. Теглеха я чифт бели коне и бе обградена от въоръжена охрана. Над каляската се вееха флагове, по-орнаментирани и с по-сложна украса — тук слънцето, което се виждаше на много от знамената, изгряваше над чаша, пълна сякаш до ръба с утринна светлина. Самият потир беше украсен с орнаментирано М, всичко това — везано със златна нишка на основа от червена коприна.

В каляската стояха мъж и жена, хванати за ръце, алени наметала трептяха на раменете им и се спущаха чак до лъскавия под. И двамата бяха мургави, с целуната от слънцето кожа и черни коси, на които изпъкваха положените на главите им златни корони. (Благородници, помисли си Лайла. Разбира се. Светът беше различен. С различни крал и кралица. Но благородниците винаги бяха налице.)

Между краля и кралицата, качил единия си ботуш на седалката като победител, се беше изправил младеж с тънка коронка, засияла в черните му, разбъркани кичури, а наметало от чисто злато се спускаше от широките му рамене. Принц. Вдигна ръка да помаха на тълпата и народът полудя от радост.

— Варес Рай! — надигна се вик от отсрещната страна на парада, бързо подет и разнесен от дузина други гласове. — Варес Рай! Варес Рай!

Принцът засия с ослепителна усмивка и на няколко фута вляво от Лайла млада жена взе, че припадна. Лайла се намръщи на глупостта на момичето, но когато се извърна отново към парада, забеляза, че принцът я гледа. Настоятелно. Тя пламна цялата. Благородникът не се усмихна, не смигна, просто задържа погледа й в течение на един дълъг, много дълъг миг, леко свъсил чело, сякаш му беше ясно, че мястото й не е тук; сякаш гледаше нея и виждаше някой съвсем друг. Лайла знаеше, че вероятно е редно да се поклони или поне да отклони очи, но се взираше упорито в отговор. След това мигът отмина. Принцът се усмихна отново и се извърна към поданиците си, а каляската продължи нататък с плющящи флагове, следвана от танцьори и възбудени граждани.

Лайла отново се взе в ръце. Не осъзнаваше колко надалеч напред е отишла с другите от тълпата, докато не осъзна, че групичка момичета бърборят до самия й лакът.

— Къде е той? — попита една от тях. Лайла я зяпна, облекчена да чуе поне някой да говори на нейния език.

— Сера сина госе — отвърна друго момиче и после, на английски със силен акцент. — Произношението ти е много добро.

— Ренса тав — наду се първото девойче. — Упражнявам се за довечера. И на теб ще ти е от полза, ако искаш да танцуваш… — надигна се на пръсти да помаха на изчезващия в далечината принц.

— Партньорът ти по танци — отбеляза третото момиче на развален английски, — май изглежда липсва.

— Мас авен — отвърна втората и подбели очи. — Елиса е влюбена в черноокия принц.

Лайла се намръщи. Черноок принц ли?

— Не отричай, че е главозамайващ. По особен начин.

— Анеш. По страховит начин.

— Так. Нищо не е в сравнение с Рай!

— Извинете — намеси се Лайла. Трите девойчета се обърнаха към нея. — Какво е всичко това? — попита тя и посочи парада. — За какво е?

Първата заговорила на развален английски се разсмя изумено, сякаш Лайла се шегуваше.

— Мас авен — отвърна втората. — Откъде си, та не знаеш? Днес е рожденият ден на принц Рай, разбира се.

— Разбира се — повтори Лайла.

— Великолепно произношение имаш — обади се момичето, което търсеше черноокия си принц. Елиса. — При кой учител ходиш?

Сега беше ред на Лайла да се разсмее. Момичетата само я зяпаха. Сетне обаче тромпети — или поне звучаха приблизително като такива — отекнаха от посоката, от където беше дошло кралското семейство, а тълпата вече тръгнала след процесията, се люшна към призива им и отнесе момичетата. Лайла излезе встрани и пъхна ръка в джоба си, за да провери дали черното камъче още е там. Не го беше загубила. То вибрираше и искаше да го държат, но девойката устоя на тази потребност. Колкото и хитро да беше, тя не падаше по-долу.

