В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (41)

II

Над себе си Кел различи сияйни шарки в червено и златно, и наситено индиговосиньо. В началото представляваха само широки ивици, но когато зрението му се фокусира, разпозна дворцовите драперии — такива висяха от тавана във всяка кралска спалня и рисуваха картини от плат, подобни на небе.

Кел присви очи и осъзна, че се намира в стаята на Рай.

Позна я, понеже таванът на собствената му стая беше декориран като полунощ — с почти черен плат, обшит със сребърна нишка, за разлика от тавана на кралицата, изобразяващ обед, безоблачен и син; кралят пък имаше залез с ивици жълто и оранжево. Само драпериите на Рай бяха такива. Като зората. На Кел му се виеше свят; затвори очи и си пое дълбоко дъх в опит да си събере мислите.

Лежеше на диван, тялото му потъваше в меките възглавници под него. Отвъд стените на стаята свиреше музика — оркестър, и през мелодията се вплитаха отгласи от смях и гълчава. Разбира се. Рожденият ден. В този миг някой си прочисти гърлото и Кел мъчително отвори очи и извърна глава, за да види самия Рай, седнал срещу него.

Принцът се бе отпуснал в кресло, с преметнат върху коляното глезен, отпиваше чай и изглеждаше наистина недоволен.

— Братко — каза той и вдигна чашата. Беше облечен изцяло в черно, а палтото, панталоните и ботушите му бяха украсени с дузини златни копчета. Маската — пищна, обшита с хиляди мънички, бляскави златни люспи — бе вдигната на главата му на мястото на обичайната му корона.

Кел се опита да отмести косата от очите си и бързо откри, че не може. Ръцете му бяха оковани зад гърба.

— Сигурно се шегуваш… — надигна се в седнало положение. — Рай, защо, в името на краля, си ми ги сложил?

Белезниците не бяха от обичайния вид, каквито се срещаха в Сивия Лондон, изработени от метални брънки. Не бяха и като оковите в Белия, които предизвикваха ослепяваща болка при съпротива. Не, бяха изработени от цяло парче метал и гравирани със заклинания, предназначени да потушават магията. Не бяха силни колкото кралските мечове, но бяха ефективни.

Рай остави чашата си върху орнаментираната масичка.

— Не желая да ми избягаш отново.

Кел въздъхна и отпусна глава на дивана.

— Това е безумно. Заради това ли взе, че ме и упои? Стига де, Рай.

Принцът скръсти ръце. Очевидно се сърдеше. Кел вдигна глава и се огледа: заедно с тях в стаята имаше двама кралски гвардейци, все още в официални брони и с шлемове на главата, със спуснати визьори. Кел познаваше отлично личната стража на Рай, за да ги разпознава — в брони или не — и това не беше неговата охрана.

— Къде са Джен и Париш?

Рай сви лениво рамене.

— Сигурно са прекалили със забавленията.

Кел се размърда на дивана в опит да се освободи от оковите. Бяха прекалено стегнати.

— Не смяташ ли, че раздухваш прекалено проблема?

— Къде беше, братко?

— Рай — запъна се Кел, — свали ги.

Принцът смъкна ботуш от коляното си и стъпи твърдо на пода. Изправи се в креслото и се наведе към Кел.

— Вярно ли е?

Кел сбърчи вежди.

— Кое да е вярно?

— Че имаш част от Черния Лондон?

Антари се вцепени.

— За какво говориш?

— Вярно ли е? — настоя принцът.

— Рай — поде Кел предпазливо. — Кой ти го каза?

Не би могъл да е никой от познатите му, с изключение на онези, които искаха камъкът да изчезне, и другите, които искаха да си го върнат.

Рай поклати тъжно глава.

— Какво си донесъл в града ни, Кел? Какво ни причини?

— Рай, аз…

— Предупредих те, че ще стане нещо такова. Казах ти да не продължаваш със сделките си, защото ще те хванат и дори аз няма да съм в състояние да те защитя.

Кръвта на Кел изстина.

— Кралят и кралицата знаят ли?

Принцът присви очи.

— Не. Не още.

Младият антари въздъхна с облекчение.

— Не е нужно да узнават. Ще направя необходимото. Връщам го там, Рай. Чак до падналия град.

Рай сбърчи вежди.

— Не мога да ти позволя.

— Защо не? — изуми се Кел. — Това е единственото място, където следва да се намира талисманът.

— Къде е сега?

— В безопасност — отвърна пътешественикът с надежда това да е вярно.

— Кел, не възможно е да ти помогна, ако не ми позволиш.

