В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (44)

V

Случи се тъй бързо — амулетът полетя в същия миг, в който се задвижи и острието. Кел видя Лайла да отскача встрани от накита и се обърна навреме да стане свидетел как Рай забива кинжала между ребрата си.

— Не! — изкрещя младият антари и се хвърли напред.

Огърлицата се плъзна на пода и се удари в ботуша на единия гвардеец, а Рай рухна по лице с нож, забит до дръжката. Кел се наведе над него и издърпа острието.

Рай — защото сега вече беше Рай — изпъшка задавено и младежът притисна окървавените си пръсти към гърдите на брат си. Ризата на принца беше вече просмукана от кръвта и той потръпна при допира му. Кел тъкмо започна да говори, да заповяда магията да излекува принца и един от гвардейците го блъсна с цяло тяло — двамата се търколиха по пищния под.

На няколко фута от тях Лайла се бореше с другия гвардеец, докато нападателят на Кел стискаше талисмана в едната си ръка и се опитваше да прихване противника си през гърлото с другата. Младият антари риташе и се мъчеше да се освободи и когато гвардеецът (с Астрид в себе си) се втурна в атака, той вдигна ръка. Металната броня — ведно с тялото в нея — полетя заднешком, но не към стената, а се удари в перилата на терасата, те се счупиха от силата на сблъсъка, тялото на гвардееца се претърколи през тях и рухна надолу. Падна с трясък върху плочника в двора и звукът бе последван незабавно от писъци. Кел изтича на терасата и видя тялото, обкръжено от дузина танцьори от бала. Една от тях, жена с прелестна зелена рокля, посегна любопитно към захвърления на камъните медальон.

— Спри! — изкрещя Кел, но беше твърде късно.

Щом жената хвана накита, тя започна да се променя: заклинанието за обладаване я разтърси с мощна тръпка, главата й отскочи и устата й се разтегли в студена мрачна усмивка. Жената се завъртя на пети и се втурна в двореца.

— Кел! — извика Лайла.

Той се обърна и за първи път видя стаята — цареше пълен хаос. Вторият гвардеец лежеше неподвижен на пода, със забит през визьора на шлема му кинжал: девойката бе клекнала до Рай с вдигната маска и сплетени длани, притиснати към гърдите на принца. Беше покрита с кръв, но не нейна. Ризата на принца бе прогизнала.

— Рай — изхлипа Кел и изпъшка мъчително, коленичейки до брат си. Извади кинжала си и се поряза, дълбоко. — Дръж се, Рай! — притисна ранена длан към гърдите на принца — те започнаха да се надигат и спадат с насечен ритъм — и каза. — Ас хасари.

Излекувай се.

Рай изкашля храчка кръв.

В двора под тях кипеше суетня, гласове се лееха през строшената тераса. Из коридорите отекваха стъпки, юмруци заблъскаха по вратите на залата, която, както Кел видя, беше изрисувана с магически заклинания. За заключване.

— Трябва да се махаме — предупреди Лайла.

— Ас хасари — повтори отново Кел и натисна здраво раната. Кръвта беше прекалено много. Ужасно много.

— Съжалявам — изхъхри Рай.

— Млъквай, Рай — изръмжа младият антари.

— Кел! — настоя Лайла.

— Няма да го оставя — отвърна младежът сухо.

— Ами вземи го с нас…

Кел се поколеба.

— Нали каза, че магията има нужда от време, за да проработи. Не можем да чакаме. Вземи го с нас, щом не искаш да го оставиш, но трябва да се махаме.

Антари преглътна.

— Съжалявам — каза, докато мъчително се надигаше, вдигайки и Рай на крака. Принцът изпъшка от болка. — Съжалявам!

Нямаше начин да минат през вратата. Нито да прекарат ранения принц през цял дворец, пълен с хора, дошли да празнуват рождения му ден. А някъде сред тях беше и Астрид Дейн. Между стаите на Рай и Кел обаче имаше вътрешен проход. Бяха го използвали още като малки и сега младежът по-скоро пренесе, отколкото преведе брат си към скритата врата, а после — през нея. Поведе принца и Лайла по тесен коридор със стени, покрити с най-различни стари бележки… залози, предизвикателства и лични сметки, които си бяха водили, всевъзможни отдавна забравени задачи; диря, оставена от цялото им странно и уединено юношество.

Сега добавиха и следа от кръв.

— Не смей да си отиваш! — заповяда Кел. — Дръж се, Рай. Слушай гласа ми.

— Такъв хубав глас — прошепна принцът тихо и главата му клюмна напред.

— Рай!

С влизането в покоите на Кел, той чу как бронирани гвардейци нахлуват в стаята на принца. Затвори вратата към коридора и притисна окървавената си длан към дървенията с думите:

— Ас старо. Запечатай.

Щом думата излетя от устата му, от пръстите му блъвна стомана, оплете отвсякъде вратата и я запечата.

— Не можем да бягаме от спалня в спалня — сопна му се Лайла. — Трябва да се махнем от двореца.

Кел също беше наясно с този факт. Налагаше се да избягат. Отведе ги към личния си кабинет в отсрещния край на покоите си — онзи с кръвните знаци по вътрешната страна на вратата. Преходи към половин дузина места в града. Онзи към „Рубинени поля“ вече беше безполезен, но другите продължаваха да работят. Младият антари огледа възможностите и намери една — само едничка — за която беше сигурен, че е безопасна.

— Ще стане ли? — попита Лайла.

Кел не беше сигурен. Вътре в световете вратите бяха по-трудни за отваряне, но по-лесни за употреба — създаваха ги само антари, но всички хора можеха — хипотетично — да минават през тях. Всъщност самият той веднъж преведе Рай през такъв портал — когато го намери на кораба — но тогава бяха само двамата, а сега ставаха трима.

— Не се пускай! — нареди Кел. Намаза знака с прясна кръв и притисна Рай и Лайла с все сила — толкова силно, колкото посмя — с надеждата, че вратата — и магията — ще се окажат достатъчно мощни, за да ги отведат в светилището.