В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (24)

I

Нищо не пречеше Лайла спокойно да слезе долу в „На хвърлей камък“, но бездруго дължеше предостатъчно на Барън, а той нямаше да приеме пари от нея, понеже смяташе, че й трябват или защото поначало не бяха нейни — пък и се нуждаеше от чист въздух да си прочисти главата.

Други Лондони!

Мъже минават през магически врати!

Камъни създават нещо от нищо!

Всичко беше като от приказките.

Приказки за приключения.

И всичко това — в шепата й. Сетне — изчезна. И Лайла бе останала изпразнена, прегладняла и куха с нова и ужасяваща сила. Или навярно ставаше дума за същия глад, който бе изпитвала винаги, само че сега липсата в душата й си имаше име — магия. Не беше сигурна. Знаеше само, че с камъка в ръце бе усетила нещо. И когато погледна в нечовешкото око на Кел, усети същото. Долови го и когато магията уви дървото от стената около китката й. Въпросите й отново бликнаха и тя за пореден път ги смаза и вдъхна от нощния въздух — сгъстен от сажди и натежал от предстоящия дъжд — и се повлече през паяжината от улици и през Уестминстър към „Ялова вълна“.

Кръчмата се намираше досами моста от южната страна, сгушена между Белведере и Йорк, в тясна уличка на име „Маринърс уок“, и на Лайла й беше станало навик в по-успешните си нощи да се отбива тук, преди да се върне при Пауъл (както го виждаше тя, така за него оставаше една монета по-малко за грабене). Пивницата й харесваше, понеже беше облицована цялата в тъмно дърво, с матови стъкла, груба и ъгловата, и с още по-грубовата клиентела. Не беше удобно място за джебчийство, но пък идеално ставаше да се слееш с тълпата и да изчезнеш. Лайла не се боеше особено да я разпознаят, нито като момиче (светлината винаги беше слаба, а качулката й — нахлупена), нито като търсен крадец (повечето посетители също бяха търсени за нещо).

Оръжията й бяха подръка, но не смяташе, че ще й трябват. В „Ялова вълна“ хората предпочитаха да си гледат своята работа. В не тъй редките случаи, когато избухваха сбивания, редовните посетители се безпокояха повече за безопасността на питиетата си (предпочитаха да спасят гарафа от клатеща се маса, а не да помогнат на онзи, чието падане я е разклатило) и Лайла си представяше, че ако някой викне за помощ насред кръчмата, няма да го удостоят с повече от наздравица и вдигната вежда.

Не беше място да си прекарваш всички нощи. Но беше чудесно за тази.

Едва когато Лайла се намести удобно на бара и стисна пинта, остави въпросите в главата й да вършеят на свобода — всички онези „защо“, „как“ и най-вече „сега какво“, понеже очевидно нямаше начин просто да се върне към удобното незнание, невиждане и непитане — и те така я погълнаха, че не забеляза кога до нея е седнал някакъв мъж. Не и преди да я заговори.

— Страхуваш ли се?

Гласът му беше плътен, с плавен говор и чуждестранен акцент, и Лайла вдигна поглед.

— Моля? — рече тя, почти забравила да говори басово.

— Стискаш си чашата — обясни мъжът и посочи пръстите й, вкопчени с побелели кокалчета в питието.

Лайла се отпусна, но само малко. Преди да поднесе топлата бира към устните си, отбеляза:

— Дълга нощ имах.

— А е още млада — отбеляза непознатият и отпи от своята пинта. Дори в „Ялова вълна“, чиито вътрешности се пълнеха всяка нощ с разнородна тълпа, този тип не изглеждаше на място. На слабата светлина в пивницата беше странно… избелял. Имаше тъмносиви дрехи и носеше просто късо наметало, прихванато със сребърна брошка. Кожата му беше светла и изглеждаше още по-светла в сравнение с тъмния дървен тезгях под дланите му, косата му бе със странен, избелял оттенък, на косъм от черното. Когато говореше, гласът му бе равен, без да звънти, и празен по начин, от който Лайла я побиваха тръпки, а акцентът му стържеше.

— Не си оттук, а? — попита тя.

При този въпрос непознатият разтегна леко ъгълчетата на устните си.

— Не.

Той прокара механично пръст по ръба на чашата. Само дето не оставяше усещане за разсеяност. Не вършеше нищо необмислено. Движеше се с преценена прецизност, от която Лайла настръхваше.