— Грижа се за проблема, Рай. Честна дума.

Принцът поклати глава.

— Обещанията не стигат. Вече не. Кажи ми къде е камъкът.

Кел се смръзна.

— Не съм ти споменавал, че е камък.

Помежду им се възцари мъчителна тишина. Рай не отклоняваше поглед от антари. Постепенно устните му се разтеглиха в мрачна усмивчица, която разкриви лицето му, сякаш принадлежеше на чужд човек.

— О, Кел… — въздъхна. Наведе се напред, отпусна лакти на коленете си и пленникът забеляза под яката му нещо, което го смрази до мозъка на костите. Медальон. Прозрачна огърлица с кървавочервени ръбове. Позната му беше, видял я бе съвсем неотдавна.

На шията на Астрид Дейн.

Кел скочи на крака, но гвардейците веднага се втурнаха и го блъснаха назад. Движенията им бяха твърде спокойни, хватката — твърде силна. Омагьосани. Разбира се. Нищо чудно, че си бяха спуснали визьорите. Магията си личи по очите.

— Здравей, момченце-цветенце! — Думите се разнесоха от устата на Рай с глас, който хем беше неговият, хем не беше.

— Астрид — изсъска Кел. — Всички в двореца ли си омагьосала?

От устните на Рай се изплъзна тих кикот.

— Още не, но работя по въпроса.

— Какво си сторила с брат ми?

— Просто го взех назаем… — Рай бръкна под яката на ризата си и извади медальона. Само едно нещо можеше да бъде: амулет за обладаване. Астрид рече: — Кръв на антари. Позволява на заклинанието да съществува и в двата свята.

— Ще си платиш за това — изръмжа Кел. — Ще…

— Какво ще направиш? Ще ме нараниш ли? И ще рискуваш да пострада безценния ти принц? Съмнявам се… — По устните на Рай отново се разля същата студена усмивка, която му беше тъй чужда. — Къде е камъкът, Кел?

— Какво правиш тук?

— Не е ли очевидно? — Рай махна с ръка да обхване стаята. — Откривам филиал.

Кел здраво напъна срещу оковите и металът се вряза в китките му. Белезниците, притъпяващи магията, бяха достатъчно здрави да отслабят способностите на обикновените хора и да сдържат заклинателството им, но не бяха в състояние да спрат магията на антари. Стига само да…

— Кажи ми къде си скрил камъка.

— Кажи ми защо си облякла тялото на брат ми — изстреля Кел в отговор, в опит да спечели време.

Астрид въздъхна в черупката на принца.

— Знаеш толкова малко за войната. Битките се водят отвън навътре, но войните се печелят отвътре навън… — Посочи тялото на Рай. — Кралствата и короните се превземат отвътре. И най-силната крепост може да устои на нападения отвъд стените си, но дори тя не е укрепена срещу атаки иззад тях. Ако бях марширувала към двореца ви по стъпалата, щях ли да стигна толкова далеч? Сега обаче никой не е забелязал появата ми. Нито кралят, нито кралицата, нито народът. Аз съм техният любим принц и така ще остане до мига, когато реша да сваля маската.

— Аз знам — напомни й Кел. — Знам какво и коя си. Какво ще направиш, Астрид? Ще ме убиеш ли?

Лицето на Рай се озари от непривично злостно веселие.

— Не — плъзна се думата по езика му, — но положително ще ти се иска да съм го сторила. А сега… — Ръката на Рай повдигна брадичката на Кел, — къде ми е камъкът?

Кел се взря в кехлибарените очи на принца и отвъд тях, към тварта, скрита в тялото на брат му. Изпита желание да умолява Рай, да го призовава да се бори със заклинанието. Но нямаше да има полза. Докато тя беше вътре, принцът не съществуваше.

— Не знам къде е — призна Кел.

Усмивката на Рай се разшири — хищна и зловеща.

— Знаеш… — устата на принца оформи думата и той пак вдигна ръка, за да огледа дългите пръсти с кокалчета, украсени с бляскави пръстени. Започна да върти пръстените, та скъпоценните им камъни да се озоват отвътре. — Надявах се да кажеш нещо такова.

Миг по-късно пръстите на Рай се свиха в юмрук и се сблъскаха с челюстта на Кел.

Главата на младежа отскочи и той едва не се свлече, но гвардейците стегнаха хватката и го удържаха на крака. Кел вкуси кръв, а Рай само се усмихна с тази ужасна усмивка и потри кокалчета.

— Голяма забава се очертава.