След като процесията отмина, нищо не й препречваше гледката към бляскавата река от другата страна на пътя. Сияеше с невъзможна червена светлина, все едно осветена изотдолу. Извор, беше нарекъл реката Кел и Лайла виждаше защо. Тя вибрираше от сила и кралската карета сигурно беше минала по някой мост, защото сега се движеше по отсрещния бряг, съпроводена от далечни възгласи и викове. Крадлата плъзна поглед по водата и накрая го спря върху масивна, сводеста постройка — нямаше какво друго да бъде, освен дворец. Намираше се не на брега — както парламента у дома — а над самата река, стъпил на двата бряга над водата като мост. Изглеждаше издялан от стъкло или кристал, споени с мед и камъни. Лайла огледа постройката с алчен поглед. Дворецът приличаше на скъпоценен камък. Не, на корона със скъпоценности, но с размер за планина, а не за глава.

Тромпетите свиреха от стълбите, където слуги с къси ливреи в червено и златно се изливаха като река, понесли храна и напитки за тълпите.

Уханието във въздуха — непознати ястия, питиета и магия — опияняваше силно. Лайла усети как й завърта главата, още докато тръгваше по улицата.

Тълпата оредяваше и между празната улица и червената река се разкри пазар, разцъфтял като букет рози. Част от хората се бяха разотишли след кралския парад, но останалите се насочваха към пазара и Лайла ги последва.

— Крайсак! — викаше жена, вдигнала огненочервени камъни. — Ниса лин.

— Тесани! — подканваше друга с нещо, подобно на димящ метален чайник. — Кас тесани! — Размаха два пръста във въздуха. — Сеса лин.

Навсякъде търговци рекламираха стоките си на странния си език. Лайла се опита тук-там да прихване по нещо, за да свърже извиканите на висок глас думи с предметите, които се продаваха — кас явно значеше горещ, а лин, предположи тя, беше някаква монета — но всичко бе тъй ярко и живописно, и така натежало от сила, че трудно успяваше да се съсредоточи достатъчно, за да следи каквото и да е.

Понамести палтото на Кел на раменете си и тръгна между шатрите и сергиите с алчен поглед. Нямаше пари, но имаше бързи пръсти. Подмина сергия с надпис „ЕСЕНИР“ и на нея — дъска, затрупана с полирани камъчета във всякакви цветове — не просто червено или синьо, а съвършени имитации на природата: огненочервено, лятно тревистозелено, нощно синьо. Търговецът стоеше с гръб към нея и тя не можа да се сдържи.

Посегна към най-близкия талисман — прелестен синьо-зелен камък с цвета на открито море — или поне с цвета, който тя си представяше, че има морето и онзи, с какъвто го бе виждала нарисувано — с малки бели петънца като разбиващи се вълни. Но когато сви пръсти около плячката си, опари я остра болка.

Тя изпъшка, по-скоро от шока на опарването, отколкото от самата горещина, и бързо се дръпна с тръпнеща ръка. Преди да успее да отстъпи, търговецът я хвана за китката.

— Керс ла? — попита строго. Тя не отвърна — понеже не можеше — и той се разкрещя все по-силно и по-високо, а думите се сливаха в ушите й.

— Пусни ме — настоя Лайла.

Търговецът сбърчи чело, като чу гласа й.

— Какво тебе мислиш? — попита той на гърлен английски. — Да измъква се с изискани приказки?

— Нямам и най-малка представа какви ги говориш — сопна се Лайла. — Я ме пусни.

— Говори арнески. Говори английски. Няма значение. Все си гаст. Крадец си.

— Не съм гаст — изръмжа Лайла.

— Вирис гаст. Глупав крадец. Опитва се да краде от омагьосана шатра.

— Не знаех, че е омагьосана — възпротиви се Лайла и посегна към кинжала на кръста си.

— Пилсе — избълва търговецът и я остави с усещането, че току-що са я обидили. А сетне повиши глас: — Страст! — извика и Лайла се загърчи в хватката му при вида на бронираната стража в покрайнините на пазара. — Страст! — викна пак търговецът и един от гвардейците наклони глава и се обърна към тях.

Да му се не види, помисли си Лайла и се отскубна от хватката на търговеца, само за да попадне в капана на друг чифт ръце. Нападателят изотзад се вкопчи в раменете й и тя вече сериозно се канеше да измъкне кинжала си, но търговецът пребледня, припряно се приведе в поклон и възкликна:

— Мас авен!

Хватката върху Лайла изчезна и тя се обърна, за да открие, че зад нея стои Кел, мръщи се по привичния си начин и се взира над рамото й в търговеца.

— Какво значи всичко това? — попита той и Лайла не знаеше какво я изненада повече — внезапната му поява, как заговори на продавача — със студен и презрителен тон — или как го гледаше онзи със смес от почуда и страх.

Рижавата коса на Кел бе заресана назад и черното му око блестеше на червената утринна светлина.

— Авен варес. Ако знаех, че е с вас… — заекна търговецът, преди да премине обратно на арнески или както там се наричаше езикът.