В него имаше нещо странно и разтърсващо познато едновременно. Тя не успяваше да го забележи, но го усещаше. След малко я озари прозрение. Онова усещане. Същото изпитваше, когато гледаше в черното око на Кел, държеше камъка и беше прикована към стената. Тръпка. Гъдел. Шепот.

Магия.

Лайла се напрегна, надяваше се да не й е проличало, докато вдига пинтата към устата си.

— Редно е да се запознаем — предложи непознатият и се извърна на стола така, че тя да види лицето му. Лайла едва не се задави с питието. Всичко си беше наред с ъгъла на челюстта му и с формата на носа, и с линията на устните. Но очите му! Едното беше сивкавозелено. Другото — черно като полунощ. — Наричам се Холанд.

Разтърси я тръпка. Беше същият като Кел, но и изключително различен. Да се взре в окото на Кел беше като да погледне през прозорец към нов свят. Странно и объркващо, но не и страховито изживяване. Ала цялата настръхна, щом надзърна в окото на Холанд. Тъмни вихри кипяха точно под гладката черна повърхност. В главата й отекна едничка дума: Бягай.

Лайла си нямаше вяра да вдигне отново чашата, да не би ръцете й да треперят, затова я избута настрани и спокойно бръкна за шилинг в джоба си.

— Бард — рече тя, колкото за представяне, толкова и за сбогом.

Понечи да се оттласне от тезгяха, черноокият обаче я хвана за ръката и я прикова към изтърканото дърво помежду им. При докосването до странника по ръката на Лайла пробяга тръпка и пръстите на свободната ръка трепнаха, привлечени към кинжала под плаща й, но тя устоя.

— А първото ти име, мис?

Лайла се опита да се освободи, но хватката на странника беше повече от каменна. А дори нямаше вид да се напряга.

— Делайла — изръмжа му. — Лайла, ако тъй ти се нрави повече. А сега ме пусни, освен ако не щеш да си загубиш пръстите.

Холанд отново разтегна устни в подобие на усмивка.

— Къде е той, Лайла?

Сърцето й прескочи.

— Кой?

Хватката на Холанд се стегна предупредително. Лайла изстена.

— Не ме лъжи. Надушвам магията му по теб.

Тя издържа погледа му.

— Най-вероятно защото я използва да ме прикове към стена, след като го обрах до шушка и го вързах за едно легло. Ако си търсиш другарчето, не питай мен къде е. Наченахме запознанството си зле и преди раздялата отношенията ни се влошиха още повече.

Хватката на Холанд се отпусна и Лайла мислено въздъхна с облекчение. Но то се смръзна миг по-късно, когато чужденецът внезапно се изправи. Хвана я грубо за рамото и я повлече към изхода.

— Какво, дяволите да те вземат, правиш? — изсумтя тя, а ботушите й стържеха по изтъркания под, докато се опитваше безуспешно да го догони. — Казах ти, че не сме приятели.

— Ще видим тая работа — отвърна Холанд и продължи да я мъкне напред.

Посетителите на „Ялова вълна“ дори не вдигнаха очи от чашите си. Копелета, помисли си Лайла, докато грубо излиташе на улицата.

Веднага щом вратата на кръчмата се затвори зад тях, девойката посегна към пистолета на колана си, но за човек, чиито движения изглеждаха тъй бавни, Холанд се оказа бързак — невъзможно бърз — и по времето, когато тя дръпна спусъка, вече стреляше в празното пространство. А преди изстрелът дори да откънти, черноокият изникна отново, този път зад гърба й. Тя го усети — усети как въздухът се раздвижва, само миг преди ръцете му да се вкопчат в гърлото й и да приковат раменете й към гърдите му. Другата си ръка странникът вкопчи върху пръстите й върху пистолета и завъртя дулото да го опре в слепоочието й. Цялата случка не отне и едно вдишване.

— Освободи се от оръжията — нареди Холанд. — Инак ще го сторя вместо теб.

Хватката му не беше смазваща — всъщност по-скоро беше уверена и спокойна, а Лайла се бе навъртала около главорези достатъчно дълго да знае, че наистина е редно да се боиш тъкмо от хора, които държат хлабаво оръжията си, все едно са родени с тях. Тя използва свободната си ръка да изрови ножа от колана си и да го пусне на земята. Извади и втория от канията на гърба си. Трети държеше винаги в ботуша си, но сега се намираше съсипан на леглото й. Холанд премести ръка от гърлото й на рамото, но предупредително щракна предпазителя на пистолета.

— Не си ли носиш и топ? — попита сухо.

