В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (50)

VI

След стъпването си в Белия Лондон, Кел най-напред видя как Лайла размахва два ножа. И двата — окървавени. Беше успяла да си прореже път през неколцина нападатели — труповете им лежаха проснати на улицата — но я обкръжаваха още и мнозина се навъртаха по-надалеч, следяха схватката с алчни погледи и си шепнеха на гърления си език.

— Хубава червена кръв.

— Мирише на магия.

— Разпори я.

— Виж каква е вътре.

Кел отпусна тялото на Холанд на земята и пристъпи напред.

— Вос ренск торейк! — изрева той и за всеки случай разлюля и земята. Отдръпнете се от нея.

При вида му тълпата подивя — някои избягаха, но другите, твърде любопитни, отстъпиха назад само крачка-две. Щом Лайла го съзря, присви очи.

— Много, много закъсня — изръмжа тя. Обичайното й спокойствие се беше пропукало и под него изглеждаше вкочанена от страх. — И защо си мокър?

Кел огледа прогизналите си дрехи. Прокара ръце по тях и заповяда на водата да се махне — миг по-късно остана сух, с изключение на локвата около ботушите му.

— Сблъсках се с препятствие — махна към Холанд зад гърба си.

Неколцина тъмнооки местни жители вече бяха започнали да проучват страдалеца. Един извади нож и го притисна към китката на умиращия антари.

— Спри — изрече властно Кел и блъсна нападателите назад с порив вятър. Преметна белия антари през рамо.

— Остави го — плю Лайла. — Нека оглозгат костите му.

Кел поклати глава.

— Иначе ще оглозгат нашите — предупреди тя.

Кел се извърна и видя, че ги обграждат мъже и жени.

Жителите на Белия Лондон знаеха заповедите и бяха наясно, че близнаците Дейн ще отсекат главата на всеки, докоснал техния гост „отдалеч“, но беше нощ и съблазните на прясната магия и беззащитния Холанд натежаваха на везните. Лайла и Кел заотстъпваха заднешком, докато не стъпиха на моста.

— Лайла — обади се младежът тогава.

— Да? — отвърна тя тихо и напрегнато.

— Бягай.

Без да се поколебае, Лайла се извърна и хукна с все сили по моста. Кел вдигна ръка и с нея — стена от камък. Барикадата трябваше да им спечели време. Той също се впусна да бяга. Колкото сили имаше, с Холанд на тясното си рамо и с черна магия, плискаща във вените.

Кел стигна до средата на моста, а Лайла почти до другия му край, когато местните жители най-сетне събориха преградата и се втурнаха след тях по конструкцията. Стигайки до отсрещния бряг, младият антари коленичи на земята и опря окървавена ръка до основите на моста.

— Ас стено — нареди той, точно както бе направил Холанд. Мостът незабавно започна да се руши; камъни и хора се посипаха в ледената Сийлт. Кел едва си поемаше дъх, пулсът громолеше в ушите му. Лайла застана до него, втренчена в трупа на Холанд.

— Мъртъв ли е?

— Почти — отвърна Кел, изправи се на крака и понесе другия антари на рамо.

— Дано да си го накарал да страда — плю Лайла и се извърна към извисяващия се замък.

Не, помисли си Кел, докато тръгнаха нататък. Той е страдал предостатъчно.

Напредваха по улиците и той усещаше погледите на хората, но никой не излезе от дома си. Вече се намираха твърде близо до замъка, а той имаше хиляди очи. Скоро се извиси пред пътешествениците — каменна цитадела зад висока стена, със сводест вход като зейнала паст, който водеше към тъмен двор, пълен със статуи.

Камъкът бръмчеше в дланта на Кел и той осъзна, че вече не зове само него. Викаше и другата си половина. До него Лайла измъкна ново острие изпод палтото си. Това обаче не беше обикновен нож. Беше кралски къс меч от Червения Лондон.

Кел зяпна и попита:

— Откъде го взе?

— Отмъкнах го от гвардееца, дето се опита да ме убие — отвърна тя и се възхити на оръжието. Кел различи дори символите, начертани по острието, изработено от метал. Метал, годен да обезврежда магия.

— Както казах, човек не може да има прекалено много ножове.

Младият антари протегна ръка.

— Ще ми услужиш ли с него?

Лайла го изгледа замислено, сви рамене и му подаде оръжието. Кел стисна дръжката, а тя извади пистолета си и се зае да го презареди.

— Готов ли си? — попита крадлата и завъртя барабана.

Кел се взираше през портите към очакващия ги замък.

— Не.

При тези думи тя му показа най-остроръбата си усмивка.

— Добре. Които смятат, че са готови, винаги свършват мъртви.

Младият антари съумя да й се усмихне леко в отговор.

— Благодаря ти, Лайла.

— За какво?

Той не обясни, а просто пристъпи напред в очакващата ги тъмнина.