Лайла се изненада да чуе същият език да се лее и от устата на Кел в отговор, докато се опитваше да успокои човека. След това отново същата дума — гаст — прозвуча от устата на търговеца и тя му се нахвърли. Кел я дръпна назад.

— Стига — изсъска той в ухото й. — Соласи — рече извинително на търговеца. — Тя е чужденка. Нецивилизована, но безвредна.

Лайла го изпепели с поглед.

— Анеш, мас варес — отвърна търговецът и се поклони още по-ниско. — Достатъчно вредна да краде… — със сведена глава, той не видя как Кел надзърта през рамо към стражата, която се насочваше към тях през пазара. Не видя как се скова младежът. Но Лайла забеляза.

— Ще купя каквото се е опитала да вземе — заяви Кел припряно и бръкна в джоба на палтото си, без да обръща внимание, че още го носи Лайла.

Търговецът се изправи и взе да клати глава.

— Ан. Ан. Не мога да вземам пари от вас!

Стражата се приближаваше, Кел очевидно не искаше да се задържа да ги изчака, извади монета от палтото и я постави със звън на тезгяха.

— За предизвиканите неприятности — каза и обърна Лайла настрани. — Вас ир.

Не изчака отговора на търговеца, а просто бутна момичето в тълпата, надалеч от сергията и стражата, която беше на крачка да стигне до нея.

— Нецивилизована? — възнегодува Лайла, а Кел я стисна за рамото и я поведе към изхода на пазара.

— Пет минути! — възмути се той, смъкна палтото от раменете й, метна го на своите и вдигна яката. — Не можеш да си удържиш ръцете даже за пет минути! Кажи ми, че не си се помъчила вече да продадеш камъка.

Лайла изсумтя недоволно. Докато Кел я извеждаше от блъсканицата и встрани от реката, към по-тесните улички, не спря да се възмущава:

— Невероятно. „Толкова се радвам, че си добре, Лайла…“ — имитира го тя. — „Благодаря се на Бога, че използването на камъка не те е накъсало на хиляди крадливи парченца“…

Кел отпусна хватката си върху рамото й:

— Не мога да повярвам, как така проработи.

— Не ми звучиш особено зарадван — сухо отбеляза Лайла.

Той спря и се обърна към нея.

— Не съм. — Синьото му око изглеждаше притеснено, черното — неразгадаемо. — Радвам се, защото не си пострадала, Лайла, но вратите между световете следва да си останат затворени за всички, освен антари, и фактът, че камъкът ти е позволил да преминеш само доказва колко е опасен. И всяка секунда, докато е тук, в моя свят, аз умирам от ужас.

Лайла несъзнателно сведе поглед. Рече:

— Ами добре тогава. Да се махаме оттук?

Тънка, но благодарна усмивчица плъзна по устните на Кел. Лайла извади камъка от джоба си и го вдигна, а Кел изшътка зашеметен и покри шепата й със своята, за да го скрие. При докосването им в очите му проблесна искрица, но тя не смяташе, че допирът до нея го е разчувствал. Камъкът потрепери по-особено в ръката й, сякаш бе усетил Кел и искаше да иде при него. Лайла се почувства леко обидена.

— Санкт! — изруга младежът срещу нея. — Ама защо просто не го вдигнеш за всеобщо обозрение, а?

— Нали си го искаше обратно — възмути се тя, стресната. — С теб не се излиза на глава.

— Просто го дръж в теб — изсъска Кел. — И, в името на краля, не го показвай на открито!

Лайла го пъхна обратно в сюртука си и пророни под нос няколко извънредно нелюбезни думички.

— И по въпроса за езика — допълни Кел, — тук не може да го говориш така свободно. Простолюдието не използва английски.

— Това го забелязах. Благодаря за предупреждението.

— Световете ни са различни, казах ти. Но си права, трябваше да те предупредя. Тук елитът и онези, които искат да се сближат с тях, използват английски. Щом го говориш, ще се отличаваш от другите.

Лайла присви очи.

— Какво да правя според теб? Да не говоря?

— Хрумна ми тази мисъл… — подхвърли Кел. Тя му се озъби. — Но понеже се съмнявам, че е по силите ти, ще те помоля просто да говориш по-тихо… — усмихна се и Лайла отвърна на усмивката му, потискайки желанието си да му счупи носа.

— А сега, след като уредихме въпроса… — той се извърна и пое нанякъде.

— Пилсе — изсумтя Лайла с надеждата това наистина да значи нещо отвратително. После тръгна по петите му.