— Ти си луд — изръмжа Лайла. — Приятелчето ти Кел отдавна се е махнал.

— Така ли мислиш? — попита Холанд. — Хайде да проверим!

Въздухът около тях запука от енергия. От магия. И черноокият се оказа прав — тя го надушваше. Не ухаеше на цветя като Кел (цветя и някаква друга растителност — свежа и чиста). Вместо това силата на Холанд миришеше на метал — на нагрята стомана. Пронизваше въздуха.

Лайла се почуди дали и Кел би бил в състояние да я надуши. И дали именно това не целеше похитителят й.

В тази магия имаше и друг елемент — не мирис, а нотка: острота, намек за гняв, за омраза. Също и свирепост, която не си личеше в изражението на Холанд. Не, лицето му изглеждаше стряскащо спокойно. Ужасяващо спокойно.

— Пищи — нареди той.

Лайла се намръщи.

— Какво искаш да…

Болка прекъсна въпроса й. Енергиен удар — същинска малка светкавица — пробяга по ръката й там, където я стискаше Холанд, затанцува по кожата и наелектризира нервите й, девойката изпищя, преди да успее да си прехапе езика. Болката изчезна също толкова бързо, колкото и се появи, като остави Лайла задъхана и разтреперана.

— Копеле… такова — изръмжа тя.

— Извикай го по име — нареди й Холанд.

— Уверявам те… няма да… дойде… — тя се бореше да намери думите. — Не и… за мен. Ние…

Нова вълна от болка — този път по-ясна, по-остра — и Лайла стисна зъби срещу писъка и изчака пристъпът да отмине, но това не се случи; болката само се обостряше и през нея тя чуваше Холанд да казва кротко:

— Дали ако започна да чупя кости…?

Тя се опита да възрази, но, отваряйки уста да отговори, чу само писък и после, все едно окуражена от него, болката се усили. Тогава Лайла извика Кел по име — и бездруго нямаше да има полза. Той нямаше да се появи. Нищо чудно, ако тя се подчинява, този луд да го осъзнае и да я пусне? Да си потърси друга примамка. Болката най-сетне отслабна и Лайла осъзна, че е на колене, с една ръка се подпира на студения плочник, а другата е извита зад гърба й, все още в хватката на Холанд. Имаше чувството, че всеки миг ще повърне.

— По-добре — рече черноочкото.

— Върви в ада! — плю тя.

Той я вдигна рязко на крака, облегна я на себе си и пъхна пистолета под брадичката й.

— Никога не съм използвал револвер — прошепна в ухото й. — Но знам как работят. Шест изстрела, нали? Един отиде. Това оставя още пет, ако пълнителят е бил зареден. Как смяташ? Мога ли да изстрелям останалите, без да те убия? Хората умират толкова лесно, но се обзалагам, че ако съм по-хитър… — Холанд плъзна пистолета плавно по тялото й, поспря при рамото и при лакътя, преди да го прокара по хълбока до бедрото и да го спре до коляното й. — Колкото по-скоро дойде, толкова по-бързо ще те пусна. Викай го по име!

— Няма да дойде — прошепна Лайла горчиво. — Защо отказваш да повярваш…

— Понеже познавам нашия приятел — отвърна Холанд. Вдигна ръката, с която държеше оръжието — девойката потрепери от облекчение, когато целувката на метала върху кожата й свърши — и почти дружески преметна ръка през раменете й. — Тук някъде е. Чувам стъпките му по улицата. Затвори очи. Чуваш ли го и ти?

Лайла стисна здраво очи, но долавяше само туптенето на сърцето си и мисълта, която препускаше през ума й. Не искам да умра. Не тук. Не сега. Не така.

— Доведи го при мен — прошепна Холанд. Въздухът отново натежа от напрежение.

— Недей… — Костите на Лайла пламнаха от болка. Изстрелваше се от черепа й до износените ботуши и обратно, и тя изпищя. След това, внезапно, агонията спря и звукът загина на устните й, а Холанд я пусна. Тя рухна върху павираната улица, а камъните издраха коленете и дланите й, на които се подпря.

През туптенето в главата си чу Холанд да казва:

— Ето те и теб.

Вдигна глава и видя насред улицата странното магическо хлапе в черното му палто — Кел, задъхан и ядосан.

Лайла не можеше да повярва.

Беше се върнал.

Но защо се беше върнал?

Преди да успее да попита, той погледна право в нея — с едно черно и едно синьо око, и двете широко отворени — и отрони едничка дума:

— Бягай!